Захари от Варна отиде в Америка, за да напише роман

Снимка: личен архив

Захари Карабашлиев живее в Калифорния, барман е в тамошен хотел „Шератън“, пише драматургия на български и английски. В САЩ е поставяна пиесата му „Неделя вечер“. Роден е на 14 април 1968 година във Варна. Завършил е българска филология в Шуменския университет, пише, публикува, участва в конкурси. През 1997- ма година заминава за Америка със съпругата си Силвия и дъщеря им Сара. Отначало е в Охайо работи всякаква ниско квалифицирана работа, завършва художествена фотография. В момента е в България по повод издаването на романа му „18% сиво“ от ИК „Сиела“, в който се описват перипетиите из щатите на един мъж с кола натъпкана с марихуана.

За романа редакторът Любен Дилов – син казва: „Истински носталгичен екшън! Докато свършите тази книга, ще свършите няколко пъти…“
Докато четях, не исках книгата да свършва…

С автора се срещаме в петък, в 10 часа сутринта, когато София е пощуряла. Захари ме чака в кафене зад Народната библиотека, където е прохладно и почти тихо. „София е много хубав европейски град“, казва варненецът, който би искал да бъде представян като автор, който живее в Щатите. И пише на български, и на английски. „Искам думите да изграждат във всеки, който ги чете, негова си картина, а не аз да давам моята „снимка“. Искам всеки да си „прави снимка“ на ситуацията, независимо на коя страница е. Да възбуждам творчеството на този, който чете, а не да показвам колко хубаво пиша.“

Корица на романа „18% сиво“, писан от Захари в САЩ, с американски сюжет.

Винаги съм знаел, че ще живея в Америка, още като дете. Не знам…, много книги четях от малък и още оттогава съм си объркал главата.
97-ма година, в която заминах, беше най-гадната година за България – парламент, стачки. Аз имах кола тогава, беше много студена зима и носех горещ чай на стачкуващите. Защо съм го правил, защо не съм стачкувал с останалите, не знам… А, в същност знам, работех, тогава работех в „Кока–кола“, подкрепях морално стачкуващите, но работата си е работа. Бях на двадесет и няколко, веднага след като завърших, започнах в американска фирма. Така че Америка започна още оттук.“

Писателят прави грандиозни планове и схеми за това как ще замине до мечтаната Америка. Целта обаче се постига по най-тривиалния начин – със Зелена карта. „Обмислях страшни конспирации, защото тогава не ни пускаха – отиваш в американското посолство и не те пускат! Мислех си, че ще мина през Австралия, уж на Олимпиадата, опитвах да си изкарам емигрантска фалшива виза, през някаква фирма, от там пък започнаха да ме изнудват за пари. Аз отчаян, в една кална утрин, минавах през американското посолство и видях, че има табелка „Зелена карта“. Попълних документите. Как да ги пусна обаче – тогава имах пари само за автобус, за да се прибера. Дадох си последните пари, за да си купя марка за Америка. Отидох в пощата и жената там ми казва: „Момче, ти си написал на български адреса си. Трябва да е на английски, те как ще разберат на български език?“. Аз обаче нямах пари за нова марка и помолих в пощата да ми дадат ножица. Изрязах марката, надписах нов плик и с някакво кафяво лепило, което приличаше на мармалад, намазах марката (смее се). Късмет! Отидох със съпругата и дъщеря ми.

Тук оставих много приятели, писането, българския език, оставих роднини, цяла България. Но знаеш ли… сега нищо не съм си оставил в България, всичко съм си отмъкнал, има един лаф: „Едно момче може да напусне Тексас, но Тексас никога няма да напусне него“. Така че нищо не съм оставил – качих се в самолета, и си го пренесох там.“

Семейството пристига първо в Охайо „Това, което видях, беше една странна Америка, спомня си Захари. Кацнахме в Ню Джърси през нощта, карахме през едни дълги магистрали. Посрещна ни познат на сестра ми, когото никога не бях виждал. Добре че излезе човек. Беше странно, неуютно. Америка е неуютно място, никъде нямаш уют. Не съм бил на нито едно място, на което да ми е уютно. А иначе е страхотно, но за уют не можеш да говориш. Огромно място, където се чувстваш малко самотен.

Нищо не съм си мислил докато пътувах, не съм имал очаквания. Спомням си усещането за невероятна благодарност към хората, които съм оставил зад себе си – приятелите, които ми дадоха пари на заем, за да тръгна, роднини, познати. Спомням си и тъга – но не носталгия, тъга от това, че кой знае кога ще видиш близките си. Беше драматично. Тогава обаче нямаше Интернет. След две-три години всичко се промени. Сега за мен е забавно като гледам хора, които ти говорят за носталгия. Каква носталгия? Ти можеш да бъдеш духом в България – имаме българска телевизия, радио, четеш вестници онлайн. Как можеш да кажеш, че не знаеш какво става в България – не знаеш, ако не искаш. Сега е безкрайно по-лесно.

В началото беше трудно, предимно заради езика. Отиваш и си мислиш, че знаеш някакъв английски. Няма значение какво си учил: английска филология, бла-бла! Не става! Не можеш да си поискаш „Пепси“ по правилния начин. Мелодийката ти е различна, винаги ще те питат: „Моля?“ Но това не е пречка. В Америка няма никакви предразсъдъци, никога не съм изпитвал такова нещо – да се чувствам недобре дошъл. В Европа е по-проблематично да си чужденец. За Америка не е така, голяма страна, хората имат много толерантно отношение към чужденците.

През първите години работех какво ли не. За мен беше въпрос на чест да започна бързо работа. На десетия ден си намерих работа в хотела на някакъв арабин – сменях чаршафи. На интервюто обаче ми казаха, че ще бъда на рецепцията. И отивам аз първия ден с костюм, с вратовръзка (смее се). В хотела ми казаха, че първия ден ще направим тренинг и пред мен се появи една огромна, дебела, черна жена, която започна да ми показва как да сменям чаршафи. А аз с един шлифер, с костюм, с възел до горе – барнат, а дебелата жена ми обяснява: „Тука взимаш края на чаршафа…“ (смее се) Побърках се! Издържах един ден. Намерих си друга работа в ресторант. Търсеха помощник-готвач, на интервюто ме питаха: „Бил ли си помощник-готвач?“ Естествено, че съм бил! (смее се) Показаха ми как се обръщат хамбургерите, яйцата и след демонстрацията ми казаха: „Айде ела сега да измием чиниите.“ Чиниите бяха планина от чинии, аз 10-12 часа мих чинии. Заведението беше ужасно, крайпътно, шофьори на камиони с карирани ризи, татуирани беззъби сервитьорки. Тези сервитьорки постоянно ми изсипваха чинии – мазнотия, ужас! По едно време аз казах нещо и една от сервитьорките се учуди: „А, той можел да говори!“ (смее се) Сигурно са ме мислили за глухоням.

Изглед от Калифорния, където живее Захари.

Самочувствието се обаждаше от време на време, но предпочитах да го гледам откъм забавната страна. Смея се на себе си. Винаги съм бил с усещането, че аз това съм си го избрал и е въпрос на време да намеря по-доброто. Никъде не съм се застоявал, след като ми е било гадно. Минал съм през всякаква ниско квалифицирана работа. Бил съм и пазач, където се побърквах да чета. Навсякъде ходех с някакви истории – питат те: „Това работил ли си го?“ , ти казваш: „Да, разбира се!“ В един момент даже бях завършил невробиология… До ден днешен получавам предложения за работа.“

Най-дългият период, в който Захари не се е връщал в България е 3 години. „Това беше труден период и мисля никога повече да не го повтарям. Движението между България и Америка те зарежда. Уморява те, но и те зарежда с енергия. Това, което взимаш тук, не можеш да го получиш там и обратното. Това, което даваш тук, не можеш да го даваш там. Идеалният вариант би бил всички да сме едни волни номади…

В Америка мога да летя 5 часа, без да имам чувството, че съм някъде другаде. В Европа шофираш 5 часа и си в друга държава, друг свят. Толкова е различно, всеки говори различни езици. Америка е едно голямо, голямо, плоско нещо. Америка е толкова плоска, че не можеш да си я представиш, с дни можеш да шофираш в една плоскост.

Все още търся истинската Америка, за съжаление тя се променя постоянно. Америка на Западния бряг е красивите момичета, обсебени от фитнес, здравословно хранене, но това не е всичко. По средата са едни огромни пространства, тук-там има градчета и хора с наднормено тегло, без работа или с доходи по-ниски от българските. Живеят по фургони, има области без кабелен Интернет. Това съм виждал. За това ми е странно някой като ми каже: „Я кажи там за тая Америка?“ Какво да ти кажа за Америка, за коя Америка? За квартала, в който живея, или за 5 мили по-на изток, където температурата е с 15 градуса по-висока. 15 мили по-навътре пък е пустиня. Точно за какво да говоря?“

В Америка Захари постепенно се насочва към това, което иска да прави – писането. „Без значение колко доходи ми носи това, просто за първи път се подчиних на зова, който съм имал. Преди това съм го потискал, правил съм това, което е трябвало да направя. Когато се подчиних на зова за писане, нещата започнаха да се уреждат от само себе си. Явно участваме в някакъв сценарий, в който ако добре си изиграваме ролите, нещата се нареждат.
Най-трудното в Щатите е невладеенето на английския, така, както владееш българския. Ти не можеш да говориш езика на Шекспир, не го умееш. Точка! И не само ние, а и американците не го умеят. Затова никак не е забавно и лесно да пишеш. Но пък когато намериш центъра в себе си, потърсиш това, което правиш най-добре, което ти доставя удоволствие, започваш да мислиш как да изградиш деня си около това нещо, всичко се нарежда.

Захари започва да пише романа си преди няколко години в Америка. „Това е импулс, изключително силен импулс. След което импулсът се измори, започнах да пиша и други неща, забавих. Минаха 3-4 години, след което подготвих няколко разказа и ги изпращах на Пепа Георгиева – невероятен редактор, човек, който вдъхновява. Сред тях изпратих и написаното отпреди, тя ми го върна цялото надраскано, каза: „Какви са тези глупости, как си писал, колко недисциплинирано, но в крайна сметка много готино.“ Аз не можах да спя, започнах да оправям страниците, изпълнени с много цинизми, беше ужасно… (смее се) Постепенно книгата отиде към роман, историята започна сама да се пише. Пишех всеки ден, в продължение на месец и се получи роман. Първият ми читател беше съпругата ми Силвия, първият човек във всичко в живота ми…

Сега продължавам да изпращам текстове, продължавам да фотографирам, продължавам да работя като барман в „Шератън“, да живея по нормалния си начин, нищо не се променя от това, че съм публикувал книга. Живот и здраве да излезе на други езици.“ Авторът сам прави превод от български на английски на книгата си. „Готиното на това да си правиш сам превода е, че можеш да си правиш своя авторска версия. Аз го адаптирам към ухото на англоезичните.“ Авторът е намерил начин да преведе и най-българските изрази. Например в началото на романа, когато един азиатец настоява да му се плати „кеш“, героят се ядосва и крещи: „Кеш, кеш – гъза ми да ядеш“ „Понеже човекът е азиатец, обяснява Захари, а те произнасят cash като „кес“, в превод звучи „Kes, kes – kiss my ass“.

Авторът вече е поставил своя пиеса в Щатите – „Неделя вечер“, преведена от него на английски, а в момента се репетира и в България. Пиесата „Откат“ пък получи награда тук, Голямата награда за драматургия от тазгодишното издание на Друмевите театрални празници „Нова българска драма”. „С театъра нещата стават по-бавничко отколкото ми се ще, казва той. Западният бряг, където съм аз, не е Меката на театъра, но се надявам да свърша нещо със сценариите, които имам. Смятам, че е реалистично. Преди две години толкова се напъвах да поставя нещо там, но не ставаше. И изведнъж се случи – изпратих пиесата на мой познат продуцент, буквално за няколко дни вече репетирахме. Всичко е до контактите и способностите. Ако си кадърен, може да стане и да не стане, тогава трябват контакти. Но, нещо ако трябва да види бял свят, ще стане. Тук трябва да имаш търпение, никой не ти предоставя нищо, но и никой не ти отнема възможностите. Ако си разказал история по начин, по който би могъл да увлечеш повече хора от твоите най-близки познати и роднини, то ще се намери правилният човек, който да даде парите, за да се превърне това във филм или театър. Аз исках „Неделя вечер“ да тръгне като пиеса и евентуално да се адаптира към филмов формат – тип HBO, малък, независим, с камерен състав, нещо, продуцируемо, в което да имам креативен контрол през цялото време.“

Що се отнася до това дали животът в Америка променя, Захари е категоричен, че „от българското няма отърване. Това от което се опитвам да се отърва, са предразсъдъците, най-вече усещането за другия. Мисля, че това научих там – усещането, че няма значение човекът как изглежда, а е значим толкова, колкото си значим и ти.“

На въпрос за това, какво го дразни в България, авторът е бърз в отговора: „Нищо!“ След кратка пауза обаче продължава: „Е…ако трябва да се замислям – вчера се качих в едно такси, не знам какво беше правил шофьорът в него, дали беше спал, ял, но беше страшна мръсотия в колата, не се дишаше. Небръснат, мазен, не искаш да го знаеш! Отварям прозореца – то пък навън прахоляк. На всичкото отгоре с цигара в устата. И защо не слязох от таксито? Не знам.

Гледам да не изпадам в конфликтни ситуации, сигурно затова. Знаеш ли, като се връщам в България, имам чувството, че всички ми се усмихват. Явно си е до нагласа. Усмихвам се, поздравявам, защо да чакам другият да ме поздрави. Няма да чакам бабата в асансьора да ме поздрави, казвам й: „Здравейте, как сте?“ Тя се стряска, сепва се, мисли си, че нещо ще й се случи. Не, бе – просто: „Добър ден!“

ИStoRии
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.