Куба – между Дън Сяопин и Горбачов

Президентът на Куба Раул Кастро на честванията по случай 55-ата годишнина от началото на кубинската революция в Сантяго де Куба. Снимка: Ройтерс

Реформите на Раул Кастро най-вероятно ще се ограничат с полумерки, които ще доведат до падането на социализма, без на негово място да бъде създаден ефективен капитализъм. Ако Куба поеме по този път, властта на комунистическата партия няма да се задържи дълго.

В юбилейната реч на Раул Кастро по случай 55-годишнината от щурма на кубинските революционери срещу казармата Монкада (26 юли 1953 година), прозвучаха тъжни нотки: „Революцията е правила и продължава да прави всичко възможно, за да върви напред и да сведе до минимум всичките неизбежни последици от световната криза за нашия народ, но ние gazetaru_logo.jpgтрябва да му обясним всички трудности и да го подготвим за тяхното преодоляване“. Но и без световната криза Куба преживява странен период. Въпросите накъде ще се насочи Островът на свободата след излизането на харизматичния Фидел от политиката и какво да се очаква от Раул Кастро, който винаги се е намирал в сянката на брат си, все още остават открити.

Преди около пет години, когато едва се бяха появили първите слухове за болестта на Фидел Кастро, станалият комунист преди брат си Раул изглеждаше като кръвожадно чудовище – бил разстрелвал полицаи в Сантяго де Куба, изпращал войници в Ангола и Етиопия, бил забъркан и в наркотици. Но щом Фидел предаде властта на по-малкия си брат и всичко се обърна на 180 градуса. Оказа се, че Раул е гъвкав политик, технократ, замислящ реформи – кубински Горбачов или Дън Сяопин.

Първите крачки на Раул Кастро са следните: на кубинците беше разрешено да купуват мобилни телефони, компютри и DVD-плеъри,19 и 24-инчови телевизори, аларми за коли и микровълнови печки. Да отмениш глупавите забрани е хубаво нещо, но той планира и по-дълбоки промени. Скоро ще бъде ликвидирано вътрешното неконвертируемо песо. Жилищата ще станат частна собственост. Кубинските власти планират да започнат да раздават пустеещите земи на онези, „които са в състояние бързо да започнат да ги използват за производство на селскостопанска продукция“.

Може ли да смятаме, че това са реформи или промените в Куба са само с козметичен характер?

Да започнем с това, че реформи в Куба се извършват отдавна. Чуждестранен капитал се допуска широко в туристическия отрасъл. От 1997 година действат три свободни икономически зони – Мариел, градовете Хавана и Уахай. Китай, Канада и Австралия инвестират в никеловата промишленост на Куба, Бразилия – в проучването, добива и преработката на петрол. Мексико притежава 49 на сто от националната телефонна компания. Въпросът е в ефективността на чуждестранните инвестиции и на самите реформи. Например какво означава да се дадат пустеещите земи на онези, които са готови да ги обработват? За да се обработва земя е необходимо аграрно образование (в Куба то по същество липсва), достъп до евтини кредити, пазар на селскостопанска техника и торове. Необходима е система от мерки, за която Раул и неговата команда не обелват и дума, иначе раздаването на земя няма да доведе до нищо. При това земята ще се дава не като собственост, а под аренда, само за 10 години и не повече от 40 хектара. Всичко това прави аграрната реформа съмнително мероприятие. И изобщо, има сериозни съмнения в способността на кубинския елит ефективно да усвоява (ако нямаме предвид личната изгода) чуждестранните инвестиции.

От 2000 година президентът на Венецуела Уго Чавес помага на Куба. Размерът на тази помощ е 3-5 млрд. долара на година. През 2005-та кубинската икономика по официални данни бележи ръст от 11,8 процента, а през 2007-ма надхвърля 12 процента. Откъде обаче се получават тези числа не е ясно. Да, като цяло износът на никел и стокооборотът нарастват, но за пускане в експлоатация на нови предприятия, строеж на нови жилищни квартали или електростанции нищо не се чува. Руснаци, които са работили в Куба през 90-те години на миналия век, а сега ходят там на почивка, твърдят, че кубинците живеят по-зле – преди поне не са просели пари от туристите в магазините и по улиците. Властите твърдят, че средният доход на глава на населението в Куба през 2007 година превишава 4000 долара, но как пасва това със средната заплата от 17 долара и пенсията от 8 долара? Или статистиката лъже, или националният доход се разпределя още по-несправедливо, отколкото в капиталистическите държави. А по-вероятно и едното, и другото.

Свободните икономически зони са в туризма, търговията и в сферата на услугите, те влияят малко върху развитието на икономиката. Освен това (което не е изненадващо) чужденците работят в специфична кубинска среда, където процъфтяват черният пазар, незаконният бизнес и контрабандата. В Куба е забранена продажбата на лангусти, но във всеки хотел ще ви ги предложат. В пристанището Батабано, където се ловят лангусти за износ, във всяка къща има хладилник – само ела и си купи! Открито не се продава нищо, а всъщност може да се купи абсолютно всичко.

Проституцията е забранена от 1999 година, но хотелите предлагат момичета толкова лесно, колкото и забранените лангусти. Туризмът е високодоходен бизнес и чуждестранните собственици на хотели се примиряват с тези безобразия, но им е трудно да работят в други отрасли. Кубинците са заразени от социализма с нежелание да работят и със стремеж да

Кубински фермер на поле в покрайнините на Хавана. Освен повече земя държавата започна да предлага на фермерите техника и други ресурси на кредит. Снимка: Ройтерс

получат (и предложат) всичко необходимо „под тезгяха“. В Латинска Америка, независимо дали това се харесва някому или не, се трудят предимно потомците на европейските емигранти, а не на робите, докарани от Африка. Последните нямат нито образование, нито трудови навици, а след премахването на робството при тях се е оформила своеобразна субкултура на професионално безделие. Най-благополучните страни са Аржентина, Уругвай, Коста Рика и Чили, където потомците на пришълците от Европа са мнозинство. „Белият“ юг на Бразилия по степен на развитие е като Швейцария, а „цветният“ североизток – като Африка.

След революцията между два и три милиона души напускат Куба. През 1953 година европейското население на острова е 73 процента, а през 2003-та – само 37 процента. Заминават най-трудолюбивите, образованите и енергичните.

В Куба се запазва купонната система, която не позволява никой да умре от глад. Децата получават безплатно мляко, образование и здравеопазване (при това с високо качество). След революцията апартаментите и къщите на емигрантите и на „контрареволюционерите“ са разпределени между бедните. Тези хора ще се вкопчват докрай в социализма, който им позволява да живеят, без да се напрягат (а черният пазар, проституцията, контрабандата и нелегалното обслужване на туристите позволяват на много „бедняци“ да получават немалък допълнителен доход).

Ако кубинските власти се решат на пазарни реформи, на острова може да започне бунт. Кубинците все още помнят, че капитализмът – това не са реки от мед и масло, а тежък труд. И не го желаят особено.

Това е проблемът на най-елементарно равнище, на равнището на манталитета. А има и по-високо ниво. Корупцията е практически узаконена: всяка държавна структура „притежава онова, което охранява“ – МВР, полиция, митничари, митница. Раздържавяването на икономиката просто ще помете сегашната система на властта и ще остави без пукнато песо участниците в нея.

„Китайският модел“ може и да се харесва на Раул Кастро, но ще стане смъртоносен за неговия режим. Китайските и виетнамските реформи започнаха, защото моделът на „казармения социализъм“ вече не можеше да осигури на населението дори шепа ориз. Изборът пред Пекин и Ханой беше лесен: или радикални реформи, или бунтове и хаос. Китай и Виетнам могат да строят нормален капитализъм, като го маскират със „социалистически“ термини: там комунистическите партии нямат от какво да се страхуват, няма опозиция, никой не може да дойде отвън и да „изкупи“ Виетнам, да не говорим за Китай. А в съседство с Куба е кубинската диаспора в САЩ, с немалкото си пари и с ненавистта си към комунистите. Само да ги пуснат в Куба и те ще изкупят цялата икономика, после ще започнат да се разправят с онези, които някога са ги принудили да бягат. Така че реформите за кубинския режим също са въпрос на оцеляване, но с обратен знак спрямо Китай и Виетнам.

В такава ситуация реформите се провалят. Както се провалиха в Северна Корея. Там още през 1982 година Ким Ир-сен се опита да копира китайския опит. После от 2002 година синът му Ким Чен-ир започна да създава свободни зони и да привлича чуждестранен капитал. Обаче реформите засегнаха само търговията – чуждестранният капитал създаде в КНДР само няколко предприятия, които работят с големи прекъсвания. И в това няма нищо чудно: редом с бастиона на семейство Ким е богатата Южна Корея, която, в случай че започнат истински реформи, просто ще погълне бедния северен съсед. А ръководството на КНДР рано или късно ще се наложи да отговаря за гладната смърт на милиони свои съотечественици, за мъченията и за убийствата на опозиционери, за разграбването на собствената икономика, ядрения шантаж на съседите и въоръжените провокации и отвличания. Пред Раул Кастро стои подобна дилема, въпреки че по кръвожадност кубинският режим далеч не може да се сравнява със севернокорейския.

И още един аспект, който не способства за реформите – негативното отношение към тях на президента на Венецуела Уго Чавес. Той все по-силно еволюира наляво и за него социалистическа Куба е витрина, която венецуелците и всички латиноамериканци трябва да гледат с благоговение.

Освен това се твърди, че личните отношения между „сухара“ Раул Кастро и ексцентричния венецуелец не са потръгнали добре. А именно венецуелската помощ позволява на кубинската икономика криво-ляво да се държи на повърхността. Значи поне в близко бъдеще Хавана ще се замисли, преди да се реши на сериозни отстъпления от „социалистическия път“.

Вероятно кубинските реформи ще се ограничат с полумерки, които ще доведат само до влошаване на икономическата и особено на социалната ситуация – нещо като края на 80-те години в Съветския съюз, с кооперативите и внедряването на елементи от пазарната икономика в плановото стопанство. Такава политика води до бърз ръст на корупцията и бедността, увеличава разликата в доходите между стремително забогатяващия елит и мнозинството от населението. Тя може да събори социализма без да изгради ефективен капитализъм на негово място. Ако Куба поеме по този път, властта на комунистическата партия няма да се задържи дълго, още повече, че нито Раул Кастро, нито който и да било друг в страната притежава такава харизма като оттеглилия се от властта Фидел.

По БТА

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.