Краят на лейбъристите или как умират партиите

Британският министър-председател пристига в централата на Европейския съвет в Брюксел. Снимка: Ройтерс

И партиите умират. Малко след изборите в Източен Глазгоу се заговори, че това може да се случи и с Лейбъристката партия. За някой това може да е много обезпокоително, за друг – повод за преждевременно тържествуване, зависи от гледната точка. Но проблемите на партията днес са от такова естество, а силите, срещу които тя се бори, са толкова широко разгърнати, че е възможно Гордън Браун да я завлече до дълбини, от които тя безуспешно ще се мъчи да изплува.

И преди са предсказвали, че краят на Лейбъристката партия идва. Но предсказанията се оказаха погрешни. Раждането и краткото издигане на Социалдемократическата партия (СДП) в началото на 80-те години се основаваше на тезата, че Лейбъристката партия ще загине и че лявата прогресивна политика във Великобритания ще трябва да бъде поета от приятните и разумни социалдемократи, които обичат италианската кухня и карат Волво.

Това не стана и поколението на Тони Блеър стигна до извода, че въпреки всичките си недостатъци Лейбъристката партия е единственият сериозен вариант, ако левицата искат да бъде на власт. Блеър възприе аспирациите на СДП и ги претопи във внушителната организационна система на лейбъристкото движение. Резултатът беше смазваща изборна победа. За повече от десет години торите сякаш бяха изхвърлени в небитието.

Някои твърдят, че сега Лейбъристката партия просто преживява феномена „връщане на електоралното махало“ и че нещата са толкова остри, защото махалото дълго време е набирало скорост. Гласоподавателите са недоволни от икономическите условия и смятат, че лейбъристите заслужават да бъдат изритани. Това е така, но победата на Шотландската национална партия (ШНП) в Източен Глазгоу е от значение в още два аспекта – един краткосрочен и един средносрочен.

Загубата предизвика паника в редиците на лейбъристите доколко Гордън Браун е подходящ за най-високия пост. Тази загриженост може да доведе до отстраняването му преди партийния конгрес през септември или непосредствено след него. По-трезвомислещите сред министрите и съветниците определят шансовете му да оцелее 50 на 50 – което никак не е добре, ако става дума за болен приятел или близък. Положението на Браун е ужасяващо.

За да оцелее, в началото на септември вероятно той ще опита да направи леки размествания в правителството, ще отправи няколко политически предложения и ще се моли речта му на конгреса да надмине очакванията. Дали ще бъде помилван или хвърлен на лъвовете ще зависи по-скоро от парламентаристите лейбъристи, а не от парализирания от нерешителност кабинет.

Депутатите от задните банки почти не присъстват на конгресите, затова те ще вземат предвид медийните репортажи, ще разговарят с активисти и помежду си и ще решат дали да „извадят ножа“. Ако премиерът бъде отстранен, най-вероятният му приемник е Алън Джонсън: той тревожи торите и ще бъде интересен съперник на Дейвид Камерън в предизборната кампания.

Но който и да е – било то Джонсън или Дейвид Милибанд – ръководството на лейбъристите може да спаси нещо от корабокруширалата партия. Резултатът от Източен Глазгоу е предупреждение, което е много по-важно от краткосрочните тревоги кой ще тегли впряга. Какво ще се стане с партията сега, когато връзките в Обединеното кралство се разхлабват и лейбъристите губят контрол в традиционните си електорални крепости?

Когато лейбъристите слязоха от власт в края на 70-те години, имаха възможността да се оттеглят в келтския си редут. Джон Смит, Нийл Кинък, Доналд Диуор, Джордж Робъртсън, Джон Рийд и Гордън Браун бяха непропорционално влиятелни в партията, защото шотландците и уелсците доминираха в парламента. Една от последиците беше, че Лейбъристката партия често оставаше глуха за желанията и проблемите на англичаните, докато накрая дори шотландските депутати от задните банки разбраха, че имат нужда от Блеър, а не от Браун за лидер, ако искат да спечелят. И въпреки това, в трудни времена Шотландия и Уелс дадоха на Лейбъристката партия базовата представителност, от което тя да се съгради наново.

Лейбъристите ще съжаляват за грешката, която направиха, когато имаха най-много власт. Партията, и най-вече Браун, не се вслуша в прогнозите, че загуба на електорална подкрепа в Шотландия и Уелс ще даде на националистите платформа, от която да управляват двата народа и да спечелят достатъчно доверие. Година след година шотландската крепост на Лейбъристката партия е подривана от Алекс Салмънд (лидер на ШНП и първи министър на Шотландия). Каква беше тази монументална глупост, която позволи на националистическия първи министър да обере големия протестен вот от шотландските избиратели, без значение дали в Уестминстър са на власт лейбъристите или торите?

Има лейбъристи, които виждат в това възможност. Денис Макшейн уверено се изказа в „Сънди телеграф“, че партията му ще бъде принудена да стигне отново до избирателите в Англия. Проблемът е, че това е далечна перспектива. Как английските лейбъристи ще го постигнат? За да имат отново мнозинство в парламента, ще им трябва такава политика за данъците, образованието или здравеопазването, каквато дори умерените синдикални лидери няма да подкрепят. Застрашени в най-големите градове на Англия, губещи в Лондон, безсилни в Шотландия, поделящи властта си с националистите в Уелс, пометени на юг, подгонени в северозападните райони, под обстрел в западните централни графства на Англия, компрометирани и с разпадащо се членство – какво ще стане с лейбъристите?

Ето така умират партиите, ако не внимават. Смъртта никога не е резултат само от едно събитие. Тя идва бавно, с десетилетия. Група, чиито лидери и политика някога са изглеждали като „постоянен елемент от пейзажа“, постепенно губи очертанията си, докато в един момент наистина никой не мисли, че си заслужава да й обръща внимание. Партията е изоставена, а историците, които умеят да обръщат поглед назад, твърдят, че това е било неизбежно. Наистина има прецедент. Още от 1900 година е ясно, че увеличаващият се градски, промишлен пролетариат иска интересите му да бъдат представлявани. Логично беше това да отслаби либералите, притиснати между социалистите и онези, които се страхуват от социализма – торите. През 1910 година либералите спечелиха 272 места в Камарата на общините. В изборите през 1918-та паднаха на 145, въпреки че лидерът им Дейвид Лойд Джордж остана премиер до 1922-ра, начело на коалицията. През 1935 година в Камарата на общините останаха само 17 либерали.

Консервативната партия управляваше толкова често, защото разбира, че във Великобритания, и дори в Англия, торите нямат естествено мнозинство сред избирателите. През годините тя последователно разширяваше кръга на симпатизантите си, но когато забрави да го прави, загуби. Тони Блеър разбра, че Англия има либерално, центристко мнозинство от избиратели и се постара да ги привлече. Ако Лейбъристката партия залинее безвъзвратно, ще се зароди една прегрупирана сила, за да апелира към това мнозинство и да се изправи срещу торите. Но е малко вероятно тя да се нарича Лейбъристка партия. Разхлабвайки връзките в Обединеното кралство, Лейбъристката партия отприщи сили, които в крайна сметка може да доведат до унищожението й. Кризата е не толкова лидерска, колкото екзистенциална.

По БТА

Свят
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.