Странното наследство на президента Буш
Не беше проронена нито една сълза, нито пък имаше аплодисменти. Дори протестиращите не си направиха труда да се съберат, когато президентът Буш се отправи на път през Европа – на последното си посещение за двумандатното си управление в Белия дом. Вместо това той проведе частни разговори почти като анонимен дипломат, каза няколко думи пред камерите и си замина от Великобритания почти неузнаваем и със сигурност без одобрение.
Случилото се може да бъде тълкувано и по по-особен начин, както постъпват коментаторите във Вашингтон и както правят и някои тук, които твърдят, че анонимността във визитата на Буш се дължи на успеха на връзките, които е изградил с Европа. След инвазията в Ирак тези връзки бяха отчаяни и шумни, но сега Буш и Европа се чувстват доста добре заедно. Тримата основни лидери на ЕС –Гордън Браун, Ангела Меркел и Никола Саркози – са доста проамерикански настроени. Не успя да ги раздели дори Иран.
Може би точно това е блясъкът, в който дипломатите искат да вярваме. Но той противоречи на реалността. Мълчанието, което съпътстваше последната чуждестранна визита на Буш, е мълчанието на провала, а не тишината на осъществените възможности. Той искаше да приключи президентството си с контурите на мирно споразумение за Близкия изток. Но както показа посещението му в Израел по-рано тази година, мирът е по-далеч от когато и да било.
Ирак постепенно се успокоява. Ал Каида даде заден ход на военните си операции. Но заплахата от тероризма не е намаляла, обхватът на фундаменталистката риторика се увеличава, а Ирак е далеч от единна държава. А Европа? Споразумението за по-сурови санкции за Иран е вик на отчаяние от политиката, която не успя да удържи страната – нейния напредък в ядрената сфера или влиянието й.
Едно след друго проучвания на общественото мнение по целия свят показват един и същ резултат: репутацията на Америка никога не е била по-ниска. Политиката на Буш се тълкува като тотално дискредитирана. И най-странното е, че този универсален срам се повтаря и в анкетите в самата Америка, където Буш има най-ниския рейтинг откакто се правят проучвания и където Ирак се смята за ужасна грешка.
И сега – и това е най-впечатляващото – когато се стигна до реалните политики, които може да заместят политиките на Буш, в САЩ и извън тях не се води голям дебат. Първоначалните усилия на Барак Обама да предложи директни разговори с Хамас и дори с президента на Иран Ахмадинеджад, се изправиха пред такива ругатни и такива неочаквани обвинения в липса на патриотизъм, че той беше принуден да се откаже почти напълно от тях. Едва няколко часа след като беше утвърден като кандидат-президент на демократите, той се появи пред лобито на Американо-израелския обществен комитет (AIPAC), където декларира пълната си подкрепа за обединен Йерусалим – стъпка, която дори Буш не си е позволявал.
В Америка съществува странната, и в очите на чужденците необяснима връзка между общественото мнение, което иска съществена промяна от Буш, доклади като този на безкомпромисния републиканец Джеймс Бейкър, който предлага алтернатива, и президентската надпревара, която не позволява на никой от кандидатите да се отклони от строгия и дискредитиран път на миналото.
Има всякакви обяснения за това. И в края на краищата малко американски избори се отнасят до външната политика. Те се отнасят, както прави и Обама, до националната икономика, данъците и благосъстоянието. Затова е погрешно целият свят, и в частност Европа, да се надява на радикално нова външна политика от Вашингтон, каквито и да са резултатите от вота.
Но тогава трябва да подчертаем, че нито Близкият изток, нито Европа или Азия са дефинирали своето пост-бушистко бъдеще. Ако светът все още копнее за някаква форма на американско лидерство, въпреки че негодува, когато то му се предложи, то е защото когато погледне към лидерството на Европа, Израел и на арабския свят, или Китай, или Индия, просто не се виждат политически лидери, които да предложат алтернативи. Там има само национални политици. И това хвърля прекалено голямо бреме върху САЩ. Защо те трябва да действат или да се държат по-добре от всеки друг, просто защото имат повече оръжия и пари, отколкото повечето от останалите по земното кълбо, взети заедно? В края на краищата това е нация, чиято сила достигна максимума си и чийто президент направи този факт видим за всички.
Вашингтон след Буш няма да излезе с напълно нова външна политика. Разбира се, очакванията са големи. Буш стана свидетел на това. Но това, което може да се направи, и което неговите съюзници и съперници би трябвало да желаят, е да се избере президент, който може да върне вярата на американците. Америка, чийто народ ще започне да се чувства по-добре, ще бъде по-добра за всички нас.
Има само един кандидат, който може да направи това, и той не е Джон Маккейн, който все още може да работи доста добре с външните министерства по целия свят.