Българките на пътя на срама

От книгата на британския журналист Миша Глени „МакМафия, престъпност без граници” - част II

(Продължение от вчера, виж тук първата част)

Миша Глени. Снимка: Ел Паис

Миша Глени е 49-годишен журналист, британец от руски произход. Обикаля Източна Европа и Балканите като журналист на Би Би Си в продължение на почти 20 години. След дългогодишни разследвания издава книга от 500-страници, която излезе през април тази година на няколко езика едновременно под името „МакМафия: престъпност без граници”. E-vestnik предлага със съкращения първа глава от „МакМафия“, в която става дума за България (Виж тук интервю с Миша Глени за книгата). Книгата ще бъде издадена от ИК „Сиела“ на български по-късно тази година в превод на Александър Николов.

По пътя на срама

Един топъл и светъл ден през пролетта на 1991 г. пристигнах с кола пред хотел „Еспланаде” на една от централните улици в Загреб. Стигнах само за 4 часа от Виена в моето черно „Ауди Куатро“. Без съмнение това беше най-добрата кола, която бях карал, доста по-добра като клас от обикновените автомобили на Би Би Си. Бях настоял в редакцията, че имам нужда от кола с 4 по 4, тъй като по времето на промените през 1989 г. трябваше да изтърпя няколко ужасни пътувания в снежни бури върху непредвидимите пътища на Източна Европа. Когато излязох от колата, един нов портиер, леко нервен, ме помоли да му дам ключовете от колата, за да я закара в паркинга на хотела. Това бе нещо нормално за хотел „Еспланаде”, така че му ги дадох без възражения. През вратите на хотела влизаха и излизаха безспирно важни персони, от международни медиатори като Сайръс Ванс и лорд Дейвид Оуен до министри на Европейския съюз, САЩ и съседните страни. На няколко метра от масите, където тези важни хора сядаха да обядват, стаите на хотела бяха пълни с наемници в очакване да избухне някоя доходоносна война, а също и с млади хора от хърватски произход, но родени в Едмънтън или Охайо, готови да изложат живота си на опасност заради една родина, която до този момент никога не бе ги интересувала.

Пътят на срама започва от Околовръстното шосе на София. Снимка: Булфото

На следващата сутрин отидох до паркинга да взема аудито. Колата беше изчезнала. В този момент все още не знаех, че автомобилът е започнал тайнствено пътешествие, което щеше да приключи няколко седмици по-късно на около 300 километра от Загреб, на един пазар за коли втора ръка в Мостар, столицата на Източна Херцеговина. По това време вече щяха да ми платят застрахователното обезщетение (за щастие австрийските осигурителни компании все още не бяха изключили бивша Югославия от покритието на застраховките си, както вече бяха направили Полша, Румъния, България и Албания). Никога повече не видях моето любимо ауди, което по всяка вероятност вече бе станало собственост на някоя от многото паравоенни групировки, които изникваха в Босна и Херцеговина.

По този начин аз самият станах жертва на една от най-процъфтяващите криминални индустрии в Европа – кражбата на коли. Всеки месец изчезваха хиляди автомобили от улиците на Северна Европа и се прехвърляха и ползваха нелегално на Изток и на Балканите. През 1992 г. видях с очите си огромен товарен кораб, които разтоварваше своите контейнери на западналото албанско пристанище Дуръс. Върху ръждясалата повърхност и разбитата настилка на доковете минаха като на ревю десетки автомобили от марките БМВ, „Пежо“, „Хонда“ и най-вече много мерцедеси, по-голямата част от серия 200, високо ценена от таксиметровите шофьори в Германия, Холандия и Скандинавските страни. Митничарите изобщо не се впечатлиха, когато цяла сюрия превъзбудени мъже, мръсни и прашни, се качиха на автомобилите. Много от тях все още бяха с оригиналния си номер, със семейни снимки, висящи от огледалото за обратно виждане, ароматизатори във формата на борово дръвче и пакети с цигари върху седалките.

В комунистическа Албания бяха забранени всякакви автомобили, освен тези за официални цели. Пътищата бяха направени така, че през тях да се движат само няколко камиона на ден и никой не се учеше да шофира, освен малкото държавни шофьори. Въпреки това, с падането на комунизма, всеки, който можеше да докопа някакъв краден автомобил, започна да циркулира весело по пътната мрежа, макар и да не беше сядал никога до този момент зад волана. Настъпи хаос. Страната се превърна в огромна смъртоносна писта за блъскащи се колички, а който и да е автомобил можеше да бъде откраднат по всяко време. Във всички случаи, тъй като всички коли бяха всъщност крадени, беше много трудно да се пусне жалба в съда.

Колите, които не оставаха в самата Албания, се продаваха в Македония, България, Русия и Близкия Изток, Кавказ и бившите съветски територии в Централна Азия. По онова време не можех да си обясня какво точно означаваше фактът, че ми бяха откраднали колата в Загреб. Не подозирах за съществуването на този айсберг на престъпността, който растеше с невероятна скорост под бурното море на промените, свободата, национализма и насилието, които бяха превзели Източна Европа. Много хора се заеха да оправят стари сметки. Други се трудеха усърдно, за да запазят привилегиите, които им бе предоставил предходния режим, но сега вече в едно общество, в което думата „комунизъм” изведнъж бе загубила благозвучие.

Охранителните мафии като СИК и ВИС бяха дълбоко свързани с контрабандата на автомобили. Тъй като ставаше дума за един трансграничен по своята същност бизнес, новите български престъпни групировки установиха контакти с подобните си организации в другите балкански и източноевропейски страни. Всяка нация си изгради реномето на специалист в някоя от сферите на нелегалния бизнес. Например в бивша Югославия се славеха с контрабандата с цигари и оръжие. Българите бяха специалисти в кражбите на коли, а украинците – в трафика на жени и работна ръка. И всички те търгуваха с наркотици.

Унгария и Чехословакия имаха специална роля в новите престъпни мрежи благодарение на тесните икономически и търговски връзки, които бяха установили през предходното десетилетие със своите съседи Германия и Австрия. В същото време като бивши комунистически страни те не изискваха входни визи за гражданите на другите източноевропейски страни като казахи, грузинци, българи, молдовци, югославяни и литовци, които можеха да се установят безпрепятствено на тяхна територия. Това, разбира се, важеше и за руснаците.

В Унгария се създаде доста активен валутен пазар, което скоро превърна страната в център на големите операции по пране на пари. Беше толкова привлекателно място за установяване на база за международните престъпни операции, че най-мощните руски мафиотски структури не закъсняха да създадат в Будапеща своя преден пост с идеята за разширяване на бизнеса към Западна Европа. Така българите се видяха принудени да идат да работят на друго място. „Когато дойдоха руснаците, подтикнаха новата българска мафия да се премести към Чехословакия”, обяснява Йово Николов, софийски специалист по организираната престъпност. „В началото ставаше дума само за контрабанда на автомобили. Но след това момчетата съзряха нова възможност за доходен бизнес.” Тази нова възможност не беше друга, ами така наречения „път на срама” – магистралата Е 55, която свързва Дрезден с Прага, прекосявайки северна Бохемия – сърцето на чехословашката тежка индустрия. В ситуацията на хаос и безизходица младите чехкини започнаха да се продават по продължение на магистралата. Често за цената на една скромна вечеря, те задоволяваха желанията на неспирната колона запотени шофьори на БМВ-та, както и на тлъстите камионджии, които пресичаха Саксония и Бохемия.

Сексът на чешко-австрийската граница върви от 20 евро нагоре. Тук има „труженички” от България, Украйна, Румъния и Молдова. Снимка: Ройтерс

„Сводници от цяла Източна Европа се стичат към границата на изобилието, за да предлагат млади проститутки на възрастните германци”, пишеше по това време „Шпигел”. Към националния образ на този срамен бизнес с т. нар. „копнеж по изтока” (от немски Drang nach Osten) се прибавяше още една смразяваща подробност: голяма част от клиентелата по Е 55 бяха източногерманци, т.е. някои запотени клиенти не караха БМВ, ами „Трабант“.
Жените, които работеха по т. нар. „път на срама”, в голямата си част го правеха доброволно. Разбира се икономическата им ситуация ги принуждаваше да проституират, но никой не ги караше да го правят насила. Само някои от тях влизаха в бизнеса принудени от отделни сводници, но останалите работеха по свое желание, за да преживеят. В по-голямата си част бяха млади жени от циганския етнос, жертви на двойното клеймо да упражняват проституцията и в същото време да принадлежат към циганската общност.

В своето движение към Прага и Северна Бохемия българските биячи си взеха бележка от почти пълното отсъствие на полицията в този спонтанен секс-пазар. Потенциалът на пазара на плътта бе огромен: беше добре известно, че всяка година хиляди германци ходеха на секс-почивки в Югоизточна Азия и на Карибите. Защо да не се оползотвори това търсене с предлагане на красиви млади жени на ниски цени тъкмо от другата страна на германската граница, при това в по-уютна обстановка, а не в канавката на Е-55? Така българските банди купиха, построиха и наеха евтините мотели в Северна Бохемия. За да излязат на максимална печалба, имаха нужда от покорни жени, които да нямат връзки с местното общество, и така стигнаха до заробването на собствените си сънароднички. Само че, за разлика от чехкините, тези българки вече не влизаха в бизнеса по свое желание, а напротив, обикновено нямаха и най-малката идея какво ги чака.

В Северна България 19-годишната Станимира делеше усоен апартамент с друго момиче, точно до замърсеното речно пристанище на Русе. Приятелката й предложи да заминат. „Каза ми, че е намерила чудесна работа за продавачка и че и аз бих могла да работя по същия начин и да изкарвам 3000 германски марки на месец. От България отидохме директно в Дуби (Хомутов), в Чешката република, през Унгария и Словакия. Първото нещо, което ми направи впечатление като пристигнахме беше, че всички прозорци на блока имат решетки…”

Тази сграда в Хомутов, Северна Чехия, бе собственост на един стар български сводник и се намираше точно зад „пътя на срама”. На четирийсет и няколко години Цветомир Белчев бе стигнал до тук по класическата схема – завършил спортно училище в Разград и влязъл в престъпния свят. Само 19-годишен той е осъден на 12 години затвор за опит за убийство и малко след като излиза на свобода, е отново осъден и затворен. „В килията основава политическата партия „Обновление” за защита на правата на затворниците”, пише в неговото полицейско досие, с уточнението, че става дума за особено интелигентен престъпник. „Организира стачки на затворници, протести и метежи през 90-те години. След това се кандидатира за президент.” Когато политическата му кариера запада, Белчев заминава за Чехия, за да проучи възможностите за бизнес далеч от погледите на българската полиция. Междувременно майка му търси момичета в България.

Един от малкото осъдени последователи на Цветомир Белчев, т.нар. Ванко 1, излиза от затвора след като е излежал 4 годишна присъда за сводничество и трафик на жени. Снимка: Булфото

При пристигането си в Хомутов Станимира научава новината, че всъщност няма да става продавачка, ами проститутка. В началото тя отказва категорично. „Белчев ме преби, с юмруци и ритници, в павильона пред хотел „Спорт”. Риташе ме с ботуши с метални шипове. Риташе ме в гърба и после ме удряше с един стол. Обади се по радиостанцията на своите биячи Краси и Блеки и им заповяда също да ме бият. Замъкнаха ме в мазето, където продължаваха да ме удрят, най-вече в корема. Блеки ме държеше за главата и ме налагаше с юмруци. Когато бях почти в несвяст, ме поляха с вода и като се поосвестих ме завързаха с белезници за един радиатор. Болката беше нечовешка. Стоях завързана там през целия ден. После Белчев ме насили в една от стаите на селската къща.”

Белчев и неговите биячи измъчвали и изнасилили всяка една от 40-те жени, които полицията завари в една от операциите срещу бордея в Хомутов през лятото на 1997 г. Жените били задължени да изкарват поне по 3000 долара на месец, от които естествено не виждали и цент. Ако не успеели да постигнат сумата, ги биели, а също и ако проявявали каквото и да е неподчинение. Белчев имал мрежа от доноснички сред жените. Ако някоя откажела да спи с някой от членовете на бандата, също била наказвана с изнасилвания и побой. Няколко години след задържането на Белчев, се потвърдиха и съмненията на чешките следователи, че е било убито поне едно момиче. Трупът му бе намерен заровен в двора на бордея. Всички тези млади жени живеели в постоянен страх, били им отнети паспортите, не говорели местния език, обществено заклеймени като проститутки, те били изцяло във властта на своите надзиратели.

Впоследствие този случай се оказва доста странен: Белчев е заловен, бизнесът му разтурен и жените освободени, но за всеобща изненада той продължил да управлява други три бордея от затворническата килия с помощта на мобилен телефон, който неговият адвокат му набавил нелегално. Но в това време на други места, докато се разсейваше праха от падащата Берлинска стена, гангстери и опортюнисти вече дърпаха конците на една огромна мрежа за трафик на жени, която достигна до последното кътче на Европа. А всички граници бяха сами по себе си изгоден бизнес. На юг през Гърция бе най-бързия маршрут за влизане в Европейския съюз. Един път мината тази граница бе възможно да се доставят жени до което и да е място в ЕС – без Великобритания и Ирландия, без да се мине нито един полицейски контрол. Маршрутът през Югоизточна Турция пък бе предназначен за продажбата на жени в Близкия Изток и особено в Обединените арабски емирства. Пътищата към Запада се държаха от македонските и албанските трафиканти, а по-късно и от тези от Косово, където търсенето на жени се покачи лавинообразно с идването на първите умиротворителни превантивни сили на ООН през 1994 г. На север бандите доставяха момичета в Чешката република и Германия, а на връщане докарваха крадени коли.
(…)

Жените представляват привлекателна стока за престъпниците. Те могат да преминат границите легално и не привличат вниманието на полицейските кучета. Първоначалната инвестиция е много по-малка отколкото сумата, необходима, за да се влезе в контрабандата с автомобили, оперативните разходи са минимални, а самият „продукт” (жена принудена да проституира) носи непрекъснати приходи. Само една единствена жена може да носи на сводника си между 5000 и 10 000 долара на месец.

Разбира се, тези изчисления не взимат предвид ужасяващата реалност на груповите изнасилвания и неописуемата сексуална експлоатация. Но нито доставчикът (гангстер), нито клиентът (богат европейски гражданин) разбират тази взаимовръзка по друг начин, освен в икономическия й аспект. Гангстерът живее в среда, в която рядко се срещат законът и полицията, така че ако той не продаде дадена жена, ще го направи друг. И за клиента изглежда, че няма никакъв проблем да остави своята съвест на вратата до палтото и шапката си.

Преходът към капитализма се оказа изключително труден за полицейските сили от цяла Източна Европа. Много хора ги презряха заради репресиите над опозиционните сили по времето на комунистическия режим. Опортюнизмът на полицаите на новите демокрации бе в рязко противоречие с живота на плейбои, които водеха някои бивши колеги докато спомагаха за изграждането на цели криминални империи. В новите пазарни условия заплатата на един полицай беше смешна. Всеки път, когато минавах през България, Югославия или Румъния в годините след падането на комунизма нямах друг избор, освен да платя най-малко 50 долара за нелегални „глоби” на пътните полицаи. Правовата държава, колкото и да беше важна за изграждането на доверие в тези изстрадали общества, беше просто една фикция.
Тогава Западът направи нещо наистина глупаво, и не за последен път. На 30 май 1992 г. Съветът за сигурност на ООН прие в Ню Йорк Резолюция 754, която налагаше икономически санкции на Сърбия и Черна гора. След като претърпяха разрушението, мизерията и травмите на войната, Балканите бяха на път да се превърнат в една безпрецедентна машина за контрабанда и престъпност. Докато светът изживяваше потреса от ужасяващите дела на национализма на югославските народи и техните управници, балканските мафии започнаха да изоставят своите етнически противоречия, за да предприемат едно изненадващо престъпно сътрудничество.

Превод: Биляна Иванова

Книгата ще бъде издадена от ИК „Сиела“ на български по-късно тази година в превод на Александър Николов.

България
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.