Инж. Христо Бъчваров: Изобретих джиесем през 1959 г. Взеха ме на работа в Държавна сигурност

Снимки: авторката

Инж. Христо Бъчваров е автор на куп изобретения в областта на електрониката и радиоразпръскването. Оглавявал е секретна лаборатория към Държавна сигурност. Завършил е „Института по политехника“ в София, специалност електроинженерство. Изключван е 4 пъти, заради спорове с преподавателите. През 1947 година прави макет на кораб, който се управлява дистанционно, с радиовълни и за него се разчува дори до Георги Димитров. Когато Тодор Живков идва на власт, го прави шеф на „Централна развойна лаборатория“ към тогавашния „Технически прогрес“, а по-късно е прехвърлена към Държавна сигурност. Инж. Бъчваров разполага с патенти, че е изобретил първия автоматичен радиотелефон – по същество днешния джиесем; единна градска часовникова система, управлявана по радиовълни – „Радио Синхрон”; плазмено запалване на двигатели с вътрешно горене за бензин и газ; първите в света свръхмощни предаватели за радиоразпръскване, работещи без персонал (роботи); антена–система за радиоразпръскване на средни вълни, с усилване от 3 до 10 пъти; тръбна антенна система с височина 120 метра, служеща за радиоразпръскване и охлаждане на мощните радиолампи на предавателя без допълнителни въздушни турбини за охлаждане. Инж. Бъчваров има още много изобретения, за които не може да говори, защото са свързани с националната сигурност. В момента инж. Бъчваров работи в автосервиз „Автоматик“ в София, където монтират високочестотно плазмено запалване – катализатор, негово изобретение. То увеличава продължителноста на запалителната искра в свещите и води до изгаряне на горивото до 100%. В резултат, значително намалява количеството на вредни емисии в атмосферата, които отделя автомобилът, увеличава се въртящият момент на двигателя и се намалява разходът на гориво. Това изобретение инж. Бъчваров е патентовал в България, в ЕС и в САЩ. След монтиране на апарата в двигателя вредните емисии (без фабричен катализатор) покриват най-строгите норми в света – тези на Канада и САЩ, въртящият момент се увеличава от 6 до 10%, разходът на гориво намалява от 8 до 14%.

Инж. Бъчваров в разказа си разкрива малко познати истории от коридорите на върховната власт по времето на комунизма и за работата на ДС.

През 1944 година бях 15-годишен, когато комунистите дойдоха на власт. Тръгна бригадирското движение. По това време баща ми ме изгони от София, защото не ми вървеше училището, а само с техника се занимавах. Изпрати ме да уча в гимназия „Любен Каравелов” в Копривщица. Там си направих радиостанция, слагах си на микрофона часовник-будилник като сигнал и казвах на баща ми между 14 и 15 часа да ме търси на радиото на къси вълни и чуе ли чукане на часовник, да слуша, за да му кажа какво искам да ми изпрати по автобуса за ядене (че нямах пари за ядене).

Авторско свидетелство за изобретението „Автоматично управление на система от часовници чрез радиовълни“. Снимки: авторката

Всичко тръгна оттам, че за мен разбра Георги Димитров от комсомолските деятели Пенчо Кубадински, Живко Живков и Лъчезар Аврамов. А аз какво направих – обхванаха ме идеите един ден. В Копривщица имаше един особняк дърводелец, но виртуоз, който правеше дърворезба в черкви. След училище все при него отивах – бате Кольо се казваше. Един ден го питам: „Бате Кольо, можеш ли да ми сковеш един кораб, да е 1.20 метра дълъг?“ Той се съгласи: „Драсни една скица и ще го измислим. За какво ти е?“. „Дошло ми е на акъла да направя кораб, управляем по радиовълни“. И го направих. Имаше 6 оръдия и беше такова чудо за 1947 година, че го даваха по кинопрегледите. Дадоха ми златна значка като бригадир, имам снимки как държа кораба в парка на свободата, Пенчо Кубадински присъства, бутнал шапката назад и само нарежда: „Я завий наляво. Я сега надясно“. Бях сложил на кораба 2 акумулаторчета от моторетка и с това го движех. Апаратчето за управление ми беше на брега. За първи път в Европа (да не кажа в целия свят, не съм сигурен), някой беше пуснал тяло, управлявано по радио. Плюс това имаше и стрелба. Бях направил 6 оръдия на кораба от дула на детски пистолети – с тапи. Вътре пълня цевта на оръдията, отзад един реотан, изкомандвам реотана по радиото да се нагрее, оттам сместа се запалва, тапата изхвърча и се чува: „Пуффф“, и излиза пушек – ония с фотоапарата щракат, снимат. Тогава Георги Димитров казва на Пенчо Кубадински, че ще се обади за мен на Сталин, за да следвам в генерал-щабна академия „Фрунзе“ (най-голямата Военна академия на Русия ). Уговарят всичко и аз трябва да тръгвам. Преди това руските части бяха дошли и ми подариха една трофейна моторетка, и с нея си движех из града. Обаче се разболях от бронхотпневмония от моторетката и откачих „Фрунзе“-то.

Като дойде Тодор Живков на власт след Вълко Червенков, вече беше чувал за мен. Дойде вкъщи на гости. Пристигнаха 3 чайки, затвориха цялото движение (бул. „Заимов“), блокираха трамваите. Качват се Тодор Живков, Пенчо Кубадински, охраната – генерал Гръбчев, и Венелин Коцев. Тодор Живков ми казва: „Здрасти бе, Бъчваров“ – все едно се познаваме от 20 години. „Какво ще ни покажеш?“ Показах им жица, разрязана на две и им казах, че това е полупроводник. Те, понеже не знаят, само гледат. Като разбраха, че се шегувам, взех един диод и крушка с батерия и им обясних: „Това като го обърнем, свети крушката, а така не свети. На тази страна пуска ток, на другата не пуска. Това е полупроводник“. Тодор Живков каза: „Ааа – така ли? Другари, гледайте и се учете – това е полупроводник“. Защото направиха завод за полупроводници в Ботевград, а никой не знаеше какво е полупроводник. По едно време Тодор Живков пита: „Сега какво да те правим? Няма какво да чоплиш тука, ти не си за чоплене. Аз ще ти създам специални условия“. Нареди на проф. Иван Попов, шеф на „Технически прогрес“, заедно да търсим къде да направим Централна развойна лаборатория. Казах на професора, че на мен ми трябва място, което да е на високо, защото ще правя проби с ултракъси вълни за радио-телефони, и знаеш ли къде се насочи професора – към семинарията. Отиваме в семинарията с неговата „Чайка“ и право вътре в попската академия. Това попове, пазачи, всички изчезнаха. Отидохме в черквата. „Бъчваров – тая черква устройва ли те? Ето там, горе на купола, ще направим антените, долу ще ти направим една стълба да се качваш за проби, а долу ще сложим машини – каквото ти трябва, всичко ще бъде доставено“. „Като място е добре – казах – най-високото в София“. Но патриархът не му разрешил. Тогава взехме комунистическата църква – Академията на българската комунистическа партия – Висшата партийна школа. Пак беше в семинарията, но по-надолу. Цялата школа ми я дадоха и започнах да правя експерименти с радиотелефони, часовници, управляеми по радиовълни, но накрая се скарахме с Иван Попов. Тодор Живков, за да не избягам, ме бутна в Държавна сигурност.

Инж. Бъчваров на младини показва изобретения от него радиотелефон с корпус от сапунерка. На стената се виждат двата златни медала, които е получил на панаира за техника в Лайпциг през 1968-а година и портрета на Александър Степанович Попов – един от изобретателите на радиото. Снимка: Личен архив

Третата ми жена, която сега е в Италия, попитала наскоро нейни приятели италианци дали знаят, че аз съм изобретил този апарат, а те й отвърнали, че това го е измислил американец през 1980-а година. Звъни жената по телефона и пита: „Коя година ти беше патента на радиотелефона?“. Казвам: „Мисля, беше 1964-та“. Отварям патентите и какво гледам – 1959-а. Монтирах още тогава в колата на Тодор Живков един телефон, в моя „Вартбург“ имах, обаче апаратът беше с шайба, нямаше бутони. От този телефон си набирах всякакви телефонни номера – в София и в Москва, а те ми звъняха направо в колата от обикновени градски телефони. Работеше по радио, както и сегашните джиесеми. Онзи ден показвам патента на един приятел, а той се удря по главата и казва: „Милионер е трябвало да станеш“. Ще стана, ама утре. Имам десетки патенти, от които не съм получил нито лев. Няма кой да ти плати. В социалистическите държави за тези неща не плащаха. Направиха ме лауреат на Димитровска награда, дадоха ми 6 000 лева, направиха ме заслужил деятел на техниката, дадоха ми 200 лева отгоре върху заплатата без всякакви удръжки, но времето се обърна и всичко ми спряха.

В Москва, във BДНХ представях радиотелефона, който съм изобретил, събраха се всички в космическия център, започнаха да звънят на жените си, голямо удивление беше. Но от цялата работа за мен остана само една кошница с медали и ордени. Като ги погледнеш сега, виждаш, че са изработени от пиринч – не стават и за претопяване, а пише, че са златни.

Корпусът на първия радиотелефон съм го направил от сапунерка. Може да се каже, че това е първата електронна „сапунерка“.

През 1967 година изработих единна градска радиоуправляема часовникова система. По този повод в Лайпциг на панаира за техника през 1968 г. ми връчиха 2 златни медала – за единната градска часовникова система. Третият златен медал го искаше шефът на „Технически прогрес“ – проф. Иван Попов, за първия електронен калкулатор, направен в соцлагера, с идеята да се произвежда в България и да се изнася в целия соцлагер. Не му го дадоха, защото мина международна комисия от експерти от Германия (ГФР), Испания, Франция и Италия. Отгоре на калкулатора пишеше: „Изотимпекс, България“. Вдигнаха те капака на калкулатора, а отдолу пишеше: „Toshiba, made in Japan“. Само капакът с надписите беше български. Иван Попов ми беше шеф и аз му дадох двата златни медала (по онова време трябваше да се оставят в „Технически прогрес“, затова и тези медали сега не са в мен), и той ме пита: „Бъчваров, сега сме само двамата – кажи каква идея бутна на германците, за да ти дадат два златни медала?“ (защото знаеше, че имам идеи). Аз го погледнах и понеже бях млад и буен, в отговор казвам: “Що не ти е.а майката!“, блъснах му вратата на кабинета и излезнах. Той ме уволни. Бях подчинен към него (с цялата лаборатория). Мина един месец, аз без работа се шляя по улиците нагоре-надолу, звъни секретарката и казва: „Другарю Бъчваров, елате да си вземете заплатата“. Отидох, взех си заплатата и си тръгнах. Това се случва в края на март 1968 год.

Към средата на април ме вика шефът на Държавна сигурност. Тогава МВР-то беше разделено като руското – на КГБ и милиция. В България беше ДС и милиция (б. р. – Комитет за държавна сигурност – КДС). Ръководството на милицията беше на улица „Коларовска“, в едно здание до „Витошка“, а цялото сегашно министерство на вътрешните работи стана Държавна сигурност. По това време Ангел Солаков беше шеф на Държавна сигурност (преди това той е бил шеф на комсомола, после – председател на „Левски“). Първата ми жена, Бог да я прости, вкъщи плаче и вика: „Долу в министерството има стрелбище, сигурно ще те разстрелят“. Нищо не се знаеше през 1968 година – някой като го викнат, може после да не се върне. Жената плака, дъщеричката плака, аз тръгнах – беше около 3 и половина следобед. Отварям големите врати на комитета, влизам вътре униформен и от граничните войски ме спират: „Тук не е вход“, казвам: „На мен ми се обадиха по телефона, вика ме Ангел Солаков“. Стреснаха се, изкараха ме да чакам навън и след малко слиза секретарят му – полковник Гешаков. Взима ме от главния вход и ме качва горе. Оставя ме на втория етаж и казва: „Почакай, сега ще те извика шефът“. Почаках и след 10 минути се отваря една двойна врата, висока 3 метра, и в един кабинет, дълъг към 10-ина метра, в дъното виждам огромен портрет на Дзержински (б. р. – първият шеф на ЧК – първообразът на КГБ), направен с пирография върху дърво. Зад огромното бюро седи Ангел Солаков, а се познаваме с него отпреди. Казвам: „Здрасти, другарю Солаков“, а той: „Три крачки назад от мен. От утре, цялата развойна лаборатория на Иван Попов, на която ти си бил шеф, преминава с решение на Политбюро към Държавна сигурност. Пак ти ще си й шеф, но ще дойдат специални хора, всичко ще бъде блокирано, а досиетата на всички – прибрани.“

Инж. Бъчваров на работното си място.

В лабораторията бяха 38 човека. На другия ден дойдоха да ме вземат с „Волга“ от къщи. Влизам в лабораторията – всичко се изпокрило. Те като отишли там 6 черни волги от Държавна сигурност – обрали всички досиета, докато аз отида. И какво се оказва – след 3-4 дена ми сложиха кадровик-полковник и той като започна: „Тоя – вън, тоя – вън, тоя – вън“. „Чакай – казвам – дай да ти обясня, този човек ми трябва…“. Няма такива уговорки. „На тоя баща му работил цигулар, на оня брат му бил в Германия“ – до 9-о коляно ги изчистиха и от 38 човека, остана само 1, с мен – двама. Ами сега? Звъня на Гешаков и му казвам: „Искам среща с другаря Солаков, защото аз няма какво да работя – само аз и един колега останахме. „Добре, ще ви се обадим“. Веднага дойдоха и за 24 часа ми прокараха петолъчка – телефон, който има централа в МВР-то. И сега съществува и с никой друг няма връзка – само с големците, и само по него може да говориш с тях. В специално тефтерче бяха записани телефоните на зам.-министрите и окръжните управители в цяла България. Тези телефони са по отделна мрежа от тази, която съществува. Прокараха ми „петолъчка“, обадих се на Солаков и той казва: „Ти ми трябваш, ела тук“. Произведоха ме майор и ме направиха шеф на Централна развойна лаборатория. Бях на 35 години. В армията бях лейтенант, а от Държавна сигурност излезнах генерал-майор. Началник ми беше първият зам.-министър на Държавна сигурност Минчо Агайн, Бог да го прости, много културен и начетен мъж беше. Към 18–18.30 часа все ми звънеше по петолъчката: „Хайде ела до кабинета“.

Дадоха ми карти. Влизах, когато и където поискам, на места, на които по принцип не се пуска никой. Това беше Държавна сигурност и не можеше дори милиция да влезе там. А аз имах разрешение да влизам дори с колата. Щом командва царят, всичко надолу е верижна реакция.

След 7-8 месеца ми възложиха първата задача за Държавна сигурност – някакъв пускал анонимни писма срещу Тодор Живков, срещу политбюро и срещу партията, в голямата пощенска кутия на централния вход на пощата. Там ги намираха писмата. Една вечер Агайн ми казва: „Може ли да направиш апарат да го снимаме кой е този?“ Прорезът за пускане на писмата го знаете колко е тесен, но понеже пощенската кутия е голяма, той е широк настрани, за да влизат големи писма. „Ще помисля“, отговорих. И същевременно възлагат същата задача и на огромния техен институт на ДС в Симеоново „Научно-техническо управление“, да видят как може да решат и те тази задача. От едно листче само като го пуснеш, трябва да се включи камерата и да те заснеме. Каква идея ми дойде – взимам една малка пощенска кутия, нормална, махам й капака отгоре, пращам моите хора при майсторите, които правят огледала, и ги карам да ми отрежат 2 ленти от по 3 сантиметра ширина огледало. Взимам тези ленти и ги поставям отвътре, от двете страни, където ще мине хартията или каквото ще да е. Вътре пускам инфра-фотодиод, който е с невидима светлина, и го настройвам да прави зиг-заг – щом пресечеш този невидим лъч, фотоапаратът щраква. Хванаха го на четвъртия или на петия ден. След една седмица ме вика министърът: „Бъчваров, ела да отидем на „Славянска беседа“ (там им беше шефският ресторант – под земята), да се почерпим. От днес си подполковник от Държавна сигурност. Ти ги би ония некадърници, 400-те човека в „Научно-техническото управление“ – нищо не можаха да направят“.

Публикация за инж. Бъчваров във вестник „Народен страж“ от 1 юли 1971 година.

След 1 месец Тодор Живков идва на посещение в института. Качваме се и му показваме тази работа, той пуска нещо в кутията, апаратът го снима, после му показваме снимката, той се смее. След това ми възложиха други задачи, тъй като стана много напрегнато положението с Македония, а още по-напрегнато – с Турция. Турски свръхмощни радиопредаватели излъчваха за българските турци и за всички. Техните предаватели и американските се чуваха в цяла Европа и в Азия. От Македония в Скопие също бълваха срещу нас. Стана земетресението през 1959 година и Европа подари на Скопие (защото всичко им се разруши) свръхмощен швейцарски радиопредавател с мощност 1 милион вата. Колкото е по-мощен един предавател, толкова по-далече се чува. За сравнение, този джиесем (показва си мобилния телефон) е с мощност от порядъка на 0.1 ват. Вика ме Тодор Живков и ми казва: „Бъчваров, направи така, че да не отива македонската реч, с която ругаят по нас, в Благоевград, Петрич и т. н.“. Събира се цялото ръководство на МВР, начело с шефа на Държавна сигурност Солаков и съветника от КГБ – генерал полковник Ерьовин, и мен ме викат там. Аз се водя началник самостоятелен отдел. След началник отдел е началник управление Държавна сигурност и след това е зам.-министърът. Питат ме как мисля, че може да стане тази работа. Първите ми две приказки бяха: „Другари, да ви кажа честно, особено средни вълни – това не е сирене, което можеш да го отрежеш с нож и да кажеш: „Тая половинка е за вас, тая е за нас“. Тези радиовълни минават навсякъде. Другият проблем е, че това е национален радиопредавател. Хагската конвенция в Женева го защитава и ние не може да направим смущения върху него, тъй като веднага ще ни осъдят“. А те се пазеха много от такива дандании – както руснаците, така и нашите. „Е какво предлагаш?“- питат ме. „Предлагам да направя най-напред тук, в София, една проба – имам идея да махна Скопие, но на негово място няма да пускам този звук, който заглушава гласа на Америка с „дж-бжж-джжж“, а ще пусна радио „Хоризонт“. Те се чудят: „Хайде бе?!“

След 1 месец вдигам 12 метра антена в двора на лабораторията, монтирам един радиопредавател с 500 вата мощност (2000 пъти по-маломощен от това, което излъчва Скопие) и на него пускам „Хоризонт“. Тръгнахме с коли и с транзисторни приемници и установихме, че до околовръстния път и малко по-нататък Скопие абсолютно го няма – слушаш само българския „Хоризонт“. Целта беше така да се направи, че в Благоевград да не се чува, в Кресна, в Петрич да не се чува, в Гоце Делчев (а там предавателят на Скопие е още по-близо – няма и 120 километра). Започнах полека-лека. Първо сложих един предавател в двора на милицията в Благоевград. После ходихме с коли и с транзисторни приемници да чуем докъде е стигнало. Така ги направих радиовълните да се бият, че като тръгнете по билото от западната страна на България, вече в македонския край, на около 2-3 километра към Македония се чува Скопие. Оттам насам се чува „Хоризонт“. Никой не може да те съди, защото не влизаш в тяхна територия да ги смущаваш. Наредих 18 предавателя с малка мощност в Благоевградки район. За по-малко от 6 месеца вдигнахме и радиопредавателите, и антените.

Снимки: авторката

Какъв е принципът на заглушаване – радиовълните намаляват с квадрат от разстоянието. Ако е на 5 километра, намалява с 25 пъти, ако е на 50 километра – вдигни го на квадрат и виж колко е. Аз използвам тази зависимост и слагам предаватели на близко разстояние – на 1-2 километра, което е нищо като разстояние. След този случай ме направиха лауреат на Димитровска награда. Дадоха ми 6000 лева, купих си една „Лада“. Минаха две години – работих там по радиото, телефоните, часовниците и прочие и хайде – цялото политбюро втори път идва при мен. Качват се по стълбите, а секретарка ми беше втората ми жена. Тодор Живков първи върви, аз след него и всички други в индийска нишка – охрана и прочие. Долу от чайки и мерцедеси не може да се разминеш (вече и мерцедесите бяха тръгнали). Жена ми излиза на входа отвън (и моите врати бяха големи, като на Солаков – двойни), а Тодор Живков се обръща към останалите, които се качват и казва високо: „Еее, другари, я вижте бе – Бъчваров си оножда секретарката законно“. Защото онези всичките си оправяха секретарките, но само аз законно. Голям смях падна. Тогава ми възложиха задачата да спра Истанбул и Анкара, като имате предвид, че Скопие е 1 милион вата (или 1000 киловата), а Истанбул е 2 милиона вата. В Кърджали вдигнах първите антени и ходихме с хеликоптер да измерваме навсякъде. Аз спрях и турската телевизия да не влиза в Кърджалийския окръг, защото всички гледаха турска телевизия. Монтирах антена на високото на баира. Какво направих – ултракъсите вълни се разпространяват като светлината – праволинейно. Докато средни, дълги и къси вълни следват профила на земята. Аз решавам, че там ще направя проба с 50-ватов предавател, на който пуснах само шахматни карета да излизат на телевизионния екран – на същата вълна като турците, обаче насочена към България. Лелеее, като спрях и Анкара, като тръгнаха ядосани турците с едни транзистори: „Йок Анкара! Йок Истанбул!“ На мястото на Анкара, им пуснах Гюргя Пинджурова да им пее, а предавателите за средни вълни ги монтирахме в ТКЗС-тата. Където има ТКЗС, там и предавател – в Разградско, Шуменско, Кърджалийско, долу по Черноморието. Те бяха малки предавателите – по 500 вата. Автоматични, на ултракъси вълни приемаха програма „Хоризонт“ и я излъчваха на средни вълни. Това беше цялата работа.

Следва – Инж. Христо Бъчваров: През 1969 г. Тодор Живков ми подари „Форд Мустанг”

ИStoRии
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.