Мигел от Гуантанамо: Свикнах с всичко българско, но не и със студа

Танцът казва повече, отколкото думите, смята основателят на първата школа по салса в страната

Мигел Родригес е в България вече 15 години. Снимка: Нели Томова

Кубинец, който в България се чувства като вкъщи, бивш военен, който танцува салса и непрекъснато се усмихва – това е Мигел Родригес. Роден в Гуантанамо през 1967 г., той идва да учи в България през осемдесетте и след няколко пътешествия в други части на света, се връща тук и основава школа по салса. „Salsa con Miguel“ днес от най- популярните школи в София и винаги е пълна с почитатели на кубинските ритми.
Мигел е в България вече петнайсет години и продължава да преподава танци. Доволен е, че се занимава с това, което обича; казва, че салсата не е просто танц, а начин на живот. Засега не мисли да се връща в Куба, защото „там много неща тепърва трябва да се променят”. Въпреки че не обича да говори много за себе си, Мигел се съгласи да разкаже пред e-vestnik защо е решил да остане тук, как му се струват хората наоколо и с какво кубинският начин на живот се различава от българския.

„За пръв път дойдох в България през 1986 година, за да уча във Висшето военно училище „Васил Левски” във Велико Търново по програма за международен обмен. Преди това бях завършил военното училище в Куба и ни предложиха да отидем в Русия, Германия или България, за да си продължим обучението. Тогава България не я познавах въобще. Чувам „България”, обаче не знам нищо за нея. Гледах, гледах на картата и ми стана интересно. Реших да дойда и да видя на място как е тук… Още в Хавана бях започнал да уча български. Имаше една българка, която ми казваше: „Абе, ти имаш хубав нос.” И това бяха първите думи, които научих. Иначе езикът е труден, особено за латиноамериканци и кубинци, си е като китайски. Но всичко е въпрос на практика и време – стига да имаш желание всичко става.

Първото ми впечатление от България беше, че е много студено. Ние пристигнахме тук по едни хавайски ризи. Легнахме си да спим и като се събудихме на другия ден, всичко беше бяло. И много студено. В Куба няма такова нещо като сняг. Хората също ми се сториха студени. Кубинците са по-общителни, повече говорят, повече се смеят, повече купонясват. Запознаваш се с някого и веднага – айде да танцуваме, веднага става купон. Както на вас германците ви се струват студени, така на мен ми се видяха българите – сериозни, намръщени. Обаче като изкарах малко време тук, видях, че не е точно така, че това е заради начина на живот. Или може би станах като вас…

Имам много хубави спомени от студентските години. Когато дойдох в България през 86-та, във Велико Търново имаше около 800 кубинки. Така че изобщо не скучаехме, всяка нощ правехме купони, танцувахме салса, беше постоянна веселба.

Мигел и Роси са двойка не само на дансинга, но и в живота. Снимка: Нели Томова

След като завърших се върнах в Куба, където три години работех като военен в централата на армията в източната част на страната. След това се уволних, отидох в Русия за около година и после пак дойдох насам. По принцип в Куба винаги съм бил добре, семейството ми е много добре там, но просто ми писна. Исках да дойда тук, вече имах много приятели, познавах много хора, познавах и България като места и като начин на живот. Дойдох без конкретна идея, ей така… Не знаех какво ще правя, но реших, че не искам Куба, а искам България….

В началото тук се занимавах с охранителна дейност, защото все пак съм бил военен в Куба, знаех как се охраняват хора и т.н. След това реших, че не искам да се занимавам повече с това. През 96-а направих първата школа по салса в София. Всъщност още в Търново, през 87-а, направихме едно шоу във военния театър – танцувахме салса, руеда (типично кубинско изпълнение на салса, което се играе в кръг и има размяна на партньорите – б.а.), за да представим кубинската култура. Някъде оттогава започнах да се занимавам със салса. Тренирал съм първо в Куба, в една от школите за любители, където можеш да свириш на китара или да правиш глинени фигурки, или да играеш бейзбол. Аз отидох да танцувам и се запалих…

Запали ме музиката, от малък я слушам и я имам вътре в себе си. Най-много ми хареса контактът с хората. Има неща, които ти не можеш да кажеш с думи, но можеш да ги кажеш с танц, с езика на тялото. Нали има една приказка, „кажи ми, че ме обичаш с един поглед”, по същия начин можеш да го кажеш с един танц. Не е нужно да имаш някакъв усет или талант, за да се научиш да танцуваш салса. Просто човек трябва да има желание и да започне да танцува… Първите две-три седмици е малко трудно, защото трябва да се научиш да чуваш ритъма, да познаваш стъпките. Като мине малко време, вече се случва контактът с хората и става весело.

Мигел и партньорката му Роси танцуват по време на урок в школата. Снимка: Нели Томова

Танцувам всеки ден и това е един начин да забравя за стреса в града. Когато отида в залата да танцувам, може да се каже, че се лекувам… Танцът лекува стреса, а е и начин да се научиш да общуваш. Не всички хора могат да контактуват, за едни е по-трудно, отколкото за други. Не мога да кажа колко хора са минали през школата за тези години… Толкова са много, че непрекъснато някой ме поздравява на улицата, аз казвам, здрасти, здрасти, усмихвам се, обаче не си спомням кой е човекът. В момента имаме шест – седем групи. Залата е пълна от понеделник до петък. Ходим на състезания, танцуваме и ни е готино. Имаме много приятели и познати. Това е начин на живот.

В България срещнах и Роси, с която сме партньори и в танца, и в живота. Срещнахме се в залата по танци. Тя дойде като ученичка, станахме партньори и вече 7-8 години сме заедно. Работим усилено, имаме много хора и ще отваряме друга зала, за да има място за всички… Имам и много предложения, наскоро ме поканиха в Германия да направя школа по танци в Дрезден. Работил съм в Германия и преди, и там имат желание да се учат и обичат да танцуват. Те обаче общуват доста трудно и всъщност салсата ги сближава. Но трябва да минат поне три месеца, за да може един германец да ти се довери, да се отпусне, да се смее с теб и да ти стане приятел. Като минат трите месеца обаче, се оказват страшни купонджии.

В Куба тази музика се слуша навсякъде – салса, бачата, меренге. Бачатата е по-мелодична, по-чувствена музика. Салсата си е „Кюбан стайл”, типично кубински танц. Иначе има и други стилове, има „Лос Анджелис стайл”, „Ню Йорк стайл”, които пак са излезли от „Кюбан”, но са се развили – кубинците са пренесли танца в Щатите и там вече латиноамериканци и всякакви други националности дават по нещо на стила и развиват други стилове. Но коренът им пак си е в Куба.

В Куба хората са весели, но не е лесно да се живее там. По-бедно е някак си и хората не мислят много-много за това какво ще стане утре, за материалните неща. Живеят от днес за утре. Днеска има, утре ще мислим какво ще стане. Така са кубинците: айде, „маняна”, утре… Но когато дойдат в България, се променят, стават като другите, нали тук все пак е Европа.

Всяка страна си има своя начин на живот и своята политика. В България се мисли по един начин, в Щатите по друг, в Куба по трети. Режимът на Фидел Кастро имаше и позитивни неща. Например Куба има много добре развита медицина. Но има и не толкова хубави – като това, че хората нямат толкова свобода. Едното е за сметка на другото. Както е било тук по време на комунизма.

Мигел пред школата по салса. Снимка: Нели Томова

По принцип не се интересувам от политика, виждам, че тук политиците са корумпирани, че Европейският съюз постоянно говори за корупция, за това – онова. Само че трябва да мине време, за да се оправят нещата. България е в период, в който минава от комунизъм към пазарна икономика. И винаги във всички страни, в които е имало такъв преход, едните са корумпирани, другите са лоши и т.н. Това го е имало във всички страни. Ние тук го виждаме само от гледната точка на България. Обаче ако го видим от универсална гледна точка – и в САЩ е имало корупция, и в Германия е имало, и в Италия… и е имало мафия и всичко останало. Това е просто етап. Обаче все пак трябва да има силна ръка, за да се спре всичко това. Иначе няма как да стане изведнъж. Например, Румъния, какво стана там? Румънците застреляха всички от стария режим, започнаха от корена. И сега те са малко по-напред от България…

Но аз се чувствам добре тук. Единственото, с което още не мога да свикна, е студът. Сега, през юни, през нощта още ми е студено. Когато стане петнайсет градуса пак ми е студено. Иначе съм обучен да се адаптирам към всякакви условия. Семейството ми в Куба има по-висок стандарт на живот от обикновените хора, но аз съм свикнал и с много, и с нищо. Тук се казва, че човек знае и две и двеста, при нас човек знае и три и триста…“

ИStoRии
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.