Цигански напеви от Сарасате? Не, от Боян Расате!

Матей Стоянов. Снимка: Иван Бакалов

Преди седемдесетина години циганите не били роми, а нормални занаятчии. Ковачи, кошничари, музиканти…Ако някой искал да избие комплексите си, като ги наругае, бързо усещал, че е постъпил нелепо. За да се почувства така, важна роля играели обществените регулатори в поведението. Имало ги е. Като чувство за мярка, като морални граници, като реална преценка на събития и хора. И тогава политиците били изкушавани да се напъхват със своите амбиции за власт в този безпогрешен механизъм. Да паразитират сред благородни норми, създавани с векове. По естествен начин обаче механизмът ги отхвърлял. Вероятно защото зад тях не е стоял могъщият Съветски съюз.

Политическият ни фолклор от онова време изобилства с подобни примери. В някакво селище, преди да влязат в избирателното бюро, местните цигани били пресрещани от партиен лидер, който им раздавал кюфтета от голям казан. „Нали си знаете за кого да гласувате?” – намигал им той. „Знаем, чорбаджи, знаем” – намигали му те. Като броили вечерта гласовете, мазни бюлетини имало само за неговия опонент… Доколко случката е истинска, не знам. Но тя по-скоро е притча за разминаването с един етнос, когато някой го възприема механично само като материал за дребните си цели. Докато на всекидневно ниво отношенията на българина с малцинствата са били изключително хармонични. Прословутата наша толерантност се корени в склонността ни да търсим в непознатото онова, което ни сродява с него. Вероятно част от „кръстопътната” българска философия, бита и блъскана, но някак доживяла и до днес.

Особено показателна е срещата с отделните малцинства във вицовете. За цигани, арменци и евреи. Не толкова в тяхното съдържание, а в начина, по който се възприемат. Циганското безгрижие, симпатичното арменско перчене, еврейската рационалност, стигаща до абсурд, осмян от самите евреи – всички тези черти на наша почва се оказват мост за българина към съответните етноси. Вниквайки в различното, нашенецът вижда човешките му измерения, „опитомява” у себе си спецификата на дадено малцинство, за да отчете, че тя обогатява и него. Бихме могли да научим много за себе си, да оценим и свои предимства, ако наблюдаваме как българинът слуша подобни вицове. Но дали все още е така?

Напоследък отрезвяващият български хумор като че ли припламва в доста затворен кръг. Да не говорим за самоиронията, която е достояние на по-висш интелект. Би трябвало да се търкаляме от смях, като гледаме клоунското цупене на Волен Сидеров, да се задавим от кикот пред оперетната гвардия на Боян Расате. Но не го правим. Би било обяснимо, ако е от мрачни предчувствия, че зрее фашизоидна заплаха. Но не е. Причината е друга. Нормалният човек, омерзен от евтини зрелища в политиката, стигна до апатия. Опонентите на Сидеров от други партии пък са изключително внимателни в оценките си. Да не обидят електората му, който в удобен момент може да придърпат към себе си. Най-засегната от Сидеров би трябвало да се чувства БСП – той откъсна от нея доста разочаровани социалисти. А защо тогава стратезите на столетницата се спотайват?

Когато яростен телезрител от „Атака” нарече в ефир Емел Етем „турска шафрантия”, той освен че афишира простащината си, пропусна нещо основно. Определението „турска” отклонява вниманието от съществения факт, че Етем е типичен комсомолски продукт. Символичното и присъствие на този пост, декорирано с фрази и канцеларски клишета, не оставя място за друго тълкуване. Ако някой ме упрекне, че ровя в миналото, бих казал, че става обратното – миналото продължава да рови в нас. Емел Етем и Емилия Масларова биха се сплели чудесно в един дует на безсмислието. Но защо обиждат почтения турски труженик, като наричат мрачната агитаторката Емел Етем „турска шафрантия”? Подобни ксенофобски възгледи обслужват единствено лидерите на управляващата коалиция. След като показно съчетаха алчност и некадърност, те могат да хвърлят по някой тъжен поглед към Европа с думите: „Господа, вижте какви идиоти ни критикуват.”

Четиридесет и петгодишната епоха на колективна безотговорност пасна чудесно на циганското малцинство. Ако някой отрицателни черти от тях са били озаптявани в собствената им общност, ако продуктът, който са създавали преди, е подлежал на някакъв контрол, соцбюрократизмът ги превърна в завършени непукисти. За да се стигне до парадокса те да повлияят на българските си събратя, вместо да стане обратното. Нацията ни започва да се „мангализира”. Може би след време единственото, което ще ни различава от циганите, ще бъде тяхната солидарност.

Особено смешно е, когато най-върлите им душмани от „Атака” разиграват сценки, типични за ромското гето, когато решат да оказват обществен натиск. Демонстрацията в съда в защита на Сидеров какво беше, ако не примитивна циганска дандания? А фактът, че Боян Расате си заведе детето на гей-парада? Това не ви ли напомня циганка, която, хваната в кражба, щипе бебето си, за да плаче и предизвиква съчувствие? Кой дава право на Расате да травмира дъщеря си заради евтини политически дивиденти? Добре, че наблизо нямаше някоя яка милозлива лелка. Така би го напляскала, че пъпчивата му гвардия едва ли щеше да я спре.

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.