Кристина Патрашкова: Всички знаем в кой вестник какво може и какво не може да излезе

Снимка: Иван Бакалов

Кристина Патрашкова е журналистка, която дълго време е работила във вестниците – „24 часа”, „Сега”, „Монитор” и др. – а сега води предаването „Истории с Патрашкова” по ТВ2. Нейни са интервютата в печата с едни от най-известните личности от света на киното и литературата като Френсиз Форд Копола, Кърт Вонегът, Умберто Еко и др. 10 години поред Патрашкова е посещавала като журналист фестивала в Кан. Автор е на стотици материали, коментари и др. в областта на културата. Авторското й предаване по ТВ2 разкрива непознатото за известни личности и забравени хора от близкото минало.

– Какво го има в телевизията, а го няма във вестника?

– В телевизията има една друга енергия. Аз сега го усетих. Дали защото там образът и визията имат голямо значение, дали защото контактът с човека става директно и веднага, но много по-силно усещаш, когато разговаряш с един човек, как нещата минават директно през тебе. Просто емоцията е по-различна. Във вестника можеш, независимо дали правиш интервю или пишеш текст, да преосмислиш нещата, има някаква дистанция. В телевизията обаче нещата се случват в момента. Дори когато снимаш филм или взимаш интервю, трябва да уловиш мига. Улавянето на мига носи по-особената енергия. Така го усещам. Телевизията съдържа в себе си много по-голяма емоция. Аз въобще държа много на емоцията и в предаването, което правя, и в изкуството като цяло. Години наред ходя на фестивала в Кан. Там на длан виждаш целия свят и неговите проблеми чрез различните филми. Има какви ли не направления в киното, авангардни творчески решения и въпреки това съм забелязала, че филмите, които правят най-силно впечатление, са тези, които ти минават през сърцето. За мене емоцията не е демоде, колкото и да е сурово и прагматично времето.

– На какво мирише в Кан?

– Мирише на много пари, на много лукс и блясък, на много фалш. Звездата, която виждаш на пет метра разстояние, я следят 4-5 хиляди журналисти, всички много играят. Въпреки това най-голямата провокация е да се опиташ да стигнеш до истинската звезда, въпреки цялото й фалшиво и измислено поведение. Мисля, че съм се докосвала до истинската същност на много звезди.

Кристина Патрашкова. Снимка: Иван Бакалов


– При кого разликата между това, което си си мислела за него и това, което си видяла всъщност е бил най-голяма?

– Има един актьор, който за мене е чудовищен, един от любимите ми е. Страхувала съм се да го видя очи в очи – до такава степен съм се възхищавала от неговия талант, мисля че е нечовешки. Става дума за Джак Никълсън. Той е божество. Когато преди години в Кан представиха филм с негово участие, аз мразя да взимам автографи, но единствено от него – за 10 години в Кан – взех автограф. Само се подписа, аз бях неподготвена, на един елементарен и глупав тефтер. Показах го на всички и съм убедена, че никой не повярва, че това наистина е подписът на Джак Никълсън. Аз очаквах това да е един дистанциран, високомерен човек – заради таланта, който има, е нормално да възприема другите като по-нисши същества. След срещата с него, мога да твърдя, че това е най-любопитният човек, който съм виждала. Отговаряше любезно на всички журналистически въпроси, а преди да отговори не просто от куртоазия питаше за страната, за изданието, за човека. По-любопитни очи от неговите през живота си не съм виждала. Най-голямото ми обръщане на представа за човек е тази за Джак Никълсън.
Примерно допускала съм само, че Шарън Стоун е една емоционална жена. Тя представи един филм, в които играеше заедно с деца болни от синдрома на Даун. И на пресконференцията присъстваха единствено тя и две от децата. Шарън Стоун е абсолютна богиня в Кан, тя е любимката на фестивала. Тя отклони всички въпроси за филма, защото през цялото време бдеше и внимаваше всичко да е наред с двете болни деца – какво ще направят, как ще отговорят на въпросите.
Джони Деп също ми е правил голямо впечатление – дълбок и интелектуален човек. Въобще за тези десет години в Кан научих, че, да – трябва да си красив, трябва да си талантлив, вероятно и да имаш шанс, за да успееш. И всички притежават тези качества. Обаче не можеш да се задържиш случайно на върха.

– Кой са другите „любимци” на Кан?

– Един от големите любимци е Костурица. Хора от Балканите правят пробиви там. Дори илюзорно не виждам обаче кой ще е този български филм, който ще има качествата да се яви там, защото смятам че нашите режисьори не могат просто и елементарно да разказват обикновени истории. Миналата година „Златна палма” спечели едно изключително младо момче от Румъния – Кристиан Монджиу, с една супер проста история, която показва целия живот в тоталитарна Румъния, без да има нито един идеологически акцент. Става дума за филма „4 месеца, 3 седмици и 2 дни”. Става дума за един период в Румъния, когато са били забранени абортите и едно момиче трябва да направи незаконен аборт и минава през куп перипетии. Това е филм за унижението на обикновения човек в една тоталитарна система. Много суров филм, много аскетичен, със съвършено неизвестни актьори, много просто разказан и ти дава представа за всичко. Нашите режисьори са доста комплексирани, те искат да разкажат проблемите на целия свят или техните драми и терзания, които им ги разбират 5 човека от техния приятелски кръг.

– Има ли българин, режисьор или актьор, който съвсем спокойно може да се впише в атмосферата на Кан?

Снимка: Иван Бакалов

– Сигурно има някой. Гледала съм там филм с българско участие – „Занаятът на оръжията” на Ермано Олми. Участваха Христо Живков и Деси Тенекеджиева. Олми е много уважаван режисьор, филмът получи много награди, но в Кан беше освиркан, защото не им хареса. Там публиката е така – не й харесва излиза и освирква, харесва й – плаче. Реакцията там е безмилостна. Така или иначе този филм не мина особено положително там. Аз тогава бях във в. „24 часа” и понеже смятам, че нещата трябва да се отразяват, както са, написах, че филм с българско участие е бил освиркан в Кан. Вследствие на това ние бяхме в много сложни отношения с Христо Живков и Деси Тенекеджиева. Оправихме си ги неотдавна. Тогава Христо Живков все още не се беше снимал за МелГибсън. Но така или иначе те не оставиха никаква следа, акцентът беше върху Олми.

– Има ли папараци в Кан?

– Да, много.

– Попитах за тях, защото тяхната липса у нас е основната разлика между българската и световната жълта преса.

– Да, така е. По повод на т. нар. жълти издания аз също имам една теория. Не говоря обаче за всички, защото и там има сериозни и по-малко сериозни издания. Мисля, че добрият тираж на някои от тези жълти вестници не е случаен. Защото там започнаха да се появяват много истински информации и то свързани главно с политиката, каквито вече в другите вестници няма.

– Кои точно публикации имаш предвид?

– Много неща. Примерно скандалът с Вальо Топлото започна от вестник „Уикенд”. За съжаление шефовете на вестниците са ужасно много обвързани с различни лобита. Всички знаем горе-долу кой вестник с кого е близък. Всички знаем в кой вестник какво може да излезе и какво не може да излезе. И на мен ми е много мъчно, защото след 10-ти ноември журналистиката в България извърши много революционна роля, журналистите дори сваляха министри, бутаха правителства. Всички тези колеги от тези първи години на прехода, когато се създаваха вестници, имам предвид и пресгрупата, са усетили тази невероятна атмосфера на свобода, на липса на почти всякакви забрани. Докато нашата журналистика сега стана доста съобразяваща се. Абсолютен цинизъм е да се крепят политици и министри, както става в момента. При раздаването на журналистически награди, каквито и да са те, на първите редове да има хора от властта и те да ръкопляскат и да връчват дори награди. За мен това е цинизъм. Журналистиката за съжаление постепенно се отдалечава от истинската си функция и роля да бъде коректив на властта. И това не е упрек към колегите, има и много свестни, които от години не могат да напишат нещата, които знаят. И това е много жалко. А в жълтата преса, където има и много клюки и вероятно неверни неща, се появяват и много истини за целия ни обществено-политически живот. На фона на масовото падане на тиражите на вестниците, единствените които качват бройката са именно тези жълти издания. Това трябва да е сигнал за останалите издания, които твърдят, че са сериозни. Разбира се, че пълната независимост на медиите е илюзия, но не може до такава степен да се слугува на властта. И ако приемем, че преходът у нас е приключил, то той не завърши добре за българската журналистика.

– Но обвързаността на жълтата преса с някои от основните й герои е почти същата като на останалите вестници с политиците примерно?

– И там има едно много сериозно обслужване. Става дума най-вече за някои списания. Там се пише най-вече за богати хора. И нашите колеги обслужват тези богати хора и това е толкова явно, че не подлежи на никакъв коментар. Проблемът е, че и т. нар. сериозни вестници също обслужват тези богати хора. Аз например съм изумена, че в най-големите вестници на по една две страници излизат материали за гардероба примерно на Евгения Банева. И на разни други мъже и жени, които са ужасно кичозни. Ние се занимаваме с техните диети, чорапи, яхти и т. н.. Не че за такива хора не трябва да се пише. Но мисля че сериозни издания да пишат за гардероба на някакви измислени хора е една изключителна перверзия.

– Възможно ли е просто общественият интерес към трите особено модерни фамилии в момента Баневи, Диневи и Арабаджиеви да е много висок и затова журналистите толкова да пишат за тях?

– Аз не мога да повярвам, че такива хора могат да предизвикат голям обществен интерес. С какво да го предизвикат? Какво са направили тези хора? Не мисля, че заслужават. Те не провокират любопитство да проникнеш в техния свят, да чуеш техните мисли, защото са някакви интересни и дълбоко интелигентни хора. Дори да допуснем, че има някакъв читателски интерес, той би могъл да бъде задоволен с два-три материала, защото това не е океан от философски дълбочини. Съмнявам се и че отделни журналисти имат чак такъв интерес към тези хора, по-скоро за съжаление отново опираме до шефовете на изданията. Какъв е интересът им, се опитвам да предположа. Нямам доказателства.

– Не те ли беше страх да отидеш в телевизия? Защото има вестникари, които търпят пълен провал като тв водещи – примерно Валери Найденов?

– Беше ме страх. Но реших, че е една провокация. Аз имах възможността да направя нещо почти сама. Защото екипът, с който работя е много малък. Работя с още един човек, освен техническите лица. Плюс това си измислихме цялата концепция, защото предаването не е форматно. Реших, че трябва да опитам. Честно казано, през главата ми минаваше мисълта, че ако се проваля ще ми бъде много неприятно. Но едва ли ще остана на улицата. Много ми помогнаха и приятели, на които вярвам и на чието мнение много държа. И те ме окуражиха да пробвам. И така аз се хвърлих в дълбокото. Независимо дали се занимаваш с радио, преса или телевизия най-важното си остава журналистиката – дали можеш да я правиш или не.
Аз харесвам писането. Не съм го направила от суета, безспорно телевизията носи много по-голяма известност. Дори ми е смешно, че като ходя по улицата и почти никой не се сеща за това, че съм писала, за това което съм правила толкова дълго време. Казват „тогава, когато бяхте в „Труд” Аз им казвам, че съм била в „24 часа”. Телевизията просто носи голяма популярност.

– Каза, че си била на стаж в БНТ. Къде по точно?

– Била съм във „Всяка неделя” при Кеворк Кеворкян. Научила съм доста неща от него. Той е сложна фигура, доста силова, но е човек, който си разбира от занаята. Основното, което съм научила от него е да се опитвам да търся нестандартни гледни точки към стандартни неща.

Снимка: Иван Бакалов

Така и в предаването, което правя в момента – „Истории с Патрашкова” – чрез които искаме да разкажем за времето, в което живеем, за прехода. Тръгнахме с идеята, че всеки човек има своята история.
Сега още по-осезаемо усещам, че България е наистина малка страна. И ако решим да разказваме историята на по-популярните хора, в чиито живот процесите в обществото изпъкват по-ярко, изпитваме големи затруднения. Защото хората не са достатъчно искрени. Те се страхуват да разказват своите истории и падения. Страхуват се да говорят за драмите си, за забравата. Примерно на мен темата за забравата ми е много важна за това предаване. Аз мисля, че ние ужасно много забравяме и то важни неща за държавата ни.

– Казват за предаването ти, че вади хора от нафталина?

– Аз също чух такава теза. Не съм напълно съгласна. Исках през един период на предаването да извадим много големи личности и техните истории и проблеми, напълно забравени от журналистиката. Но само по-възрастните хора можеха да усетят емоционално тези проблеми. Точно затова сега ще се насочим към по-актуални хора. Ще се опитаме да извадим това, което те никога не са разказвали. Но пак казвам, че малко се съмнявам, че при тях ще има такава дълбочина, каквато има при тези т.нар. извадени от нафталина хора. Например треньорът Иван Абаджиев е човек за който какво ли не се е казвало – обвинения за нечовешки натоварвания, наричан е алхимик. И това, че той в един момент е бил пазач на детска градина, е една много силна метфора за нещата, които се случват в държавата. В момента той работи в САЩ, прави шампиони и там хората много го уважават. И същевременно от България летят непрекъснато доноси за това кой е Иван Абаджиев и той вероятно ще трябва да напусне и щатите.

– Ориентирането към по-популярните лица заради гоненето на висок рейтинг ли е?

– Не става дума за гонене на рейтинг. Смятам, че при тези които са известни на 40-50-годишните българи има повече перипетии, повече драми. Това са хора минали от една система в друга, които са станали конформисти или са успели да запазят себе си, имат дори повече житейски опит. Но пък един млад и известен човек също вероятно има драма, която е показателна за неговото поколение. Историята може да изглежда по-елементарна, но всяко поколение трябва да се замисли за своите драми. Така че тази промяна не е заради рейтинга. Историите ни се препечатват от много вестници. Това ме кара да мисля ,че има ужасен глад за истории, защото се затъва в злободневието, в политически интриги. И ако на младите не е интересна историята на Иван Абаджиев, ще им покажем драмата на Мариус Куркински. Той ни е обещал да разкаже историята за времето, в което е бил Ивайло Стоянов.

– Трябва да направите цял филм за това.

– Когато човекът е много интересен, ние сме правили цяло предаване само за него. Така се случи с Чочо Попйорданов. Не е тайна, че Чочо изживя един изключително труден перод от живота си, свързан с негови лични проблеми, които доведоха до алкохолни драми. До степен, че този изключително талантлив човек, беше на ръба да не е в състояние да си работи професията. Той се съгласи да участва в предаването. Сам си беше измислил монолог. Заведе ни в подземието на Народния театър, където 90 % от актьорите не са стъпвали. Там сред паяжините и счупените декори, той започна да върви и да говори за дъното на кладенеца, до който е достигнал и как пак трябва да излезе на светло. Започна да се катери по една стълба, тя започна да се чупи, пропадна в една подземна река, но в крайна сметка той отмести една огромна желязна шахта, която излиза точно пред парадния вход на Народния театър. Аз не зададох нито един въпрос. След предаването куп негови колеги ми се обадиха да питат защо сме направили това с Чочо, защо сме го показали така. А той имаше желание да го направи. Това, което ме радва най-много е, че след това той премина през някакво лечение и в момента е нов неузнаваем човек.

– Как така ТВ2 събра под един покрив културата в твое лице и анти-културата в лицето на Азис?

– Много е странна тази работа. Ако имам проблеми с предаването, те са, че хора, с които съм много близка от години, отказват да ми гостуват в телевизията, в която шоу прави и Азис. Същевременно срещам много интелигенти хора, които страшно много се забавляват с това предаване и смятат, че Азис има страхотно чувство за хумор, човечен е и проявява любопитство към хората. Моето отношение е много сложно, защото аз съм изписала тонове срещу Азис навремето, имах лична война. Предполагам, че собствениците на телевизията са искали да привлекат различен тип аудитория и затова са ни събрали под един покрив и с Азис, и с Юлиан Вучков.

– Колко струва опитът ти?

– Струва доста разочарования, доста огорчения. Не знам как изглежда отстрани, но аз не съм от хората, при които нещата се случват лесно. Върша си нещата с любов, може да звучи помпозно, но наистина е така. И ми е любопитно. А това е много важно в журналистиката. Докато бях във вестника, идваха много млади хора и от факултета по журналистика, в които не виждах абсолютно никакво любопитство – не само към професията, а и към живота. Стоят, чакат нещо да им се каже, не се чувстват виновни, че не знаят нещо, нямат желание да го научат, няма енергия в тях. Изглеждат ми уморени на 20 години. А в нашата професия, ако загубиш любопитството е смъртоносно.

– Проф. Филип Панайотов, казваше, че който може да пише отива във вестник, който може да говори, отива в радио, а който не може нито да пише, нито да говори, отива в телевизия.

– За съжаление това важи за много хора. Но и във вестниците има хора, които не могат да пишат, и в радиото такива, които не могат да говорят. Въобще нещата много се объркаха.

ИнтервюМнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.