Странното наследство на президента Буш

Джордж Буш минава пред почетна рота от моряци при пристигането си в Берлин. Президентът беше посрещнат на европейската си визита без сълзи и аплодисменти и водеше разговори като анонимен дипломат. Снимка: Ройтерс

Не беше проронена нито една сълза, нито пък имаше аплодисменти. Дори протестиращите не си направиха труда да се съберат, когато президентът Буш се отправи на път през Европа – на последното си посещение за двумандатното си управление в Белия дом. Вместо това той проведе частни разговори почти като анонимен дипломат, каза няколко думи пред камерите и си замина от Великобритания почти неузнаваем и със сигурност без одобрение.

independent-logo.jpgСлучилото се може да бъде тълкувано и по по-особен начин, както постъпват коментаторите във Вашингтон и както правят и някои тук, които твърдят, че анонимността във визитата на Буш се дължи на успеха на връзките, които е изградил с Европа. След инвазията в Ирак тези връзки бяха отчаяни и шумни, но сега Буш и Европа се чувстват доста добре заедно. Тримата основни лидери на ЕС –Гордън Браун, Ангела Меркел и Никола Саркози – са доста проамерикански настроени. Не успя да ги раздели дори Иран.

Може би точно това е блясъкът, в който дипломатите искат да вярваме. Но той противоречи на реалността. Мълчанието, което съпътстваше последната чуждестранна визита на Буш, е мълчанието на провала, а не тишината на осъществените възможности. Той искаше да приключи президентството си с контурите на мирно споразумение за Близкия изток. Но както показа посещението му в Израел по-рано тази година, мирът е по-далеч от когато и да било.

Ирак постепенно се успокоява. Ал Каида даде заден ход на военните си операции. Но заплахата от тероризма не е намаляла, обхватът на фундаменталистката риторика се увеличава, а Ирак е далеч от единна държава. А Европа? Споразумението за по-сурови санкции за Иран е вик на отчаяние от политиката, която не успя да удържи страната – нейния напредък в ядрената сфера или влиянието й.

Едно след друго проучвания на общественото мнение по целия свят показват един и същ резултат: репутацията на Америка никога не е била по-ниска. Политиката на Буш се тълкува като тотално дискредитирана. И най-странното е, че този универсален срам се повтаря и в анкетите в самата Америка, където Буш има най-ниския рейтинг откакто се правят проучвания и където Ирак се смята за ужасна грешка.

И сега – и това е най-впечатляващото – когато се стигна до реалните политики, които може да заместят политиките на Буш, в САЩ и извън тях не се води голям дебат. Първоначалните усилия на Барак Обама да предложи директни разговори с Хамас и дори с президента на Иран Ахмадинеджад, се изправиха пред такива ругатни и такива неочаквани обвинения в липса на патриотизъм, че той беше принуден да се откаже почти напълно от тях. Едва няколко часа след като беше утвърден като кандидат-президент на демократите, той се появи пред лобито на Американо-израелския обществен комитет (AIPAC), където декларира пълната си подкрепа за обединен Йерусалим – стъпка, която дори Буш не си е позволявал.

В Америка съществува странната, и в очите на чужденците необяснима връзка между общественото мнение, което иска съществена промяна от Буш, доклади като този на безкомпромисния републиканец Джеймс Бейкър, който предлага алтернатива, и президентската надпревара, която не позволява на никой от кандидатите да се отклони от строгия и дискредитиран път на миналото.

Има всякакви обяснения за това. И в края на краищата малко американски избори се отнасят до външната политика. Те се отнасят, както прави и Обама, до националната икономика, данъците и благосъстоянието. Затова е погрешно целият свят, и в частност Европа, да се надява на радикално нова външна политика от Вашингтон, каквито и да са резултатите от вота.

Но тогава трябва да подчертаем, че нито Близкият изток, нито Европа или Азия са дефинирали своето пост-бушистко бъдеще. Ако светът все още копнее за някаква форма на американско лидерство, въпреки че негодува, когато то му се предложи, то е защото когато погледне към лидерството на Европа, Израел и на арабския свят, или Китай, или Индия, просто не се виждат политически лидери, които да предложат алтернативи. Там има само национални политици. И това хвърля прекалено голямо бреме върху САЩ. Защо те трябва да действат или да се държат по-добре от всеки друг, просто защото имат повече оръжия и пари, отколкото повечето от останалите по земното кълбо, взети заедно? В края на краищата това е нация, чиято сила достигна максимума си и чийто президент направи този факт видим за всички.

Вашингтон след Буш няма да излезе с напълно нова външна политика. Разбира се, очакванията са големи. Буш стана свидетел на това. Но това, което може да се направи, и което неговите съюзници и съперници би трябвало да желаят, е да се избере президент, който може да върне вярата на американците. Америка, чийто народ ще започне да се чувства по-добре, ще бъде по-добра за всички нас.

Има само един кандидат, който може да направи това, и той не е Джон Маккейн, който все още може да работи доста добре с външните министерства по целия свят.

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.