Куфарът на фотографа Робърт Капа

Прочутата снимка на Робърт Капа.

„Падащият войник” на Роберт Капа се смята за най-прочутата военна фотография. Обаче къде ли е направена тя? Кой е мъжът на снимката? И наистина ли показва това, което ни се струва, че виждаме: мига на смъртта? Открит наскоро куфар с фотографии даде надежди, че загадката ще бъде разгадана.

Откритието на столетието, сензация, светият Граал. Тези и подобни викове на радост съпроводиха новината от 28 януари 2008, според която е бил открит куфар със снимки, притежание на Роберт Капа. Тайнственият куфар бил изчезнал в суматохата на Испанската гражданска война и десетилетия след смъртта на фотографа се появил отново в Мексико. Съдържал смятани за изгубени негативи от войната в Испания. Любопитството няма граници. Дали пък, запитаха се историците, с помощта на тази находка няма да се разреши загадката на прочутата снимка на Капа, онази с падащия войник?
Да се върнем малко назад във времето: на 5 август 1936 Роберт Капа заедно с приятелката си, фотографката Герда Таро, и още неколцина журналисти кацат с малък самолет в Барселона. Пътуването е организирано от Люсиен Фогел, издател на френското списание „Вю”. Поводът: репортерите трябва да информират обществеността за Испанската гражданска война, започнала преди две седмици.

Месец и половина по-късно, на 23 септември 1936 г., „Вю” пуска фоторепортаж на Капа за битките в провинция Кордоба. Една от снимките показва падащ, застрелян войник. Но тогава все още сякаш никой не й обръща внимание. В средата на 1936 г. Капа е познат само на неколцина от бранша. Отишъл е в Испания, както и повечето по това време, тъй като е запален републиканец и политически авантюрист. В Париж, където е пристигнал през пролетта на 1933 г., бягайки от Берлин, засега няма кой знае какви успехи като фотограф. През 1935 г. дори в писмо до майка си в Будапеща се оплаква: „Ще се наложи да се прехвърля към киното, защото не виждам за себе си никакви перспективи във фотографията”. Но в същото време се надява, че в Испания ще му се удаде да направи драматични и продаваеми фотографии, снимки от войната. Отскоро е започнал да се подписва не с истинското си име Фридман, а с Роберт Капа. Приятелката му Герда, с която се е запознал в Париж през 1934 г. пък избира от Герда Похорил да стане Таро, много по-лесно за произнасяне и писане. И двамата са осъзнали, че името е търговската марка на успешния фотограф, работещ за пресата. Но по онова време все още нищо не подсказва, че скоро имената им ще станат популярни в целия свят.

Робърт Капа.

12 юли 1937 г.: на този ден американското списание „Лайф” по повод първата годишнина от Гражданската война в Испания публикува голяма снимка – тази с падащия войник на Капа. Този път фотографията не се губи сред многото други от репортажа, а е сама на отделна страница. Сцената е драматична: улученият войник се свлича на земята от удара на вражеския куршум. Дясната му ръка е протегната, тя е държала пушката, но сега се отпуска, тялото полита назад, войникът губи равновесие. В следващата секунда ще се просне безжизнен на земята. Над снимката с едри букви се простира заглавието на списанието „Лайф” – странно вплитане на текст (живот) в картината (смърт).
„Лайф” показва ясно симпатията си към републиканците и в текста към снимката напада фашистко-клерикална Испания. Фотографията на Капа се превръща в символ на общата драма в Испания. Текстът отдолу припомня: „Смърт в Испания: Гражданската война е отнела 500 000 човешки живота само за една година”. Мястото и времето на снимката, както и при публикуването й във „Вю” година преди това, не са посочени. Падащият войник няма име, той замества всички ония 500 000 убити, както от страна на републиканците, така и от тази на Франко. Испанският войник, информира още текстът под снимката, е улучен с куршум в главата. Воден от това указание, на човек му се струва, че действително вижда смъртоносния удар: тъмно петно върху главата, може би изтичащ мозък от дупката, която е оставил куршумът. В действителност тъмното петно е от пискюла, който се вее на шапката на войника. При отхвърлянето назад на главата, той се е залюлял и е бил запечатан в този миг.

С публикацията в „Лайф” Капа се прочува само за една нощ. Оттук нататък фотографиите му се купуват като топъл хляб. През 1938 г. по поръчка на нюйоркските издатели „Ковичи -Фриде” той съставя първия си фотографски албум. Дизайнът е на приятеля му Андре Кертеш. Разбира се, мотив от падащия войник е сложен на корицата, а отгоре е заглавието „Смъртта в действие”. Капа е представен като безстрашен свидетел на историята, като фотограф, с когото може да се идентифицира всеки читател по света – той е човекът, успял да погледне смъртта в Испания право в очите. Че една четвърт от снимките в албума са правени от Герда Таро, никъде не е споменато.

Падащият войник и до днес се смята за най-известната военна снимка на всички времена. Превърнала се в икона, в пра-сцена на войната. Защо точно тази снимка? Тя разказва историята на войната такава, каквато бихме желали да я видим: войникът е представен като героичен, самотен боец, превърнат е в архитипа на фигурата на безстрашния воин, застанал пред врага (който се крие) без да стреля, вижда се ясно насред полето и е улучен от един единствен куршум. Срещу него се е изправил само един друг самотен боец и това е фотографът с апарата си – Роберт Капа. Той е, според идеализиращия го разказ, единственият свидетел (Герда Таро, която също е присъствала, умира година по-късно). Падащият войник противоречи на образа на модерната, индустриализираната, мръсната война. Раненият не е жертва на оборудваната със съвременна техника военна машина, която поразява безразборно войниците и също така не щади и цивилните. Войникът на Капа разказва историята на някаква индивидуалистична война. Нека само да погледнем към снежнобялата му риза. Изглежда така, сякаш боецът сутринта е облякъл нови и чисти дрехи. Навлякъл е одеждите на невинността.

Една от 12-те запазени снимки на Капа от десанта в Нормандия. Капа предал негативите в Лондон, за да стигнат по-бързо до щатите, но един лаборант ги повредил при сушенето. Оцелели са само 12 кадъра, единствените от мястото на събитието.

Иконата на Роберт Капа функционира дълго време съвсем безпогрешно. Тя пасва перфектно в програмата на антифашистката борба срещу Франко и Хитлер, намества се добре и в климата на 50-те и 60-те години, когато като чиста, хуманистична фотография се превръща в успешен експортен американски продукт и се вписва добре във войната срещу комунизма, продава се като образа на свободата. Но когато за първи път една от американските войни, а именно онази във Виетнам, започва да среща мощна съпротива и в собствената си страна, в края на 60-те и началото на 70-те години по иконата на Капа се появяват първите пукнатини. Британският журналист Филип Найтли, който под впечатленията си от Виетнам се заема с критика на военните кореспонденции, в книга от 1975 г., посветена на военната журналистика, за първи път изразява съмненията си относно истинността на снимката. Скоро се появяват и други критици. Те поставят въпроси, съвсем елементарни въпроси, които обаче никой преди тях не се е сетил да изрече: кой е мъжът на снимката, къде точно и кога е направена тя, има ли и други свидетели на събитието? Как така фотографът е застанал директно пред войника, на това място той не е ли изложен на куршумите, също както и обектът? Защо, продължават да питат съмняващите се, точно фотографията с падащия войник да не е инсценировка, когато е доказано, че много от другите военни снимки на Капа са такива, дори тези, които са правени по същото време. И накрая: защо негативът на фотографията с падащия войник е изчезнал (докато други от същото време са запазени)?
Не минава много време и апологетите на Капа са поставени натясно. Следва дългогодишен публицистичен процес на излагане на доказателства и атакуване с контрааргументи, който се води с цялата си жестокост. На бял свят излизат свидетели, експерти и съдии: бивши бойци от войната в Испания, американски, испански, британски, френски и италиански журналисти, архивари и историци, фотоексперти, специалисти по балистика, полицаи, криминалисти. Разпитваните свидетели представят противоречиви спомени, всеки иска да привлече вниманието към себе си. Анализирани са характеристиките на земята на снимката, географията, формацията на облаците на втори план и сенките им върху земята, положението на тялото на войника, оръжието и патрондашите, стръковете трева и чертите на лицето на умиращия. Всичко видимо е разчетено като важен знак.

Страница от албум със снимки на Робърт Капа от Испанската гражданска война.

Един след друг излизат учудващи детайли, мястото и времето на снимката вече се смятат за установени. Тя би трябвало да е направена на 5 септември 1936 г. на хълм, близо до южноиспанската местност Керо Муриано, няколко километра северно от Кордова. Непрекъснато се изнасят нови „главозамайващи” подробности, например през 1996 г. един испански историк лаик разкрива идентичността на падащия войник. Според него това бил 24-годишният текстилен работник Федерико Берел Гарсия от Алкой, който бил близък до анархистите и член на Националната конфедерация на труда. Последният акт на разследването е изложба (с каталог), курирана от Ричард Уилан, биограф на Капа и представена през 2007 г. в Ню Йорк. В нея познатият материал е разказан така, сякаш това е последната дума, която би могла да се каже за цялата история.

Защо е този огромен интерес, какво се крие зад видимостта? Става дума за сиянието около един мит. Става дума и за достоверността на свидетелствата. Сцената във фотографията е допълнително поставена – не, не е допълнително инсценирана: спорът не е разрешен и до днес. Парадоксално е, че колкото повече подробности научаваме за снимката, толкова повече нови въпроси се появяват. Всяко следващо доказателство в едната или другата посока, поражда нови съмнения. А всяко съмнение води след себе си поредното доказателство. Въпреки ожесточените престрелки снимката на Роберт Капа продължава да присъства с нееднозначността си. И точно в това е привлекателността й. Снимката не осветлява един конкретен исторически момент, а съществува като проекция на цяла една епоха.

Какво наистина се е случило на 5 септември 1936 г.? Роберт Капа никога не е отговорил категорично на този въпрос. „За да се снима в Испания, не бяха необходими никакво трикове”, казва той през късното лято на 1937 г. пред един нюйоркски вестник, когато му задават щекотливия въпрос дали фотографията не е инсценировка. И допълва: „Картината беше такава и трябваше само да бъде заснета. Истината е най-добрата снимка, най-добрата пропаганда.” В личен разговор от 40-те години, за който по-късно си спомня колегата му фотограф Ханзел Мит, той вече не е така категоричен: „Те (войниците) се щураха насам-натам. Ние всички се щурахме насам-натам. Чувствахме се някак велики.” На въпроса дали пък не е помолил войниците да симулират нападение, той отвръща: „По дяволите, не, ние бяхме щастливи, дори леко не на себе си.” Ханзел Мит пита: ”И после?” „После започна действителното нападение. Отначало не чувах престрелката – отначало не.” Мит: ”Къде беше по това време?” „Там навън, пред тях и малко встрани.”

Между другото: негативът на снимката с падащия войник не е открит в куфара на Капа.

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.