Как алкохолици се превръщат в пълни въздържатели?

Сбирка на терапевтична група. Снимка: джеферсънмемориал.орг

Няколко десетки мъже и жени в София се събират почти всяка вечер за по час-два. Пият кафе и безалкохолно, говорят си, разказват си за успехи и неуспехи в личния живот и топло се окуражават един на друг.
Те са на различна възраст, с различно образование, професии и интереси, но ги обединява едно – че не употребяват никакъв алкохол. Един не пие от 5 години, друг – от 11 години, трети – от няколко месеца. На откритата им сбирка в първата неделя от месеца (когато ни допускат да присъстваме, защото иначе сбирките им са закрити за външни хора), идват двадесетина човека. Те са приветливи, добре облечени и напълно трезви. Наричат се „Анонимни алкохолици“ (АА).

АА е програма за пълно въздържание от алкохол. Тя е създадена през 1935 година в САЩ от хирурга Боб и борсовия посредник Бил. Двамата имали еднакъв проблем. Медицината официално признала, че са неизлечими алкохолици. В САЩ алкохолната зависимост се води болест от 30-те години на 20-и век, а в България – от 50-те години. Преди това се е мислело, че алкохолизмът е порок.
Бил и Боб се запознават случайно. Те установяват, че когато единият се опитва да помогне на другия по някакъв начин, самият той се запазва трезвен за дълго време. Благодарение на тази взаимопомощ, двамата успяват за цял живот да се преборят със своята „неизлечима“ зависимост. Създават клубове на анонимните алкохолици. В тях зависими от алкохола хора, които имат желание да спрат за пият, споделят помежду си своя опит, сила и надежда, и се поддържат трезви. Днес в света има повече от 100 000 групи на АА с над 2 000 000 членове в 150 страни.

Американска социална реклама на „Анонимни алкохолици“. Слоганът гласи: „Алкохолизъм. Може да се случи на всеки. Ние можем да помогнем.“

През 1952 година АА получава наградата „Ласкер“ (американският аналог на Нобеловата награда) за принос към медицината. Мотивите са, че АА успява да реши много проблеми, с които медицината не е способна да се справи – психологически, морални и др.

Първият клуб АА в България е създаден на 5 декември 1989 година в София. В момента неговите членове се събират на две места – на ул.“Пиротска“ 117 (ъгъла с улица „Одрин“) и на ул. „Веслец“ 33. Освен в София, клуб на АА има в Бургас и в други големи градове, но всеки може да учреди такъв в своя град. Както казват членовете на АА „за да се създаде група на АА са нужни само двама алкохолици и една кафеварка. А може дори и без нея“.

Единственото изискване за членство в АА е желанието да се спре пиенето. Групата се издържа от волните дарения на своите членове. Няма такси или вноски за участие. Главната цел на членовете на АА е да останат трезви и да помогнат на други алкохолици да достигнат до трезвост.

На откритата сбирка на „Веслец“ повечето са жени. Част от тях си тръгват като научават, че този път ще присъства журналист. Обстановката е неформална. Няма водещ, председател или шеф на клуба. Всички са с еднакъв статут. Избират кой да води поредната сбирка спонтанно, минути преди началото. Решават този път водещият да е А. (инициалите са произволни, за да се запази анонимността – б.а.)

„Здравейте. Казвам се А. и съм алкохолик“, казва А. и прочита няколко встъпителни думи. Сред тях са принципите, които се спазват на сбирките на АА – „Всеки има право да се изкаже или да не казва нищо. Говорим си на малки имена и всеки има право да се представя така, както си иска. Не се прекъсваме. Не даваме съвети. Не задаваме въпроси към изказванията, тъй като всеки има правото да каже това, което иска. Не критикуваме, не полемизираме, не политизираме. Говорим единствено за себе си, за собствения си опит, за собствените си преживявания и чувства във връзка с изказванията на другите.
Хората, които са под влияние на алкохол или други средства, променящи съзнанието, имат право да присъстват, но нямат право да се изказват. Всяко изказване е желателно да бъде в рамките на 5 минути“.

След това прочита 12-те стъпки за израстване на анонимните алкохолици, сред които: „Ние признахме, че сме безсилни пред алкохола и че практически сме загубили контрол над живота си“, „Премислихме дълбоко, сериозно и честно досегашното си поведение“, „Лично направихме списък на всички хора, които сме оскърбили и изразихме готовност си да им се извиним за неприятностите, които сме им причинили“, „Лично се извинихме на тези хора, където бе възможно, с изключение на случаите, в които това би навредило на тях самите или на други“, „Продължихме критично да наблюдаваме поведението си и когато допускахме грешки, веднага ги признавахме“ и др.

Основателите на „Анонимни алкохолици“ д-р Боб Смит и Бил Уилсън

Темата на свободната сбирка се избира произволно от присъстващите, стига да е свързана с проблема за алкохолната зависимост. Б. предлага да говорят за честността. Водещият прочита мотото на сбирката: „Не се възстановяват онези, които не могат или не искат изцяло да се отдадат на тази програма и това обикновено са мъже и жени, които по природа не могат да бъдат честни със себе си“ и подканя присъстващите да коментират темата.

Започва В.: „Здравейте. Аз съм В. и съм алкохолик. Не мога да кажа кога точно съм се почувствал алкохолно зависим, но поне отпреди 2 години имах желанието, ако не да спра, поне да намаля употребата. Това желание ме държеше някъде около час. Пиех всекидневно, предимно вечер, но преди да си тръгнем от работа се подгрявахме и след това си казвах: „Абе нали пих сега? Защо ми трябва пак да пия?“. Обаче след малко влизах в бакалията и си взимах. С времето доста сериозно започна да ми се проявява болестта. Започнах да правя все по-големи скандали, да се държа все по-грубо с околните. Попаднах в един от сайтовете на АА. Направих си тест. На почти всички въпроси отговорих с твърдо „да“. Постепенно, някак си проумях и го приех – да, аз съм алкохолик. Много тежко ми беше, защото допреди това си мислех – какво толкова? Нали още ходя на работа, нали не ровя по кофите, нали не падам по улиците? И сега, откакто от известно време съм трезвен, осъзнавам, че другите хора са виждали какво представлявам, но не са ми казвали.
Признавам, че не мога да контролирам пиенето си и затова най-добре е да няма първа чаша. Защото след първата чаша, винаги ми се иска втора, след втората никога не ми е достатъчно и натам проблемът е познат на всички тук. Всички тези неща – колко много мога да изпия и как ми няма нищо, в момента ми изглеждат пълни глупости. В първите дни ми беше много трудно. Гледам около мен хората непрекъснато пият. По телевизията рекламират мастики и бири. Но с времето започнах да гледам по-спокойно на нещата. Най-близките приятели и роднини като ме видят, че изобщо не пия, казват: „Е защо изобщо не пиеш – ти не си алкохолик“. Имат предвид сигурно, че не се търкалям по улиците. Но за себе си знам какъв съм и затова се лекувам… Благодаря ви“.

Всички в един глас казват: „Благодаря ти, В.“ След него, мнението си за честността споделя Г.:

„Аз съм Г. и съм алкохоличка. Освен това съм човек и, за радост, имам природата на всички човешки същества. И аз като всеки човек, дълбоко в себе си имам един глас, който ми казва истините за мен самата. Доста често аз не искам да го чуя. Навремето, когато все още не бях задълбала толкова много в алкохола, вътрешният глас ми казваше, че има нещо нередно в моето пиене и в начина, по който пия – всеки ден, непрекъснато си намирам поводи да пия. Това гласче ми казваше: „Ти вече не можеш без компании и без алкохол“. Винаги съм намирала начин да му отговоря, че в това няма нищо нередно, че всички пият и т. н. Дори имах нахалството в един момент да си мисля и това, че след като всевишният е създал алкохола, значи трябва да се пие…

Когато попаднах в АА, аз се научих да чувам този глас. Още на първата сбирка разбрах, че не съм морално пропаднала, а съм болна и това беше много голямо облекчение. Но то си има и лоша страна, защото това, че съм болна, ме караше понякога да спекулирам. Да изисквам от околните, да не съм толкова толерантна към тях, да своеволнича. Мислех си – абе болна съм, ама май не съм болна, щом не пия изобщо и функционирам нормално в обществото. И много шикалкавех с това – за едни неща съм болна, за други неща не съм болна. Макар и много трудно, постепенно разбрах, че макар да функционирам нормално в социума – да съм добър специалист, да изкарвам пари, да си гледам работата, да се справям с практическата част от живота, аз всъщност не мога да се справям с взаимоотношенията с другите и с емоциите си.

Нещата ми бяха пълна каша в емоционално отношение. Откакто си осмислих поведението, честността така я разбирам – да съм честна съм себе си какво правя, каква съм, а не да напсувам някого и да го наругая, или да му кажа цялата истина какво мисля за него. Може да се каже, че точно така разбирах честността, докато пиех, а и известно време след това. Като спрях алкохола, продължавах да следвам старите си идеи и идеали. Чак когато достигнах до пълна капитулация, започнах истински да се вглеждам в себе си и честността да се настанява във взаимоотношенията ми с мен самата. За мен това е най-важното. Много е трудно и е много тънко острието, по което се движа. Никога не мога да знам дали наистина правя добро или не. Може да съм добронамерена, но впоследствие да се окаже, че действията ми са били разрушителни. Аз не мога да знам кое е добро и кое не, но ако се доверявам на това гласче, което е моята съвест – и слава Богу, че всяко човешко същество го има, защото без него сме загубени, мисля че това е добро начало. Опитвам се да се вслушвам в съвестта си непрекъснато. Не винаги успявам, но се старая да е все по-добре“.


Следващият, който пожелава да сподели, е Е.:

„Аз съм Е. и съм алкохолик. В борбата си да остана трезвен, аз мисля за трезвеността като за комплимент към мен самия. Но фактът, че имаше пробиви в различните интервали на ремисия, показва, че не всички карти са били извадени на масата. Когато не съм честен със себе си, аз се самозалъгвам. Тази програма ме научи да съм честен със себе си. Оттам нататък нещата лека-полека си идват на място. Направих наскоро 5 години трезвеност, което не вярвах изобщо, че може да се случи някога вече в живота ми. Но ето – то се случи, то е реалност. Преди 2 дена претърпях злополука. Ако това ми се бе случило преди 6 години, първата ми работа след това щеше да бъде да се напия. А оттам нататък историята е ясно как продължава. Онзи ден, веднага след като се поуспокоиха нещата, ми предложиха ракия. С такава лекота и категоричност отказах, че никой не ми предложи втори път. И дори сега, като ви го разказвам, първо се чудя изобщо, че отказах и второ – гордея се със себе си, че постъпих така. Аз – човекът, който преди 6 години при такава ситуация, щеше веднага да посегне към алкохола, казах: „Не искам! Това няма да ми реши проблема!“
Вече наистина вярвам, че ако човек започне да работи върху себе си, той може да заживее трезвен и години наред да запази чистотата на живота си.
Стискането на зъби да не пиеш и заричането не са решение. Аз много пъти съм преминал през периоди на запой и после – по 2-3 месеца непиене. По време на трезвеността съм си казвал: „Пее ми се, без да съм пил, щастлив съм“. След няколко дена обаче си взема една стограмка и пак се започне. Преживях куп перипетии, бил съм по болници и токсикологии, опитах се даже да умра. От многократния си горчив опит, на всички пожелавам повече да не пробват и капка алкохол, защото всеки опит да пия контролирано и по малко, поне при мен, беше беше неуспешен“.

Историята на Д.:

„Аз съм Д. и съм склонна към какви ли не зависимости – не само към алкохол. Това за мен е една болест. Тя ме кара да търся хубавото в нещо друго, различно от живота. Не намирам удоволствие в живота, защото ме е страх от него и ми се вижда труден. Сега като се замисля, аз никога не съм била честна със себе си, нито пък с другите. Обратното на това обаче, съм си мислела, че аз съм най-честният, най-добрият, най-точният и най-толерантният човек на света и как може другите да не ме разбират. Много отскоро, от 2-3 години насам, аз се замислих по-сериозно и се опитах да се опозная. Още не съм го постигнала напълно. Идват някакви колебания – кое е доброто в мен, кое не е. Много ми е трудно, но наистина честността на човек пред себе си е много, много важно нещо. Да се видя такава, каквато съм. И най-вече слабостите си. По принцип, имам много силно развито чувство за вина и хората остават с впечатлението, че се подценявам. Да, но това е само привидно. Вътре в мен егото е страхотно и все ми говори: „Ти си по-голяма работа от другите!“. Като разказвам неща, които съм направила, все вкарвам някаква нотка на преувеличение и доскоро дори не осъзнавах, че го правя. А всъщност ме е било страх напълно открито да се видя коя съм и каква съм. Толкова съм се страхувала, че дори не съм се досещала, че в мен има някакви негативни неща. Сега съм много доволна от това, което съм видяла и съм си признала пред себе си. Всичко това се случва единствено и само защото започнах да идвам на тези сбирки“.

Ж. за честността пред себе си:

„Аз съм Ж. и съм алкохолик. Честността е според мен да признаеш, че имаш проблем. Цял живот съм бил заобиколен от много приятели – интелектуалци, артисти и млади хора, с които сме били заедно по кръчми, заведения и т. н. За съжаление, почти всички умряха от алкохол и продължават да умират, но най-добрите ми приятели артисти, си заминаха още преди 5-6 години. Защото нямаха този кураж и тази честност пред себе си. Те не можаха да се откажат от извиненията, че това го правят всички, че така се забавляват хората и прочие. Разни глупости се говореха, че като си пил, по-големи творчески инвенции ти се появявали отнякъде. Друг път! Пиян човек нищо не може да направи. Пробвал съм и знам, че не става. Честността според мен е да признаеш факта, че имаш проблем. Това е първата стъпка. По тази причина всеки тук се представя с думите: „Аз съм еди кой си и съм алкохолик“ – защото си го признаваме. Алкохолик не значи – мръсен циганин, който се търкаля в канавката, а значи – човек, който има зависимост към алкохола. Това не е някакъв мой или твой недостатък, а е болест. Щом е болест, значи трябва да се взимат мерки срещу нея. Искам да подчертая днес това – че пред очите ми си заминаха страшно свестни хора, големи приятели, които не успяха да намерят сили да признаят пред себе си, че имат проблем“.

След изповедта на Ж., водещият дава кратка почивка „за по цигара“. Той самият не пуши. След 10-ина минути разговорът продължава. Д., която е склонна към всякакви зависимости, иска да каже още нещо, което е забравила да спомене преди:

„Докато пиех, мислех, че това, което мисля и чувствам, и другите трябва да го мислят и чувстват. А аз исках да бъда перфектна и понеже не се чувствах способна на това, пиех, за да се самозаблуждавам. Вече разбрах, че това да съм перфектна е невъзможно – както за мен, така и за другите. Вече не се притеснявам да приема, че имам някакви слабости, че краката ми са криви или нещо в мен не е съвършено. Аз съм човешко същество като всички и исках да ви кажа това – много ми беше трудно да си го призная!“

В. също иска да допълни нещо към предишните си думи: „Когато човек е честен и наясно със себе си, сбирките на АА му действат много добре. Аз отскоро съм трезвен и непрекъснато съм в нещо като еуфория – радвам се, че се справям да не пия. Хората ми казват: „Имаш много силна воля, щом не пиеш“. Истината е, че аз нямам воля. Просто не искам да пия. Проява на воля е да правиш нещо, което не ти се иска – например, да отидеш на работа в неделя. Аз не се чувствам зле, че не пия. Добре ми е така и искам това да продължи“.

З. решава да се включи след него: „Въпросът с честността е много сложен. Човек като е в ремисия, всичко му е ясно, не му се пие и е честен със себе си. Обаче, като изпие първата чаша алкохол, идва другата честност и критерият за честност се сменя. Опасност винаги има и почти няма човек, който да не се е издънил поне веднъж. Опитът на АА по света обаче и следването на програмата на всички нива, много помагат“.

Още известно време, различни членове на групата споделят за своето състояние на радост и еуфория след спирането на алкохола, но и за трудните моменти и депресията, които идват след първоначалния ентусиазъм. Някои разказват за пробивите – неуспешните опити да започнат след дълго въздържание, да пият контролирано. Общият извод от личния опит на препатилите е, че не трябва да се опитва, когато си болен, защото контролът е невъзможен. „Има една граница, която е много тънка и трудно уловима, между битовото пиянство със салатите, мезетата и ракиите, и алкохолната болест“, казва А. „Тази граница се нарича абстинентен синдром. На другия ден след запиване, при обикновения човек има махмурлук – не се чувства добре, има главоболие, взима два аналгина. При този, който има зависимост, се получават абстинентни състояния. Те са свързани с тремор, сърцебиене, лошо ти е и направо умираш. Ако здравият човек пие алкохол в този момент, ще му стане още по-лошо. А този, който има зависимост, ако пийне малко, ще му светне веднага пред очите. Оттам вече идва т.нар. алкохолен запой – пиеш и на другия ден, за да се почувстваш по-добре, на следващия ден пак и вече не пиеш за удоволствие, а за да не се чувстваш зле“.
Всички се обединяват около мнението, че когато си прескочил тази граница, единственото спасение от болестта е пълното въздържание.

Сбирката завършва с молитвата. Присъстващите се изправят, застават в кръг, хващат се за ръце и казват: „Господи, дай ми сила да променя нещата, които мога да променя, да приема нещата, които не мога и ми дай мъдрост да правя разлика между двете“.


Още за АА и алкохолната зависимост:


А. Б., алкохолик: Търкалях се с дни наред в запой

Д-р Александър Ангелов: Алкохолът вреди повече от наркотици, българите пият безпаметно

http://aa-bg.dir.bg

http://www.aa-bg.hit.bg

http://clubs.dir.bg/postlist.php?Board=anonalc

http://alkoholnazavisimost.start.bg/

България
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.