Да живееш във Вавилон

encho-gospodinov.gifГледам улицата, на която живея в Ню Йорк, гледам хората, спокойни, не бързат, усмихват се и си общуват с един финес, който не може да се види така ясно през седмицата. От понеделник до петък се работи яко и обноските са малко по-различни.
Но днес е неделя, кучи студ, сменят се дъжд и сняг, откъм Ийст ривър духа студен вятър, които те пронизва едновременно в мозъка и костите. Това обаче не пречи на моите съседи да гледат оптимистично на деня: едни отиват на църква, други на джогинг по крайбрежния булевард на Ийст ривър, трети отпиват от огромни чаши кафе в “Старбъкс” (една от най-проспериращите вериги кафенета в света), където има безжичен интернет и хиляди млади хора си прекарват времето там, работейки тихо на компютрите си и пиейки подсладената кафява течност, която тук се нарича „regular coffee“. Можеш да изпиеш 15 литра на ден от това кафе и нищо ободряващо да не усетиш….

Докато прибирам неделния в. “Ню Йорк Таймс” (2-3 кг с притурките) пред прага на вратата виждам съседа да излиза на разходка. Както много американци и той показва завиден стоицизъм по отношение на времето и пълно пренебрежение към чорапите като атрибут… Ако се загледате в краката на американците (и американките, още по-добре) , ще видите често две неща: обувките им са блестящо лъснати, а много мъже и жени са боси в тях. Майтап няма, не носят хората чорапи и това е. Всеки си има обяснение, някои откровено зъзнат, но чорапи не слагат.
Както и да е. Сега искам да ви разкажа някои лични истории, та да придобиете малка представа за живота тук, естествено така, както аз го чувствам. Всеки носи в сърцето си своя Ню Йорк или своята България.
Да живееш в Ню Йорк е като да живееш в библейски Вавилон. Неговото етническо, расово, религиозно, кулинарно и бизнес разнообразие не може да се види никъде по света. Ако САЩ са известни като етнически „мелтинг пот“ (топилня) където се претопяват етноси, раси и религии, за да направят това, което се нарича „американец“, то никъде този процес не се вижда така ясно както в Ню Йорк.

Ако се вярва на статистиката, тук се говорят над 100 езика. Някои от тези 8 милиона нюйоркчани дори говорят правилен английски, както би се изразил Марк Твен. Говорят още италиански, турски, арабски, хибрю (еврейски), испански, полски, руски, китайски (мандарин), тук-там може да чуете и сочна сръбска псувня. Някои дори говорят и български, в това число и аз.
Което ме води до легендата за Вавилон и строителството на неговата прочута кула. Тя никога не е била завършена, тъй като майсторите-строители говорели на различни езици и в края на краищата не се разбрали… Липсвало им общото комуникационно средство, както биха се изразили някои.

В днешен Ню Йорк обаче, въпреки лингвистичното богатство, хората се разбират доста добре и в този съвременен Вавилон са издигнати много кули. Две се срутиха на 11 септември 2001, но нови се градят успешно, на различни места и със завидна скорост. Езикът, на който тези наследници на Уста Колю Фичето общуват, се нарича езикът на парите, на могъщия долар (нищо, че често играе спрямо еврото). Нищо ново, разбира се, още Алеко го е казал преди повече от 100 години. Парите обединяват (понякога и разделят), убеждават, налагат правила и в 300-милионна Америка тези правила в (поне) 90 на сто от случаите се спазват. Така, както швейцарския франк обединява 4-езична Швейцария, така доларът тук обединява действията и мисленето на 300 милиона „претопени“ американци от всякакъв произход.

Едно от нещата, което бие на очи, е етническата толерантност. Не че няма прояви на расизъм, но за такава огромна държава те са капка в морето. Другото, което ми идва наум, е как глобализацията и съвременните комуникации бавно убиват носталгията по родния край, както и някогашния горещ, даже лют патриотизъм. Днес, когато можеш да четеш българските вестници по интернет, да слушаш “Хоризонт” през Атлантика или да си поръчваш по Интернет българска ракия и лютеница от Чикаго, и докато замезваш в Манхаттан, да говориш по телефона (на много ниски тарифи) с брат си в Добрич или сина си в София, това значително намалява болката по родния край, по загадъчна и нежна Витоша и по широките простори на Добруджа. Жалко, но факт…

Но да не се отплесвам от темата за Ню Йорк и неговите жители. За илюстрация ще ви кажа две-три работи за моята служба (канцеларията, както казваше баща ми). Съставът, с който работя, е мозайка от характери и таланти. Моят заместник е Майкъл Шулц, германец от Мюнхен, поради което го наричам „Кралят на Бавария“. Майкъл обаче се представя често като исландец, тъй като жена му Сигрун е от Рейкявик. (Откъдето жената, оттам и родата, както казват у нас). Секретарката ми е етиопка от Адис Абеба, но с US-гражданство, която работи за Международния червен кръст, базиран в Женева, но с представителство (дипломатическа мисия) в ООН в Ню Йорк. После идва Алис Арманни, красива 29-годишна италианка, родена в Рим, израснала в Париж и Сан Франциско, образована (дипломация и международни хуманиратни отношения) в престижните университети на Пенсилвания и Женева, говореща с лекота 4 езика (вкл. и малко руски, с него 5), която живее с партньора си Джеймс (филипинец), и е на път да вземе и US-гражданство… А след нея идва Елизабет от Финландия, с корени в Хелзинки, диплома по Международни отношения от Университета в Цюрих, с руса дълга коса, любопитни сини очи и с тенденция да стане американска снаха във Филаделфия. После идва Нива, родом от Кения, с тапия (извинете за турцизма) по дипломация и международно право от частен университет в Ню Джързи, с фигура на Наоми Кемпбъл (но по-млада от нея) и с глобални мечти.

Най-талантлива от Всички е Алис (Аличе, както се произнася на италиански). Смесица от финес, такт, интелигентност, естествено благородство и почти детска походка, Алис работи за трима, влюбена е в кучето си Нелсън (порода Родезийски риджбак), което всяка сутрин оставя в „кучешкото училище“ на 37-ма улица и Второ авеню, тичайки с него от апартамента си на 25-та улица, там, където се сливат Пето авеню и Бродуей. Алис е толкова популярна сред дипломатите от ООН (не само заради таланта си…), че поне 35 от тях са влюбени в нея. Най-явно влюбен е един пакистанец, опитен дипломат, които все ме пита кога ще отида в командировка, та да кани Алис всеки ден на обяд. (В мое присъствие не ставало – много съм ги карал да работят).

Алис обаче само се усмихва загадъчно и дойде ли по-дълъг уикенд, изчезва или в Аржентина при майка си (която е дипломат там), или на хиподрума в Ню Джързи, тъй като любимото и занимание е да язди и да скача с кон. След работа все тича към „кучешкото училище“ да прибере Нелсън, и е единственият човек, който може да губи ключовете си от апартамента по-често от дъщеря ми Антония. А Антония ги губи средно веднъж седмично. Рекордът й е три пъти за 7 дни. Алис я гони.

Ето така изглеждат хората около мене, драги читатели. Този служебен микрокосмос, които ви описах, отразява духа на днешен Вавилон, наречен Ню Йорк. Както писах в предишното писмо, Голямата Ябълка не е нито толкова красива като Париж, нито толкова богата на история като Рим, Мадрид или Лондон. Но няма по-интересен град в света от този гигант, които 24-часа в денонощието диша, работи, пее, свири, печели пари и диктува на света какво да прави. Който си спомня песента на Франк Синатра “ Ню Йорк, Ню Йорк „, той знае какво искам да кажа.

Искрено Ваш,

Енчо Господинов

Писмо от Ню Йорк
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.