Русия – Европа: бъдещето е непредсказуемо

в. Ведомости

Владимир Путин се ръкува с председателя на Европейската комисия Жозе Мануел Барозу на срещата Русия-ЕС в Самара. Предстоящето споразумение между Москва и Европейския съюз няма да е дългосрочно, но може да положи основите на едно добро сътрудничество. Снимка: Ройтерс

Тази седмица в Ханти Мансийск ще се състои поредната среща на високо равнище Русия-Европейски съюз. След дълги протакания страните най-сетне ще обявят началото на преговори за нов базов документ, който да замени сегашното Споразумение за партньорство и сътрудничество между Русия и ЕС. Трите предишни срещи на върха не доведоха до нищо и един поне формален резултат ще може вече да се смята за постижение.

Общата атмосфера в европейската политика впрочем е такава, че се очертава продължителен и труден диалог. В единна Европа липсва голяма политическа цел. Такава беше някога необходимостта да се сложи край на враждата между Франция и Германия, а много по-късно – да се преодолее разцеплението на традиционна Европа след рухването на желязната завеса. И едното, и другото вече е факт. Следващ етап се предвиждаше да стане издигането на ново равнище – началото на движение към истински единна Европа с обща политическа идентичност и система за наддържавно управление.

vedomostil_logo.jpgЕвропейските нации обаче не са готови за това. Ако бъде възприемана като реална, заплахата от загуба на суверенитет формира в Стария свят обстановка, неблагоприятна за движение напред. Отчасти Евросъюзът стана жертва на своя собствен пиар, макар че досегашният успех на проекта беше осигурен тъкмо чрез умение да се поднесат интеграционните стъпки в изгодна светлина. Гражданите слушаха толкова помпозни речи за историческото значение на конституцията, че мнозина наистина повярваха в реална федеративна Европа, която ще подчини всички на централизираната бюрокрация. Фактически конституцията, да не говорим за Лисабонския договор, предвиждаха само скромни стъпки в тази посока. Това обаче се оказа достатъчно.

А защо е нужна някаква политическа цел, щом е създаден гигантски единен пазар, щом е постигнато безпрецедентно равнище на благосъстояние и практически удобства за живот? Какво пречи просто да се използват тези бележити постижения, без да се поставят нови мащабни задачи?

Бащите основатели на обединението, поставили началото на процеса в края на 40-те и през 50-те години, са схващали, че икономическата целесъобразност все още не гарантира истинска интеграция. Единствено наличието на общопризната политическа задача може да подтикне нациите към тъй голямо дело – да ограничат присъщия си егоизъм и да се решат на самоограничения в името на общия прогрес. Ако пък липсва поне базово политическо взаиморазбирателство, съгласуването на позициите се превръща и свежда единствено до непримиримо теглене на въже – в борба за блага, субсидии, пълномощия, влияние, осъществяване на съответния национален дневен ред.

Днес Европейският съюз няма единна политическа цел. Различните групи държави имат различно виждане и за корените на европейските проблеми, и за мястото на Европа в света. Всеки истински значим външнополитически въпрос буди дълбоки противоречия. Защото е невъзможно да бъде решаван, без при това да се формулира отношение към едни или други външни играчи (например Русия и САЩ), а тук нещата са твърде далеч от всякакво съгласие.

Огромната икономическа мощ на Евросъюза контрастира с неговата неспособност да се превърне в сериозен политически играч. Нещо, което все повече се отразява върху общия напредък. По време на предишната криза в интеграцията, т. нар. „евросклероза“ от средата на 70-те до средата на 80-те, никой всъщност не очакваше от ЕС да бъде политически самостоятелен. Очевидно беше как се разпределят ролите в трансатлантическия алианс. САЩ отговаряха за стратегията и сигурността, а Западна Европа се доверяваше на своя партньор, подпомагаше го според възможностите си и градеше собствения си живот, недостижим за социалистическия лагер.

Днес обединяваща заплаха липсва и политическите хоризонти на Европа и на САЩ се разминават. Глобалната визия на Вашингтон, ориентиран към употреба на сила и към осигуряване на собственото световно лидерство, не среща особено разбиране в столиците от Стария свят. Дори някой европейски политик да демонстрира по-глобални амбиции, става ясно, че за осъществяването им не достигат ресурси – политически, военни, а и просто човешки. Единна Европа е изгубила вкус към голямата геополитика.

Европейският съюз буксува обаче и като регионална сила. Естествените опити да се разпростре влиянието на ЕС върху западната част от постсъветското пространство водят до остро геополитическо съперничество. Това е зона, в която действа класическата политика – конкурентна и силова, а Старият свят не само е отвикнал, но е положил и съзнателни усилия да се отдръпне от нея. Нека припомним, че Евросъюзът се разшири, като включи Централна и Източна Европа, чрез мирна, предимно неполитическа експанзия. Впрочем още не е успял окончателно да „смели“ и нейните плодове.

Отношенията на Европейския съюз с Русия са ключов въпрос за бъдещето на Европа. Най-важното дори не е, че икономиките наистина са взаимозависими и взаимно се допълват, както неуморно повтарят представители на различните страни. Веднъж поставена, задачата за действително обединяване на Европа в рамките на географските й граници може да стане локомотив за интеграционния процес, какъвто беше някога желанието веднъж завинаги да се спре кръвопролитието в Стария свят. И това е задача не от бюрократичен, а от исторически мащаб. Само по този начин може да се реши и проблемът за стабилно постъпателно развитие на държавите, намиращи се между Русия и ЕС, като Украйна, Беларус, Молдова. Защото в противен случай те ще си останат арена на неспирна конкуренция за влияние – Москва с всички сили ще се противи срещу интеграцията им в западните структури, а Европа ще прави всичко възможно, за да не позволи на Русия да ги върне в своята сфера на влияние.

Естествено няма смисъл да говорим за влизане на Русия в Евросъюза, защото това обединение безспорно не е крайната точка в европейското развитие. Трябва да се обсъжда разработването на континентална архитектура в принципно нов формат. Засега обаче за Русия е къде по-приятно да фантазира на тема „световен финансов център“, а за Европа – да се опива от усещането за собственото си морално съвършенство. И едното, и другото надали ще издържи проверката на времето – дори и за малко.

Смешно е да се говори за подготовка на всеобхватно споразумение, което да определи отношенията между Русия и ЕС за дълги години напред – нито Москва, нито Брюксел имат представа каква ще е ситуацията в Европа след 5 до 7 години. Твърде бързо, твърде непредсказуемо се променят нещата. Достатъчно е да се постигне стегната договореност за принципите в отношенията, въз основа на която сътрудничеството да се развива според това доколко се осъзнава нуждата от него. Нещо по-мащабно ще бъде наложено рано или късно от глобалния контекст – като фактор, от чието въздействие никой не може да се изолира, той диктува твърди правила на играта, стеснявайки коридора от възможности и за Европа, и за Русия. И след като минат споменатите пет до седем години, реалните перспективи за всяка от двете страни ще изглеждат може би по съвсем друг начин.

*Авторът е главен редактор на сп. „Русия в глобалната политика“

По БТА

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.