Писмо от Женева: Когато швейцарските банки кихнат…

Енчо Господинов. Рисунка: Валентин Ангелов
Пейзаж от Женева. Снимка: Крис публична галерия

И така, мили читатели, дойде време пак да хвана перото. Този път от Женева. След 8 години в Ню Йорк се преместих на нова работа в старата ми организация. В Женева е щаб-квартирата на Международната федерация на Червения кръст и Червения полумесец, най-голямата международна хуманитарна организация, където работя с малки прекъсвания повече от 20 години.

Да се преместиш от Ню Йорк в Женева е като да отидеш от София в Каспичан. Надявам се, че това сравнение ще се схване като комплимент за последния… Да те сравнят с Женева е гордост за всеки град. Може би без Лозана, защото Женева и Лозана се обичат като Бургас и Варна… Но разликата между живота в Ню Йорк и този в Женева е от земята до небето. Едно от малкото общи неща са високите цени… И високите наеми.

Моят романс с Швейцария започна през есента на 1982, когато Любен Генов, тогавашният главен редактор на тогавашния “Поглед” ме изпрати в командировка за десетина дни до тази митична за нас в онези години страна, да напиша как живеят обикновените хора, как една малка държавица, по-малка даже и от България, успява толкова десетилетия да бъде на върха на света по много показатели.

Дотогава все бях ходил по прашните кръстопътища на историята: Виетнам и Кампучия, Ливан, Израел и окупирана Палестина, Афганистан и Пакистан, все “анадол”, както обичаше да обобщава баща ми.

И изведнъж “бум!” – в най-богатата капиталистическа държава (на глава от прогресивното население), както пишеха статистиките.

Обикалях, наблюдавах живота на хората, интервюирах министри, банкери, портиери, наркомани и дипломати. Отидох в редакцията на най-големия и влиятелен всекидневник, “Нойе Цюрихер Цайтунг” (използвам фонетичното име на български), да чуя какво мислят колегите по въпросите, по които се готвех да пиша. Бях в бастионите на часовникарските гиганти “Омега” и “Ролекс”, на фармацевтичните великани “Ла Рош” и “Циба” (“Новартис” още не беше заченат), махах за поздрав от влака на спокойните, охранени швейцарски крави, които лениво пасяха по тучните алпийски ливади за да напълнят гюмовете с мляко за прочутите местни сирена и шоколад, надничах в трезорите на ЮБС и в подземните противоатомни скривалища с масивни стоманени врати (като на банковите трезори) и дебели бетонни стени… Студената война още съществуваше и Швейцaрия беше твърдо решила да оцелее, ако не дай Боже се стигнеше до ядрена война… Популярният израз тогава гласеше, че в земята на тази държава има толкова дупки (скривалища) колкото и в Ементалското сирене…

Къщата на Жан Жак Русо в Женева. Снимка: Пътеводител на Женева

Имах чувството, че съм дошъл в страната на “зрелия социализъм”, както ни съветваха да пишем тогава разни велможи, толкова добре работеше смазаната швейцарска машина, а народът (тогава 6,5 милиона) благоденстваше под мъдрото ръководство на мнoгoпартийния конфедеративен парламент в Берн и на кантоналните структури.

Когато написах 6-7 дълги репортажа в “Поглед” отзивът на читателите беше толкова голям, че аз не можех да повярвам на очите си… Моят стар приятел и колега Пенчо Ковачев с гордост ми казваше колко съм популярен в родния му Белоградчик, даже и във Враца, заради тези репортажи. Няма съмнение, че аз бях още по-горд…

Разказвам с малко самоирония за тези времена, защото тогава виждахме всичко с други очи. Днес нещата изглеждат по-различно И с това лирическо отклонение се опитвам да хвърля мост между тогавашна и днешна Швейцaрия, и най вече Женева. И както писах в предишните писма от Ню Йорк, картините които представям са онова, което аз лично виждам и усещам. Те не са задължително валидни за хилядите българи, които днес живеят в тази красива страна и имат свое мнение за нея…

След Ню Йорк Женева ми се струва малко, тихо, красиво и скучно градче, с около 250 000 жители, плюс още около 150 000 в съседните села и градчета. Общо към 400 000 души. По метода на Хайнрих Хайне, ако се добавят конете, кучетата, котките, кравите, овцете и обитателите на Зоологическата градина, която е доста добра, живите същества в този крайезерен град може да доближат цифрата половин милион.

За едни езерото е Женевско, за други – Леманско. Зависи от кой бряг го гледате.

По най-различни статистики, след Цюрих, Женева е на второ място в света по качество на живот. Не знам как го мерят това качество, използват се около 100-тина критерия, включително тишина, зеленина, покупателна способност, добри училища, транспорт и т.н. Но аз лично все още не мога да се порадвам на това качество на живота тъй като работния ми ден започва в 6 сутринта и завършва в полунощ… Но това е друга тема.

Централата на Червения кръст и Червения полумесец в Женева. Снимка: Пътеводител на Женева

Трамваите са толкова тихи, че ако си на релсите и не се оглеждаш, няма и да го чуеш, че идва и е на 2 м от теб. През 1982 трамваен билет струваше 1 франк, днес е 3 франка (б. р. – около 3,60 лв. по сегашния курс). През 1982 улиците ми се сториха по-чисти; днес, особено през уикенда, вятърът гони парчета от вестници и опаковки, а и част от туристите, особено от Ориента, допринасят за тази шарения по асфалта… Но понеже допринасят и за туристическите приходи на града, има известна толерантност…

Денем улиците са пълни с народ, но след осем вечерта градът често е “пуст като Люнебургските полета”, както обичаше да се изразява Хайне по повод празната пазва на една от местните хубавици.

Но тази пустота късно вечер в Женева е измамна. Нощем тук бродят сенките на Жан-Жак Русо и на Волтер, на Калвин и на Ленин (Вл. Илич). Русо е роден тук през 1712 г. и домът му в Стария град на Гран Рю е още запазен. Макар и женевец, славата и влиянието му идват от годините в имперски Париж. Докато Волтер, големият му интелектуален френски съперник, е намирал убежище в Женева в дни на деликатни отношения с Париж… А Владимир Илич е прекарал част от живота си в Женева (и малко в Цюрих), преди да отиде в Санкт Петербург и да започне революцията на световния пролетариат.

Но не само сенките на тези титани бродят наоколо, мили читатели. Бродят също така шайки от румънски и словашки роми (за български не се пише), или тройки от млади мургави момчета от Магреба, които ви предлагат “стаф” (б. р. – наркотици) под един от мостовете на Рона. Ромите са специализирани в юнашко просене пред банки и магазини, докато тези от Магреба умело ви пребъркват джобовете или чантите. Ако се противопоставите, може и да ви пребият. Както се случи с един мой колега, англичанин. Счупиха му челюстта и 3 месеца ходи с гипсова яка. Обири на апартаменти и дипломатически резиденции също стават. Полицията казва, че се бори яко…

С това не искам да кажа, че Женева е като Найроби или Йоханесбург… Просто вече не е същото, както преди. И, както покойният Ивайло Петров се шегуваше, че ние у нас все сравнявахме преди и след Девети септември, тъй и аз сравнявам Швейцария преди и след 1982…

През май миналата година, като дойдох тук да се явявам на конкурс за новата ми работа, след цял ден четене в един от хотелите в центъра на Женева, излязох да се поразтъпча малко преди полунощ. Беше валяло дъжд и асфалтът беше мокър. На улица “Жан-Жак Русо”, между Рона и един от големите магазини в града, двама мургави младежи с къдрави коси ме нападнаха внезапно. Докато аз се биех с единия, другият успя ловко да измъкне портфейла ми от задния джоб на джинсите. Дали от хлъзгавия асфалт или от ръкопашния бой не знам, но единия от нападателите се подхлъзна и падна. Чадърът ми се строши в дебелата му глава и той се сви на земята, но другият успя да се изплъзне. Подгоних и него, не защото не можех да се простя с няклокостотин франка, а защото всичките ми важни документи бяха в портфейла. (Кой да предполага, че в центъра на Женева ще го нападнат…)

Улица в Женева. Снимка: Крис публична галерия

След 2-3 минути гонитба по сокаците наоколо успях да настигна и другия. Той обаче, млад и пъргав, измъкна ловко банкнотите докато бягаше и хвърли портфейла на земята. С това схватката завърши. Аз си спасих важните документи, изгубих 400 франка, строших си чадъра в къдрокосата глава на Махмуд или както там се казваше единият от двамата и тишината на улицата се възцари отново. Ония двамата изчезнаха яко дим.

Докато още се чудех какво точно се случи (в Женева съм бил по работа поне 100 пъти през последните 26 години), един 30-35 годишен швейцарец се появи отнякъде, любезно ми обясни, че е видял всичко И че е готов да дойде с мен до полицията да свидетелства. Аз си помислих, че по-добре би било да ми се притече на помощ, докато се биех с ония двамата, а не сега, след дъжд качулка… да ходим в полицията. Но само си го помислих…

Отидохме в участъка, вече беше след полунощ, млади, вежливи, в красиви униформи полицаи ми изказаха съчувствията си на перфектен английски, показаха ми два албума с цветни снимки на мургави апаши от Магреба, които всички си приличаха като братя и аз естествено не разпознах нито един от нападателите си, взеха ми показанията, името и телефона, младият свидетел учтиво потвърди всичко, което аз казах, предложиха ми кафе и шоколад, една красива полицайка на 27-28 години ми взе проба за ДНК (без да ме целуне в устата бърже, както казва Ботев за Караджата и самодивите в бяла премяна). И всички сърдечно ми обещаха, че ако заловят някой от двамата, ще ми се обадят непременно. На изпроводяк от участъка ми казаха със съжаление, че Женева вече не е същата, много безработни африканци, пребиваващи в съседна Франция, идвали вечер в Женева, нападали и плячкосвали каквото могат и изчезвали “оттатък”, сиреч във Франция. Много, много съжаляваме, господине, казаха ми топло на изпращане…. (И ме посъветваха друг път да не се бия, ако ме нападнат, защото работата може да завърши другояче… Обещах.)

Мина вече година и нещо от този инцидент, все още ги търсят моите среднощни нападатели с корави къдрави глави. Надявам се поне, че единият от тях е останал с половин ухо, компенсирано от 400 франка. Извинете яростта ми, драги читатели.

140-метровият фонтан в Женевското езеро. Снимка: Стоян Димитров

Тя обаче не е само моя… Мнoгo швейцарци са толкова притеснени от увеличаването на броя на чужденците, че ксенофобията се засилва. Швейцарската народна партия се опитва да наложи нови правила на играта по отношение на мигрантите. Разрешителни за работа, за пребиваване и гражданство се дават много по-трудно отпреди. Процентно броят на чужденците тук се смята за неприемливо голям. Афоризмът на Макс Фриш “Искахме работна ръка, а те се оказаха хора” е почти забравен от националистите. Нашествието на източноевропейски роми и упоритото им просене по улиците не помага с нищо за укрепване на “братските чувства между карпатските гости с акордеони в автобусите или панички пред банките” и наследниците на либералния Русо. Силното присъствие на албанци и косовари дошли тук още по времето на “друже Тито” също смущава някои. Предстои референдум за това трябва ли да се строят минарета в Швейцaрия или не. Мнозина мислят, че минаретата са не толкова ислямски религиозни символи, колкото политическа аспирация за власт и присъствие. Националистите събраха достатъчно подписи, за да наложат гласуване.

Междувременно славната някога “Суисеър” фалира и изчезна от небосклона, в буквалния смисъл. Новата “Суис Интернешънъл Еърлайнс” е част от “Луфтханза”… Милиони швейцарци умряха от срам за това, което се случи. Мнозина видяха в това предизвестие за пропукващия се солиден швейцарски модел; страна, която е толкова стабилна и уредена, че в нея никога нищо драматично не се случва. Франкът е силен, шоколадът прекрасен, кравите спокойни и дружелюбни, референдумите и пряката демокрация работят, езерата стават все по-чисти, неутралитетът е гарантиран още от Наполеоновите войни насам, идилията е пълна. Ето защо всички, които имат пари, предпочитат да ги диплят в швейцарските банки. Защото всичко е гарантирано и стабилно.

Но не съвсем. След “Суисеър” и банковата система започна да показва признаци на умора. И на силен натиск отвън. Предимно от САЩ. Първо беше историята с парите на евреите от Холокоста. Вдигна се голям шум, предимно в САЩ, и няколко швейцарски банки се видяха принудени да се бръкнат в джоба и да изплатят 7-8 милиарда шв. франка на живите или наследниците от Холокоста. И почти никoй не спомена, че част от тези изстрадани пари отидоха в джоба на богати (еврейски) адвокати, които трябваше да разпределят парите между преживелите Освиенцим и Треблинка. Това се прие като “вътрешен еврейски въпрос…” Мнозина обаче попитаха защо само швейцарските банки бяха на мушката, след като пари на жертвите на нацизма е имало в шведски, испански и турски банки? Отговорът според тях е, че САЩ имат интерес да разрушат стабилната швейцарска банкова система, за да насочат големите потоци от частни пари към американските трезори, някои от които вече поизтънели…

Дали това е така е трудно да се каже. Но факт е, че гиганти като ЮБС и “Креди Сюис” напоследък изгубиха милиарди, много милиарди, от инвестиции в закъсалия щатски жилищен пазар. ЮБС загуби близо 38 милиарда долара, а днес прочетох, че се очертават нови загуби от около 7 милиарда франка (горе-долу толкова е в долари). Акциите на ЮБС се обезцениха силно и се очаква банката да не изплаща дивиденти през следващите 3-4 години… А само ЮБС и “Креди Сюис” заедно имат 6 пъти по-големи авоари от целия швейцарски брутен национален продукт и са едни от най-големите работодатели в страната. Перифразирайки стария афоризъм за САЩ, сега се казва, че когато швейцарските банки кихат, световната финансова система я хваща грип.

И за да е картината пълна, тези дни дойде нов натиск от САЩ: швейцарските банки, особено тези, които имат клонове в САЩ, трябва да разкрият имената на богати американски вложители, които ощетявали американската данъчна система с около 60-100 милиарда долара годишно от недекларирани доходи. И така нататък.

Междувременно изчезна някогашният “Журнал дьо Женев”. Изчезна и “Ла Сюис”. На тяхно място се появиха нови вестници. Много неща в Швейцaрия вече не са както преди. Обаче, моля, не мислете, че Швейцaрия е пред тежка болест. Нищо подобно. Не мислете също, че случки като с мен в среднощна Женева стават на всеки 5 минути. Просто аз съм имал лош късмет тази нощ. Иначе Женева си е на мястото по много показатели: един от най-високите доходи на глава от населението; просперитет и възход с всяка измината петилетка, все високи добиви от лозята по красивите хълмове между Женева и Лозана, които предлагат вероятно най-хубавото бяло вино в Европа (след кастела на баща ми). И шоколад, шоколад… и сирене… и банки… с пари, още много пари. Трилиони. Швейцарците продължават да са едни от най-организираните и креативни хора в света. Вечер Женева мирише на езеро, на красиви жени (повечето рускини), на хавански пури и на цъфнали липи.

Волтер отдавна е минал в света на професори и академици, а Ленин и Калвин вероятно спорят задочно там горе (или долу!) коя от двете философско-политически школи и прилежащите им морални ценности би била по-добра за 21-и век. Само Жан-Жак Русо, този славен син на Женева, следи мълчаливо всичко от пиедестала на паметника си на малко островче в средата на Рона до моста Монблан. Гледа мълчаливо Русо. Малко намръщено, И не казва нито дума. Същият Русо, който е толкова откровен и приказлив в “Изповедите” си, една от най-хубавите книги написани някога.

Ваш : Енчо Господинов*

––––––––––-

*Авторът е журналист във в. „Поглед“ до началото на 90-те, откогато работи към Международния Червен кръст. Виж „Писма от Ню Йорк“

––––––––––-

Писмо отПисмо от Женева
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.