Стефан Кисьов: В България само писателят Христо Бойчев се изхранва от текстовете си

Новите средства за комуникация превръщат жената в обект на ухажване 24 часа в денонощието, казва писателят

Стефан Кисьов. Снимка: личен архив

Стефан Кисьов е първият носител на наградата „Български роман на годината“ за романа си „Екзекуторът“ (2004). Роден е през 1963 г. в Стара Загора, където завършва френска гимназия. Работил е като електромонтьор в трамваен парк, шлосер в химкомбинат, администратор в хотел по Черноморието, сценичен работник в Старозагорската опера, сервитьор в НДК и резиденция „Бояна“, бил е емигрант в Швейцария, учил е в Пловдивския и Софийския университети и в Сорбоната в Париж, като журналист на свободна практика е водил рубрики в няколко столични вестника. Автор е на романите „Джубокс“, „Никъде нищо“ (2000; 2002), „Не будете сомнамбула“ (2000; 2001), „Един сервитьор в резиденция Бояна“ (2004), „Екзекуторът“ (2004), „Твоето име е жена“ (2007) и „Воайорът и квартирантката“ (2008), на десетки разкази. Има и една пиеса, играна от Благоевградския театър – „Особености на българския национален секс“ (оригинално заглавие „Гларуси“ – 2002).

– Г-н Кисьов, от какво преживява българският писател? Възможно ли е да се изхранва от продажбата на книгите си или търси покровителство (политическо например, спонсори, бори се да получи някоя литературна награда и т.н.)?

– Не знам кой как преживява. Има всякакви птици-писатели. Едни се изхранват от реституция, други от постовете, които заемат, трети ги хранят жените им, четвърти търсят спонсорство, печелят конкурси… Единственият български писател, за когото със сигурност знам, че се изхранва – и то добре – от текстовете си, е Христо Бойчев. Той с неговите пиеси направо си е световноизвестен и му свалям шапка. Но той полага много усилия, не е само въпрос на талант, а и на много труд – да търсиш пазар на интелектуалния си труд. Аз съм доста мързелив в това отношение, или пък съм просто – като героя на „Воайорът и квартирантката”, „много смотан”. Ха-ха! Добре, че най-после, през последните няколко години, ми провървя с издателство. Професионалисти и ценители на добрата литература.

– В предишния ви роман „Твоето име е жена“ главният герой преживя бурна любов с американка. А в този?

– Труден въпрос. Не защото е неудобен или нещо подобно. А за да не развалям удоволствието от четенето на някои читатели, което за тях се състои в изненадата, не бих се осмелил да разкривам тайната на сюжета на новия ми роман „Воайорът и квартирантката“, издаден от ИК „Ера“. И то в особено голяма степен. А от друга страна, някои други читатели искат да знаят какъв е в общи линии сюжетът, за да решат дали изобщо ще започват да я четат. Затова, за да успея да балансирам между едните и другите – и разбира се, за да задоволя любопитството най-вече на читателите на e-vestnik, бих си послужил с по-скоро лаконичното: „Да, героят изживява бурна любов, този път с рускиня.” И тук ще спра.

– Защо все с чужденки? Няма ли български момичета?

– Има, и то страхотни. Но на тоя герой му се случват такива работи с чужденки. Просто така му върви на тоя тип. Ходи насам-натам, завира си носа тук или там и току-виж, пак се забъркал с някоя история с чужденка. И тя му разказва играта. Карма.
Всъщност за мен беше изненада фактът, че успях да напиша роман, който в известен смисъл се явява втора част на друг мой предишен. Нещо като продължение или епизод № 2. Въпреки това „Воайорът и квартирантката” е съвсем самостоятелен роман, който може да се чете сам по себе си. Сюжетът му, героите, историите са съвсем назависими от тези в „Твоето име е жена”, а и героят е доста по различен. Действието се развива десетина години по-късно и при съвсем различни обстоятелства. Животът е променен, България е променена, светът е друг. Има ги джиесемите, интернет, глобализацията. В тоя смисъл

Новият роман на Стефан Кисьов „Воайорът и квартирантката“, ИК „Ера“, 2008

„Воайорът и квартирантката” е съвсем съвременен роман. Историята в него не би могла да се случи десет години по-рано. Тук любовта е колкото реална, толкова и виртуална. Без джиесеми и интернет Татяна не би била същата, нито животът и странната й връзка със Симеон. В известен смисъл този роман би могъл да се казва и „Интернетна любов” или „Джиесемна любов”. Без тия средства за комуникация, които превръщат жената в обект на ухажване в продължение на 24 часа в денонощието, когато тя може да се занимава с какво ли не и в същото време да получава или праща еротични есемеси на няколко мъже едновременно, да посещава еротични сайтове, да си чати с пет-десет мъже едновременно. Нашето време превръща някои момичета в истински мъжеядки, а средствата за комуникация им дават възможност да се развихрят и да покоряват безброй мъжки сърца едновременно… Тази книга е донякъде за този твърде разпространен типаж на млади момичета, които не биха могли да живеят по друг начин… сега. Затова тази история е толкова злободневна и… съвременна.

– В каква степен сюжетите на двата ви романа са автобиографични?

– Не е тайна, но все пак ще премълча отговора си на този въпрос.

– Къде смятате, че бихте били по-оценен – у нас или в чужбина? Уютно ли ви е в България или съжалявате, че не сте се родили по на запад или по на юг?

– Навсякъде е трудно да бъдеш оценен, особено ако се занимаваш с литература. Тоя занаят е навсякъде еднакво труден. Но това не е толкова важно за мен. Аз не пиша толкова за другите, колкото за себе си. Това е начин на живот, писането ми доставя удоволствие, все едно какво – разказ, роман или фейлетон за някой вестник. Мигът на фантазирането, когато сядам зад белия лист с химикал в ръка, някоя сутрин, както обикновено правя, с чаша кафе на масата, в някое кафене, а край теб минават хората, всеки отива някъде, поел своя път към нещо свое, а аз седя, гледам ги, пиша си и си заживявам в някакъв измислен свят… Това е за мен по-важно, тоя миг, после нещата стават по-обикновени, редактирам, променям. Но си знам, че на следващия ден или поне следващият път пак ще имам моя прекрасен миг, когато сядаш пред белия лист и всичко започва отначало… Естествено, важни са и резултатите – какво съм написал, дали се е харесало. Но за мен е най-важно нещата, които пиша, на мен да ми харесат, все си мисля, че ако е така, ще развълнуват и другите. Имам се за голям експерт в харесването. Дано да не си въобразявам!

Арт & ШоуИнтервю
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.