Иво Инджев: Цензурата сега е по-рафинирана

Журналистът Иво Инджев е роден в София през 1955 година. Владее арабски, английски и руски, ползва немски език. Има пет деца.
Завършил е история на арабския Изток в Московския държавен университет, работил е като репортер в редакция „Международна информация“ на БТА и е бил кореспондент на агенцията в Бейрут преди 1989 г. През 1990 г. е назначен за директор на БТА. През 1993 -та година е уволнен от министър-председателя Любен Беров. След това става последователно главен редактор на вестниците „Експрес“ и „Демокрация“, коментатор на радио „Свободна Европа“ и на световната емисия на Би Би Си. В периода 1994-1996 г. е вицепрезидент на Асоциацията на европейските журналисти. Заместник-председател на Комисията по етика в електронните медии в България
Иво Инджев започва работа в бТВ от създаването на телевизията, водещ е на предаването „В десетката“. През 2005-а година напуска телевизията, заради скандал с президента Георги Първанов. В своето предаване журналистът попита, позовавайки се на анонимен източник, дали държавният глава има мезонет в центъра на София. А от предизборния щаб на Първанов го обвиниха в клевета. След напускането си Иво Инджев не се обвързва с никоя медия.

– Какво се случва с вас сега?

– Случват се прекрасни неща. Няма по-хубаво от това човек да може да се отдаде на любимите си хора. Аз съм щастлив човек, давам си сметка, че не всеки може да си го позволи, затова оценявам възможността, която ми беше предоставена, със спомоществователството на държава, работодатели, да си върна свободата.

– Чувствал сте се не свободен?

– Всеки прави компромиси, въпросът е в границите на компромисите – докъде, колко и докога. Моят лимит се изчерпи на шестата година от предаването в бТВ, съответно си върнах свободата.

– Болна тема ли е това за вас?

– Не, сигурно звучи като самоирония, но аз наистина съм доволен, че мога да си го позволя. Много хора ще ме разберат, много е ценно да можеш да си отглеждаш прекрасните малки деца и да не си ангажиран с нищо друго. Аз не за пръв път съм журналист на свободна практика, даже мисля, че е много ценно – това разширява хоризонта на човека. В периода 1995-а – 2000-а година, аз бях на свободна практика. По това време беше на власт СДС, имал съм много възможности, като човек с контакти в тези среди, имал съм и предложения, но не съм приел нито едно от тях, нито съм пожелавал нещо от властта. Казвам го, защото чувам подмятания по мой адрес в това отношение. Едва ли не нещата, които съм правил, са от конюнктурен характер. Ако е било така, когато на власт са били хора, с които съм бил на ти, щях да се възползвам. Но не съм го направил. Защото свободата е много ценна за всеки човек, а за журналиста – още повече.

– Казахте по-рано, че е необичайно да се правят интервюта с журналисти, вместо те да интервюират?

– Казах го като белег на нашето време, от гледна точка на медийната среда, в която живеем. Работата на журналиста е да взима интервюта, а не да дава. Фактът, че давам интервюта, сам по себе си говори, че има нещо не много наред…

– Какво не е наред?

– Упражняването на свободата на словото, която е гарантирана в конституцията.

– Има ли свобода на словото?

– Да, има такава формално на хартия – всеки е свободен да говори каквото си иска, въпросът е къде и какво може да каже. Защото работата на журналиста е да упражнява свободата на словото като основен инструмент на своята професия. И когато това не му се позволява, изводите остават за цялото общество, не само за личността, която има някакъв проблем. Това е показателно за състоянието на едно общество. В момента българската журналистика деградира. Не го казвам, защото съм някакво „уязвено величие“. И за голямо съжаление взаимоотношенията работодатели – журналисти, общество – журналистика и обратно, са изкривени. Ние имаме една формална демокрация, в която обаче механизмите за нейния контрол скърцат много силно. И по линия на медиите и свободата на словото това е видно за всеки, който не е сляп.

– Имате ли поглед върху младите журналисти?

– Не много, но разбира се с интерес наблюдавам. Пълно е с млади, умни хора, въпросът е по какви зададени критерии работят и по какви коловози се движат – за съжаление, защото не би трябвало да има коловози точно в нашата професия, която е близка до артистичната. Би трябвало да е свързана с въображение, творчество – неща, които са извън сферата на точните науки, а свободата би трябвало да е водеща, определяща. Колеги журналисти обаче са притиснати поради материални съображения, страхуват се да говорят за проблемите в собствените си редакции, не говорят и за останалите, защото по аналогия същото се отнася и за тях. Има едно голямо налягане на парцалите. Не знам дали е точно автоцензура. Знае се и това, че солидарността между работодатели е много по-голяма, отколкото между журналисти, което е зле за обществото. Защото онези, които контролират медиите, съгласуват помежду си позиции срещу интереса на обществото, само заради личния си интерес или оцеляването на една медия. Къде остават приказките за принципите, за свободата, за морала – остават на хартия. Както е и с етичния кодекс на българските журналисти, подписан от най-големите български медии, който няма никакво значение за силните на деня.
Всеки е свободен да каже какво си иска, но тук – в градинката. А когато трябва да получи трибуна, за да го заяви, за да има коректив на властта, там вече се намесват механизмите на контрола. В България има недосегаеми политици, за които не се допуска никаква критика в така наречените влиятелни медии и които са много доволни от това положение на нещата. По-лошото е, че няма чувствителност в обществото на тази тема.

– Казахте „недосегаеми“ – това не са ли политиците, които бяха на „Черноризец Храбър“, на Световната среща на българските медии в Мадрид? И не изглеждат ли нелепи тези форуми?

– Естествено, че изглеждат нелепи. Един единствен път съм бил в журито на „Черноризец Храбър“ и им развалих настроението. В журито бяха банкери, издатели, писатели, академици, професори. На никого не му се стори странно 5-6 души един след друг да стават и да славословят председателя на академията – Тошо Тошев, как без него нямало да има свобода на словото в България. И това, един през друг, му го говореха пишещи в неговия вестник автори. Откровено се подмазваха на основателя, председателя, спонсора на академията. Впоследствие той се отказа и поиска да няма голяма награда. А се отказа, изразявайки презрение към „слабата конкуренция“ – за него било унизително да се състезава за тази награда при слаба конкуренция.

Моят колега Бареков, който беше номиниран за телевизионна публицистика, не остана по-назад и се включи в хора с изявление, че е най-младият тук, но и той знае, че Тошо Тошев е „моторът на българската журналистика“. Репликирах, че за мен е странно, че не е академично, не е и журналистическо това подмазване на вероятно най-влиятелния между нас, който е може би и най-големия работодател. Изказването ми беше посрещнато от иронични усмивки и наведени глави. Само един ме подкрепи, когато предложих да бъде отхвърлено предложението на самия Тошев да няма голяма награда, щом той не я иска (а се отказа, защото му било под достойнството да се „състезава” с други номинирани колеги, които не му били ниво). На следващата година разтуриха това жури и направиха друго.

– Какво е сега „Черноризец Храбър“?

– „Черноризец Храбър“ е една нагласена, фалшива фасада, защото на практика си разпределят награди, както сметнат за добре. Не казвам, че всеки колега, взел награда, заслужава упрек. Но е порочен самият кръг, в който се намират, а в него няма как да стане пробив отвън.
Да се върна към участието си в журито на „Черноризец храбър” – бил съм и друг път член на жури, но за първи път ми се случи да ми се обадят от една редакция с ходатайство за техен кандидат, с обещанието да ми се отблагодарят. Бях потресен. Казах го пред всички, само не уточних коя е редакцията, за да не влизам в излишни полемики. Предизвиках единствено присмех. Иван Гарелов наруши мълчанието, което се възцари, и попита иронично: “Е, и колко ти предложиха?“ Въпросният човек обаче, за когото ходатайстваха, взе награда…

За такава атмосфера говорим. Там имаше всякакви хора – от Слави Трифонов до когото се сетите. Много от тях дойдоха да ми стиснат ръката след изказването ми, но на самото гласуване… Венелина Гочева дори ме разцелува пред всички (явно си имат някакви проблеми с Тошо Тошев, каквито аз нямам). Интересното е, че близо година по-късно, същата г-жа Гочева се опита да ме закопае два метра под земята след случката, в която бях засегнал в своето предаване нейния патрон Първанов. Тя се хвърли да го защитава от мен, злодея, все едно е негов говорител. А аз, да припомня, просто бях задал един въпрос. Но понеже съм се позовал на анонимен източник, ме обявиха за „чудовище”. И това при положение, че в етичния кодекс се казва изрично, че ако информацията е анонимна, това обстоятелство трябва да се направи достояние на публиката и точка. Ясно и кратко. Не случайно етичната комисия единодушно гласува в моя защита, а моите обвинители така и не се позоваха на етичния кодекс, когато твърдяха, че съм извършил етично нарушение.
Но да спра дотук, за да не прозвуча като човек, който е уязвен и занимава хората със себе си.

– Не е ли нормално да сте уязвен, обиден?

– Трябва да ви кажа откровено, ако искате вярвайте, напуснах с облекчение. От дълго време не се харесвах в тази роля. Приел съм правилата на играта и съм ги спазвал, преглъщал съм много неща. За да бъда на екран, ми е било ясно, че не мога да си правя каквото си искам. Има така наречени корпоративни правила. Едно от нещата, които съм приел като уговорка, е било да се договаряме, ако реша да правя нещо от екрана, да речем спрямо други телевизии. Да информирам ръководството, защото те си имат отношения на тяхно си ниво.

– Кой е най-големият компромис, който сте правил със себе си?

– Може би този, за който ви споменах. Избягвах да изпадам в спорни ситуации…

– Говорите за автоцензура?

– Да, може и така да се каже. Преглътнал съм го, защото става въпрос за корпоративни интереси – за пари, кой с кого играе (а защо – това не ти казват), неща, които на мен не са ми ясни без да съм в течение на задкулисните договорки.

– След вашето уволнение от бТВ…

– Не беше уволнение, аз напуснах. Напуснах, защото ме заплашиха с уволнение и със сваляне на предаването ми от екран точно в последните две седмици на кандидатпрезидентската кампания. Беше ми демонстрирано, че ръководството на медията се солидаризира с външен натиск върху мен и медията, вместо да застане зад гърба ми, както би трябвало.

– Напуснал сте под натиск?

– Разбира се. Това е станало ясно чак във Вашингтон. Посочва се в доклада на Държавния департамент на Съединените Щати, публикуван на 6 март 2007-а. В повечето български медии, които си направиха труда да го забележат, документът беше интерпретиран по начин, напомнящ живково време. Мога да разбера, когато се правят, че нещо го няма, когато изобщо пренебрегнат самия доклад. Но не, споменаха го, но без моето име, отбелязано в него. Цитираха само онази част от доклада, в която се говори за колегата Васил Иванов от „Нова телевизия”, чийто апартамент беше повреден от взрив. Този „избирателен подход” е едно към едно повторение на маниера на цензурата от живково време. Навремето в БТА са изрязвали физиономиите на бивши величия от снимки, след като са низвергнати от пиедестала, например от ЦК на БКП. Снимките се фалшифицирали в архива и такъв човек вече го „няма”.

– След напускането получихте ли подкрепа?

– Разбира се, най-голямата подкрепа получих от колегите си, с изключение на гореспоменатия Бареков, който ужасно се зарадва. И моментално тръгна да се солидаризира с началството. Имаше и нахалството в сутрешния блок, когато аз вече нямаше как да му опонирам от екрана, да каже, че ако на такива като мен се разрешавало така да правят, щяло да стане като в жълтата преса.
Един човек, който идва от кръчмарския бизнес, си позволява да говори по адрес на колега, който няма как да му отговори… Това е абсолютно безсрамие, което между другото ще се запомни от българската колегия. Не стига, че няма солидарност между българските журналисти, а и на всичкото отгоре да ти натискат главата под водата в такава ситуация.
Иначе с останалите колеги от медията се разделих най-приятелски. Те просто знаеха, че съм прав (репортерите специално са били „деликатно” инструктирани да щадят Първанов в изявите си, защото на екран няма да минат „неправилни” репортажи). Ясно им беше, че акцията срещу мен е наказателна като предупреждение срещу самите тях да внимават какво правят.

– Никой официално не застана зад вас?

– Ако не броим Етичната комисия, Българската медийна коалиция, Държавния департамент на САЩ… Иначе никой колега от телевизията не последва моя „пример”, да. Но аз не ги съдя за това. Не искам да заставам в позицията на някакъв неразбран революционер, който не е подкрепен от останалите, защото е изпреварил времето си със 150 години – смешно е да заставам в подобни поза.

– Младият журналист как може да се ориентира в тази ситуация?

– Не деля колегите на млади и стари, според мен, има можещи и неможещи.
В началото на 90-те години бях много ентусиазиран от промяната и възможността всеки да може да казва и пише това, което мисли. Смятах, че нещата ще се случат по естествен начин, оказа се обаче, че и тогава се намериха кукловоди, които да водят за ръка младите „кадри”. Няма да говоря за езика, който се натрапи, за странните езикови похвати, смятани за модни, но всъщност са нелепи, в стил „ Голяма риба улови рибар”.
Актуалните проблеми на колегията са свързани днес с отношението към управляващите, с това как се купува и продава журналистическият труд, с поръчките, които се изпълняват, с рекламните кампании, които се правят най-безсрамно за управляващи и новобогаташи.
Не твърдя, че журналистиката прави изключение от другите професии, но все пак тя е специфична. Ние например не можем да се стремим да се харесваме на всички. Ако съм балерина – да, ще искам всички да занемеят от любов към изкуството ми. Но не съм. Работата на журналиста е да респектира определени среди и да служи на каузата на свободата на това общество, в края на краищата. Но какво се получава – идват едни хора с пари, купуват едно издание и казват: „Ние сега ще пишем за тези и срещу онези.“

– Пише се за едни и същи хора, разработват се едни и същи теми, интересуващи единствено собствениците на вестниците?

– Да, правят се кампании. Виждате министър, който е с отвратително поведение, което очевидно хората не могат да понасят. След което, явно пиарите са платили и се появява във вестника баба му и казва какво сладко детенце е бил, пък учителката му какво казала, едно щипане по бузките… Откровена подмазваческа, платена кампания.

– Вие сте започнал работата си като журналист в БТА и много бързо сте бил изпратен като кореспондент в Бейрут. Как се случи това?

– Непрекъснато някой се занимава с биографията ми, а аз самият никога не съм казвал, че тя е кристално чиста. И твърдя, че съм един от малкото, които още в началото на 90-те години по своя воля си казаха точно как стоят нещата, за да не бъда шантажиран – не искам да досаждам на тази тема с откровенията си, които вече обилно съм направил достояние на обществото. Навремето означаваше много да заминеш в чужбина и да взимаш валутна заплата, беше страшна борба. Имаше хора в БТА, които дълги години чакаха да им се отвори парашутът за някакъв пост, след голямо мазнене и връзки. И изведнъж аз получавам предложение след някакви си две години трудов стаж. Цената, която трябваше да платя, е да възстановя контакта си с разузнаването, което след скъсването с тях по моя инициатива още като студент, за моя изненада отново се появи в моя живот. Наскоро си прочетох досието и научих какъв е бил моят статут в техните очи през онези 4 години в Ливан. Водели са ме като техен секретен сътрудник. Оповестих този факт вече, и ще кажа много повече, когато архивът на МВР бъде преместен на разположение на съответната комисия. Ще кандидатствам за достъп до документи, които на този етап ми бяха отказани – подозирам, защото става дума не за мое сътрудничество, а за това как съм изглеждал в очите на ДС по-късно, когато публично поисках оставката на Тодор Живков и т. н.

– Уплаши ли ви ситуацията в Ливан тогава?

– Да, ситуацията беше военна. Беше руска рулетка, дали ще ти се случи нещо, непрекъснато имаше престрелки, атентати, лични заплахи. Най-страшното, което съм си представял, е отвличане…
Но не съм се замислял изобщо за тези неща, когато ми предложиха да замина, защото възможността да отида да работя като кореспондент, беше абсолютно невероятна за мен. Всъщност се оказа, че от службите са стигнали до такъв аджамия като мен, който дори не знаеше да шофира, просто защото никой друг не се е съгласил. Кадровите ченгета, тези с школите, с офицерските звания, са отказали. Цялото това котило, всички тези хора обаче не се свенят да ми натякват, че аз съм като тях, едва ли не на принципа – много си гаден, защото си като нас.

– Има ли нещо, което да ви притеснява от тогава, да сте правил или казал нещо, от което да се срамувате?

– Неприятно ми е да ми го напомнят, защото аз за разлика от Гоце и подобните, не се гордея с това. И не смятам, че това е повод за гордост. Държавна сигурност е една репресивна машина и от разузнаването да не се правят на много хитри, защото те са участвали в много неща, които не са за разправяне. Преследването на българи в чужбина, кой го е осъществявал? Не са го правили милиционерите с фуражките от Долно нанагорнище, а точно най-лустросаните другари, които са били в разузнаването.

– Бил сте на върха на БТА?

– Оказах се на върха на БТА не защото съм бил по-добър управленец от останалите колеги, а просто те вероятно са припознали в мое лице промяната. Затова колегите направиха подписка, с която настояваха да бъда назначен за директор на БТА и това е един от най-големите комплименти, които съм получавал.

– Впоследствие обаче сте бил уволнен.

– Да, това е друга дълга история, свързана с нещата, за които си говорим…

– Има ли разлика между цензурата тогава и сега?

– Разликата е, че сега се прави по-рафинирано – потупват те по рамото, едни хора ти се усмихват, като те видят, а в същото време знаеш, че същите са наредили на хората по-надолу: „На този да не му стъпи кракът.“ Защото има определен кръг от публично говорещите хора в България, за които е забранено да бъдат допускани в определени медии. Не визирам само себе си, но знам, че съществуват такива списъци – както преди 10 ноември, така и сега.
Цензурата тогава беше повече автоцензура. За да стигнеш до определено ниво като журналист, ти трябваше да минеш през обучението какво може и какво не може.

– И сега е така?

– Да, и сега е така, само че тогава беше някак прието. Докато сега казват, че не е така, но е така. Което е върхът на лицемерието. Опитайте се да напишете една дума срещу Първанов в „24 часа“…

– Вие сте бил главен редактор на в. „Експрес“ и в. „Демокрация“. Спомените ви оттам?

– Пазя си препечатки от западни вестници, които забелязаха „Експрес“. Станах главен редактор там по предложение на председателя на управителния съвет на вестника Любомир Павлов, след като бях уволнен от БТА. Много бързо превърнахме в главна тема на вестника нарушаването на югоембаргото от страна на България. Явно сме настъпили много интереси, защото това предизвика много остра реакция, някои от рекламодателите даже лично ми се обадиха, за да ми кажат, че ще оттеглят рекламите си. Не ми казаха, че конкретно причината е заради това, но заради „линията на вестника“. Така и направиха. Там издържах 4-5 месеца, напуснах, след като заплашиха, че ще закрият вестника, ако не си тръгна.
След като ние се оказахме вестникът, който по изключение пише за нарушаването на югоембаргото настоятелно и с острота, изведнъж започваха да ни препечатват в Европа. Бяхме забелязани в няколко сериозни швейцарски и австрийски вестници.
Тази история с югоембаргото е много ключова в съвременната ни история. Тогава се структурира гръбнакът на онова, което днес наричаме мафия или организирана престъпност. Цели композиции със стратегически суровини, с горива със загасени фарове минаваха границата с Югославия контрабандно, в нарушение на всякакви международни ангажименти на България. Никой не може да ме убеди до ден днешен, че това се е правило, защото е имало мутри или бандити. В това си участваше държавата, тя си имаше президент, начело на определени служби, тази държава си имаше министър-председател, парламент, председател и всички те се правеха, че не виждат какво се случва. До такава степен, че един прекрасен ден при мен дойде един европейски наблюдател, облечен в униформата, с която стояха на границата и изрази удовлетворение, че все пак нещо прави нашият вестник. Тогава каза, че няма при кого да отиде, освен при нас. „Знаете ли, че ни гонят с автоматично оръжие, с джипове от границата, до центъра на София – нас, европейските наблюдатели“, каза той. Питах го, защо не се оплачат. А той отвърна: „На кого?“

Скоро видях в един вестник материал със снимки на митничари и техните коли, с които идвали на работа. Показани бяха три лимузини, за които държавен служител и цял живот да работи без да харчи от заплатата си, пак не може да си ги купи. Абсолютно същото беше казано в репортаж на Би Би Си през 1994-а година за българската граница, който приключи с изречението: „В момента се намирам на българската граница и гледам колите на българските митничари.“ Нима е толкова трудно да се установи произходът на парите, с които са купени”?

– После сте бил в „Демокрация“?

– Да, в един прекрасен ден ми се обадиха и ме попитаха дали искам да бъда главен редактор на „Демокрация“. Изкарах 11 месеца. Но и там се поскарах с ръководството. Вмениха ми, че съм публикувал текст на „Мултигруп“, а това беше платено съобщение, срещу което вестникът взе пари. Те си пускаха реклама във всички вестници, но тогава СДС беше във война с „Мултигруп“. Дойде при мен икономическият директор, пита ме дали искам да пуснем една реклама срещу пари за вестника, обясни ми, че минава през всички вестници и ще пише платено съобщение. Не съм се допитвал до синдикати или ръководство на партията. Изведнъж обаче това се оказа сериозен проблем, най-вероятно беше назрял въпросът за моето напускане, защото аз от край време обяснявах, че вестникът не може да бъде само партиен, ако иска да печели аудитория. Защото ние казвахме на едни хора неща, за които нямаше нужда да бъдат убеждавани, те си бяха убедени, въпросът е да убедиш другите, ако държиш да правиш внушение на своята кауза. Разделихме се обаче с тогавашното ръководство на СДС по джентълменски начин.

– Вие сте писал всеки ден коментари в двата вестника. Не ви ли сърби ръката за ежедневното писане?

– Да в две рубрики „Експресно“ и „Статия на свободата“, която предстои да издам в книга скоро. Аз самият гледам с ирония на това някой, който е писал статии, да си ги събере в един момент. Това не е кой знае какво творчество. Но мои близки ме убедиха, че има смисъл, че е някаква памет във времето. Все пак през една субективна гледна точка като моята, е описано онова време и то под форма, която е необичайна – „Статия на свободата“ беше изцяло базирана на игра на думи между заглавието и текста. И то всеки ден. Питали са ме, дали сам съм писал текстовете всеки ден. Всеки е луд по своему, да кажем, че това е моята тиха лудост.
Писането е краста – това е една от причините, поради която си направих блог http://ivo.bg/ (смее се) Човек не може да се моли непрекъснато по редакции: „Публикувай ми еди какво си, защото съм много гениален и ще напиша нещо смъртоносно.“ В случая е като при спортиста, който е свикнал да спортува, като при музиканта, който е свикнал да свири и му липсва изявата. Поддържам форма, съобщавам, че шавам. А и си правя така личен архив, „фотографирам” времето.

– Казахте „Да се моля по редакции…“ – не звучите като човек, който се моли, за да го назначат на работа?

– Не, обикновено не го правя. Получих няколко предложения за работа, но не в редакции, като пишещ репортер или журналист, по-скоро хора с пари се интересуваха дали бих направил медия, дали бих направил предаване. На всички казах, че не бих, по най-любезния начин.

– Защо не бихте?

– Основната причина е, че съм се опарил, че съм я играл тази игра. Искам да мине малко време, да се огледам. Защото не ми се иска пак всичко да се повтори – пак напуснал, пак нещо не съм съгласен… И човек, когато не е сигурен в нещо, по-добре да не го прави. Нека веднъж да не бързам толкова, цял живот нещо припирам, все за някъде съм се забързал, нека веднъж да поседя и да наблюдавам нещата. При положение, че мога да си го позволя, мога да ви кажа, че е много приятно. Но не правете това у дома! (смее се) Все пак човек трябва да бъде активен, да се занимава и да си осигурява препитание. В свободната журналистика това е много трудно, давам си сметка за това.
Признавам, че съдбата ме е разглезила в това отношение и не съм подавал молба за работа никога, освен първия път в БТА. След всяко уволнение или напускане, след това други са ми предлагали работа. Е, както казват коментаторите, безсилни да направят рационална прогноза, „бъдещето ще покаже”!

ИнтервюМнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.