Инж. Христо Бъчваров: През 1969 г. Тодор Живков ми подари „Форд Мустанг”

Продължава от вчера. Виж тук първа част: „Изобретих джиесем през 1959 г. Станах генерал майор от ДС“

Снимки: авторката

Като си купих „Лада“ с парите от Димитровската награда, влизаме в обедната почивка с колегите вътре, гледаме я, а един казва: „Я да изпробваме фаровете, да видим работят ли.“ Включвам аз – стоповете ги няма. Бре, зачудих се какво става. Взех да търся чантата с инструментите в багажника и гледам два големи плика и някакви неща, увити във вестник „Комсомолская правда“. А те увили там всички крушки за стоповете и за мигачите, и отгоре написали: „Прощай брат – норма!“ Не е имал време да ги завие, защото е изпълнявал норма. Обаче не ги откраднал, а ги сложил отзад в пакетче, да си ги сложиш. Много се смяхме тогава.

Като спрях турците (б. р. – има предвид системата за заглушаване на турското радио и телевизия – виж първа част), Тодор Живков ме викна точно на рождения ден на Георги Димитров, той е през юни. Беше по къси ръкави и казва: „Бъчваров, слушай какво – решили сме да те правим Герой на социалистическия труд.“ Аз замълчах, какво да му кажа. Той обаче пита: „Какво ще кажеш?“ „Другарю Живков, ще ми дадеш един орден, а в България ордените служат два пъти на човека – един път, когато ти ги връчват и втори път – на червената възглавничка, когато те изпращат в гробищата.“ „Еее, а ти какво искаш, бе?“, пита Тодор Живков. Казах (това беше през 1969 година): „Гледах по кината един филм, френски, спечелил голямата награда в Кан. Там имаше една кола, казваше се „Форд Мустанг“. „Е к’во?“ – пак пита Тодор Живков. Казвам: „Хайде, вместо да ме правите Герой на социалистическия труд, купете ми една такава кола.“ Той отиде на бюрото си, взе нещо за писане и пита: „Я кажи каква беше колата?“, аз му казвам: „Форд Мустанг“, спортен, откриваем“ и той го написа, след което каза: „Хайде – добре, добре, жив и здрав, пак ще се видим“.

„Форд Мустанг“-ът, който инж. Бъчваров получил от Тодор Живков, вместо орден „Герой на социалистическия труд“. По-късно той сменил номера на колата със С 0001.

След 20 дена фордът пристигна – 300 коня кола. Който ме видеше, с извинение, кръв пикаеше. Всичко се събираше, аз му свалях гюрука, вътре – червена тапицерия, иначе – навсякъде черен. Викахме му „лачената обувка“. Втората ми жена, секретарката, с него съм я возил. Два пъти ходихме из Европа. В Германия, като спирахме по бензиностанциите, германците се трупаха да видят какво е, както ние се трупахме, като видехме тук да влезе западна кола. Пълнех догоре целия резервоар – 80 литра и като го изфорсирах, замирисваше асфалтът и изчезвах като дим. Много луд бях. От София тръгвах за Цюрих, Швейцария и 1 800 километра ги минавах за 1 ден. Не признавах нито полиция, нито нищо – те не могат да ми направят нищо, бях с дипломатически паспорт. Колата гореше между 14 и 16 литра на 100, но бензинът беше по-евтин от горнобанска вода. Попътувах из Европа, поизфуках се. Номерът ми беше С 0001. И какво стана – увеличиха бензина. 3 години го карах тоя „Форд Мустанг“, повозих хубави момичета в него и като увеличиха бензина, не стигаха парите. Пак отидох при Тодор Живков и го питам: „Другарю Живков, може ли да го продам?“ „Продай го бе, каквото искаш го прави“. Дойде едно момче от Търново, на което брат му беше в Америка, дърводелец, който не умееше да кара кола, но ми брои много пари. Не помня колко даде, но бяха много пари и дойде с шофьор, да си го откара в Търново. И какво стана – след 20 дена изгоря и мустангът, и хората в него. Гледай какво нещо е съдбата – трябвало е аз да го карам. Този, който го е карал, шофьорът, е минавал покрай река Янтра и не е удържал колата на един завой. Мустангът открит, обръща се в реката, вътре е имало 60-80 литра бензин, пламва и хората загиват. Съдба – няма и следа вече от този мустанг. А само гумите му отзад бяха 2 педи и кусур широки.

После имах още един „Форд Мустанг“ – този път от наследството на майка ми в Македония. Там бяха продали всичко, а македонската валута на Тито беше конвертируема. Взех към 18 000 долара и си купих нов „Форд Мустанг“. Знаеш ли как ме кефеше като застанат германците да го гледат като телета в железница! И това не са хора от Бусманци да не са виждали хубави коли, а германци! С първия мустанг трябваше да изпълня специална задача в посолството в Бон, Западна Германия. Карам аз със 140-150 и изведнъж чувам предния ляв калник: „Бааам!“ Гледам – хвърчат някакви черни парчета. Понамалих малко – лявата гума я няма – колата върви на три колела, при липсващо предно колело. Отиваме на първата бензиностанция, на която продават гуми, а нямаме много пари. Идват германците, търсят в справочниците „Форд Мустанг“, току що излезнал, намериха, докарват ми гумата – същата. Лелее, като ми казаха цената, стана ми лошо. Питах ги дали няма нещо, с което да я заменят, но те казват: „Може да ви дадем и подобна гума на половин цена, но не искаме да влезем в затвора. Нали ще ви дадем документ, че сте я купил от нас? С тази кола, която вдига 250 километра, ако направите катастрофа, ние отиваме в затвора“. Питам колегата, който беше с мен: „Имаш ли пари?“ Дадох и аз 300 марки и я купихме. Отидохме си до посолството в Бон и помолих посланика: „Не можем да се върнем – спука се гумата“. Дадоха пари и нещата се наредиха.

Сертификат, че системата за плазмено запалване на инж. Христо Бъчваров отговаря на стандарта ISO 9001:2000.

По онова време в Берн, Швейцария, посланик на България беше всеизвестната активна боркиня Роза Коритарова. Мен ме бяха поканили във фабриката на часовниците „Омега“. Тя от любопитство искаше да дойде с мен. Приеха ме, подариха ми няколко часовника, сред които часовник, ходил на Луната – за Тодор Живков. Той така и не можа да го носи – държеше го в джоба си, защото имал алергия – ставаше му цялата китка на червени петна. Часовникът е целият от титан, а отгоре стъклото не е стъкло, а прозрачен тефлон. По програмата на НАСА, за първия космически полет, с който отиде Армстронг на Луната, е имало конкурс сред всички часовникарски фирми в света. Условията са били много жестоки. Първо, часовникът не трябва да има никаква електроника, защото лъчението от космоса ще му пречи. Второ, часовникът трябва да бъде с пружина и да се навива за 7 дена (космонавтите стоят горе 2 дни и половина), трето – трябва да издържа температура от плюс 160-180 градуса до минус 90 градуса. Защото космонавтът го носи часовника отгоре на ръката си – той няма да бърка под скафандъра си, за да гледа колко е часът. Горе на Луната няма атмосфера. Когато космонавтът се намира срещу слънцето, предната му страна е нагрята до 160 градуса, а гърбът му е на минус 90 градуса. Няма въздух на Луната, няма никаква атмосфера, затова и скафандрите, и всичко е много специално. Космонавтът е с облекло от 12 пласта. Американците ме водиха в Минесота във фабриката, която прави материята за скафандрите.

И какво става – космонавтите носят „Омега“ часовници на ръцете си. Фирмата „Омега“ е помолила американците да разрешат да се качат в космическия кораб още 12 бр. часовници „Омега” и да бъдат в капсулата. Един от тях е мой, държа го в сейф в банка. Тодор Живков го подържа известно време и ми го даде. Отзад на капака е написано релефно: „Първият часовник, носен на Луната, одобрен от програмата НАСА“. Емблемата на космонавтите е в средата. Часовникът е черен хронометър, работи 7 дни без да се навива, и понеже разликата в температурите на луната е огромна, никакъв материал от това, което се правят обикновените часовници – стомана, месинг и т.н, не може да издържи. Затова „Омега“ печелят конкурса – всички зъбни колела, включително и пружината, и балансът вътре, са направени от разтопен сапфир. Майката си трака – аз не повярвах. С три капака е и, вярвайте ми, до втория капак успях да го отворя, но третия не можах. Носих този часовник на ръката си, докато си карах мустанга. Който е знаел какъв е този часовник, е щял да ми отреже ръката. Оставям го наследство за децата.

Като бяхме веднъж при Тодор Живков, стана дума за Людмила Живкова, той много се беше огорчил. Хората говорели непрекъснато, че всяка седмица ходела в Париж да си прави фризурата на разноски на държавата. Отивала до Париж на фризьор и се връщала. „Как ще ходи в Париж да си прави косата, казваше Тодор Живков, като тя е с перука? След катастрофата има платинена плочка 4 на 4 сантиметра – черепът й е открит и тя е с перука, как ще ходи, фризури да си прави? Ама това сме българите.“ Людмила Живкова я отровиха, от което Тодор Живков получи удар и му се парализира левият крак. Бяха го отписали Добри Джуров и Петър Младенов, но полека-полека се съживи, вдигна се и отиде на тържествата на Бузлуджа.

Един път Живков ми дава доклад, който трябва да изнася, за електрониката и за бъдещото развитие на микроелектрониката, защото България, единствена от целия соцлагер, успя да вземе технологията и машините от японците, от един професор. Американците го бутнаха в затвора, не знам жив ли е, умрял ли е, но ние трябваше да се специализираме да изнасяме за целия соцлагер микроелектроника. Тодор Живков казваше: „Нямаме минерали, нямаме природни богатства. Трябва с много акъл и много малко метал и минерали да правим чудесии“, каквото именно е микроелектрониката. Дава ми той доклада, който трябва да чете пред академията, за бъдещото развитие на българската микроелектроника и ми иска мнението. Аз почвам да чета: „България трябва да се специализира в микроелектрониката най-добре от всички социалистически страни, защото това е бъдещото развитие на човечеството“ и т. н. „Трябва особено много да наблегнем на най-големите постижения, които има в микроелектрониката великият Съветски съюз и да се поучим от тях и от другите държави.“ Аз спирам дотук и казвам на Тодор Живков: „Съветският съюз е с 10-12 години назад от американците и японците“. А той си наведе главата надолу към мене, а после посочи под масата и плахо попита: „Бъчваров, как да го кажа, бе?!“ Подслушваха го от КГБ навсякъде.

Тодор Живков ме обичаше, защото му казвах истината, хич не му цепех басма. А големите партийци (Огнян Дойнов и другите) казваха: „Не му казвай всичко, човекът ще получи удар.“ Казвам: „Огняне, той е шефът – ако не знае какви са бъркотиите, как ще управлява тая държава?“ Каквото знаех, всичко му докладвах, а то беше истина, която той не знаеше. Иначе той получаваше съобщения и от КГБ, и други доклади, но бяха замазани.

Солаков го уволниха по нареждане на руснаците и на негово място министър на вътрешните работи стана Димитър Стоянов. Той беше от село Стражица, пълен простак. Падна един руски космически кораб и изгоряха и тримата космонавти. Същия ден катастрофира футболистът Гунди. Солаков беше и спортист, и голям патриот. В Съветското посолство поставиха 3 снимки на тримата изгорели космонавти и цялото политбюро и секретариат отидоха на поклонение на снимките. Солаков първо отива на погребението на Гунди и после отива да се поклони на трите снимки. И понеже не зачел съветските космонавти, а отишъл най-напред на поклонението на Гунди, по решение на политбюро, го уволниха.

Плазменият катализатор на инж. Бъчваров, монтиран в автомобил.

Моята история през годините е много дълга и интересна. Бил съм в най-големите фирми за електроника по света, като започнете с Америка и Русия, и завършите с Япония. Това, което ви разказах досега, едва ли е и 10% от това, което съм видял по света и което съм експериментирал. Създал съм множество действащи модели в умалени размери (поради невъзможност да се изработят в реални размери), граничещи с фантастиката. Те са налице и се намират в моята лаборатория. За съжаление, нямам възможност, поради липса на средства, да ги осъществя на практика в модели с реални размери. За всичко, разказано дотук, разполагам с документи и снимки.

От доста години правя експерименти и изследвания в подобряването на двигателя с вътрешно горене и по-точно – в горивния процент, от което се очаква без всякакви катализатори, вредните емисии, които се отделят от тези двигатели да бъдат по-добри от най-модерно произведените автомобили в момента. Като хоби над 22 години разработвах и експериментирах „плазмено високочестотно запалване на двигатели, работещи с бензин и газ (Ото-мотор)”.

Обикновената искра, с която работят автомобилите без плазмен катализатор.
Демонстрация на плазмената искра, която се получава, след като в автомобила се монтира изобретеният от инж. Бъчваров плазмен катализатор.

Интересът от страна на големите производствени фирми е много голям, като започнете с „Ферари“ и завършите с „Мерцедес“. Умишлено задържам продажбата на тези патенти, защото съм патриот и искам България да даде нещо съвременно, което да бъде известно в цял свят.

Баба ми, Бог да я прости, е от Пещера. По време на турското робство, когато е станало голямото клане в черквата на Батак, тя е била бебе на 2 месеца и е единствената оцеляла – била е хвърлена в кръвта на избитите. След това идват австрийски и италиански журналисти, за да видят клането. Едно семейство австрийски журналисти взимат баба ми и я отглеждат в Австрия. После тя се връща в България и се жени за дядо ми, който е бил най-големият адвокат в България – Стефан Бъчваров. По онова време, вече след Освобождението, в цяла България е имало само 6 дипломирани адвоката. Той е от Силистра, завършил е правни науки в Харков, при цар Николай. Ако ти кажа какви пари е имал – плащал е с пендели (ей такива големи златни монети).

Инж. Бъчваров на работното си място.

Докато дядо ми работи като адвокат, хващат най-големия разбойник по онова време – Дочо Докузунов. Бандата му е причаквала, убивала и обирала хора на Арабаконашкия проход. Който минел оттам с файтон – секирата, главата на една страна и го обират. По това време Фердинанд е на власт, а синът му – княз Борис, се скитал сам с един мерцедес. Един ден, отивайки на лов, минава през прохода и го спира този известен за времето си разбойник – ще му отреже главата, казва му: „Ще те пусна, въпреки че мога да те взема тук и баща ти да ми напълни торбите със злато. Но мен и моите хора ще ни хванат рано или късно. Искам да кажеш на баща ти и пред съда, че съм те пуснал жив и здрав да си ходиш.“ След 1 година го хващат и арестуват. За адвокат е нает дядо ми. Дочо Докузунов му казва какво са се разбрали с княз Борис. Докарват Дочо със синджири на краката и на ръцете в съдебната палата за делото, и дядо ми е там. Идва министърът на правосъдието Андрей Ляпчев и Бъчваров иска свидетелят княз Борис да се яви в съда. Ляпчев възразява: „Какъв си ти бе, кой ще ти идва на теб тука, я да го разстреляме тоя, няма какво да се разправяме“. И дядо ми като рипне изнервен, оскубва брадата на министър Ляпчев пред всички в съда и веднага го арестуват. Слагат го да лежи в „Черната джамия“ (сега черквата „Св. Седмочисленици“ в София). „Черната джамия“ била отдолу цялата в пръст, гюбре, червеи, изпражнения. Отвън 4-ма полицаи с карабини, по-тежки от тях, го пазят. Дядо ми имал 5 деца – 4 сина и 1 дъщеря от баба Николина. Баща ми е третият – Атанас, Бог да го прости. Решават да го освобождават четиримата му синове. Взимат кола от Белград – някакъв стар форд с дървени спици и с плътни гуми, като файтон. Плащат в злато на шофьора и той спира близо до Черната джамия (тогава там не е имало къщи). Дават на двамата полицаи отвън по една торба с жълтици (по 100 пендела на единия полицай и 100 – на другия), за да мълчат. Влизат вътре и започват да налагат другите двама полицаи с тояги по главата. Измъкват дядото навън, който лежал там 3 дена и въшлясал. Баща ми разказва: „След като освободихме баща ми, на мен и на тримата ми братя майка слагаше по една възглавница на задните части. Защото като излезна бащата и като ни зарита по задниците: „Как не ви е срам да оставите баща си при въшките цели 3 дена?“ Като излезнал от Черната джамия, синовете му го качили на автомобила и повече никога не го видели. Къде е отишъл, докъде са стигнали, никой не знае. Така и никога не е имало следа от него повече.

Чичо ми Кирил много хубаво е свирил на цигулка и баща му е купил „Страдивариус“ – първият в България. Баща ми е завършил електроинженерство във Виена. Любопитството ми в областта на техниката може би е по наследство.

ИStoRии
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.