А. Б., алкохолик: Търкалях се с дни наред в запой

Снимка: Уебшотс

А.Б. (инициалите са променени – б.а.) е мъж с дълга и успешна артистична кариера по българските и чуждестранни сцени, която продължава и до днес. Още като студент проявява таланта си и заема централни роли в много представления. В младежките си години е известен сред приятелите си с това, че пие много, без да го хваща. След 30-ата си година осъзнава, че вече не е в състояние да спре алкохола без медицинска помощ. А.Б. е един от първите членове на клуба „Анонимни алкохолици“ (АА) в България след учредяването му в края на 1989 година. Сбирките на АА му помагат да се поддържа години наред трезвен, да упражнява професията си успешно, да съхрани семейството си и да се радва на живота.

Според една теория, която още не е доказана, има генетична предразположеност към алкохолизъм. В моя род няма нито един алкохолно зависим. Баща ми не пиеше въобще – най-много в неделя една бира. Майка ми, която е починала много млада (аз дори не я помня), също изобщо не е пиела. Сестра ми не пие. Дъщеря ми не пие. Аз започнах да пия като студент. В компанията бяхме все художници, артисти, музиканти. В тези среди пиенето се поощрява, защото, колкото по-голям пияница си, толкова си по-голям артист. Още битува по театрите това мислене, въпреки че старите вече умряха от пиене. Но младите продължават. Веднъж излезнах на сцената много пиян. Играх до половината и после нищо не си спомням от останалата половина. На другия ден се обаждам на една близка приятелка и я питам: „Какво стана след това?“, защото много се бях притеснил. Оказа се, че всичко е минало нормално, но след този случай повече не си позволих да излезна на сцената пиян. Защото всичко може да стане, а това е страхотен резил и излагация – хората са си дали парите, а ти да им припадаш на сцената и да не можеш да си вържеш репликите. Но имаше и такива случаи по театрите – Кирил Варийски, Бог да го прости, играеше пиян. Този страшно кадърен артист и поет накрая беше изгонен отвсякъде заради алкохолната си зависимост и така си умря млад. Накрая спеше по пейките. Една лятна сутрин си водя кучето на разходка и го виждам на една пейка да спи, с росата по него. Почина момчето, млад и талантлив мъж, на 40 години…

Отначало си пиех и ми нямаше нищо. Хората, които впоследствие развиват алкохолна зависимост, обикновено имат т. нар. висок толеранс. Не се напиваш от малко. Пиеш по повече и ти няма нищо. Останалите се напиват и правят глупости, а аз не. Викаха ми „разумът на компанията“. Постоянно ги спасявах, защото много ходехме по заведения, по ресторанти и като се изпонапият, започваха скандали, разправии. Като пристигнат полицаите, все ги увещавах: „Господин полицай, той е артист- човек, изпи тук една-две ракии, хвана го, но иначе е много талантливо и добро момче.“ И действително така беше, но по тази причина ми викаха „разумът на компанията“. Много се гордеех с това. Сестра ми, която е малко по-голяма от мен и с която ходехме заедно по купони, веднъж ме видя, че леко залитнах, докато отивах до тоалетната, и много се учуди: „Ей, брат ми да го видя малко пиян – значи кой знае колко много е изпил.“ Голям герой бях – пиех много, без да се напивам. Това обаче е характерно за хората, които впоследствие развиват болестта. Има един период, в който поемат много и не се напиват. След време обаче започват да се чувстват много зле на другия ден.

Отначало си викам – брей, какъв тежък махмурлук имам, колко ми е лошо. А то не било махмурлук, а си било абстиненция. Щом се появят абстинентните състояния, значи вече имаш болестта. Ходехме по заведения, по турнета и вечерта пием по ресторантите еднакво количество. На мен ми няма нищо, останалите се напиват. На другия ден на тях им няма нищо, аз не мога да си вдигна главата. Лошо ми е, лошо ми е… Един като ме видя, ме посъветва така: „Изпий една бира и ще се оправиш.“ Изпих една бира – бре, светна ми. И се научих така да се оправям. След време, само една бира вече не ме оправяше. Започнах да пия по една малка водка и т.н.
По едно време усетих, че алкохолът започва много да ми пречи, чувствам се страшно зле. Спра да пия за една седмица и после пак започна. Пак ми стане много лошо – спра. Постепенно интервалите се сгъстиха – запивах се по 2-3 дена, например в петък, събота и неделя, а като отида на работа в понеделник, треперя. Дойде един момент, в който осъзнах, че нещо става с мен. Една моя близка, на която баща й беше доктор, ми вика: „Това е болест. Трябва да отидеш на лекар“. Аз й казвам: „Каква болест бе – пиянски изпълнения“. Но тя не отстъпи: „Не, не си обикновен пияч, болен си“. И ме убеди, та отидох на лекар в един кабинет по наркология. Добре, че попаднах на много интелигентен лекар, който ми обясни как стоят нещата (а аз бях млад – на 30 и няколко години). Той ми каза: „Момче, вътре си и с двата крака. Трябва ти лечение“. И се започна – лекарства, системи, процедури – оцъфердясах се малко и изкарах 2-3 години, без да пия. Още го нямаше движението на Анонимните алкохолици (АА).

След това се появи АА, но аз пак бях започнал да пия. Когато за пореден път спрях, тръгнах да се лекувам при една нарколожка, която водеше психотерапевтична група за отказване от алкохола. Там се срещнахме с основателя на АА в България Николай Дюлгеров. От цялата група само ние двамата бяхме мъже, а останалите – жени. Как протичаха тези сбирки – лекарката води, ние двамата с него седим с наведени глави, а половината от жените пияни, другата половина – трезвени. Пияните плачат и понеже бяхме на партерен етаж, отвън мъжете им ги чакат и надничат отвреме-навреме, случайно нещо да не ги ощипем. С времето жените започнаха да отпадат една по една. Накрая се оказа, че на поредната сбирка аз съм единственият присъстващ – дори лекарката я нямаше. По едно време дойде Колю Дюлгеров и ме пита: „Какво правиш тук?“ Казвам му: „Чакам докторката.“ Той вика: „Абе имаме вече клуб на анонимните алкохолици. Ела да видиш какво е – недей да седиш тук сам.“

Отначало бях много резервиран, защото си викам – кой знае какви пияници и отрепки се събират в този клуб. И до днес много хора не смеят да дойдат, защото така си мислят. Казват си – аз съм нормален човек, как ще се набутам при някакви изпаднали пияндури? Обаче Николай Дюлгеров ме нави тогава и отидох. След толкова години членство в АА вече знам, че алкохолната зависимост не е свързана нито с интелект, нито с образование, нито с нищо. Ние сме хора като всички останали. Имаме различни професии – журналисти, лекари, артисти, работници, математици, бизнесмени. Всеки си прилага програмата, както намери за добре. Не се натрапва нищо. Казва ти се: „Ако искаш, включи се и опитай. Ако не – прави каквото искаш.“ Не ходим по улиците да дърпаме хората за реверите или да ги убеждаваме, както правят евангелистите, нито ходим по кръчмите да казваме на някого: „Ела при нас“ и „Не пий!“

Едно време, още по комунизма, попадам в Кьолн, Германия, което за нас беше олицетворение за висок стандарт, и гледам – седят някакви просяци по улиците с едни кучета, заобиколени от бутилки. Питам германците: „Нямате ли социални служби някъде да ги подслоните тези хора?“, а те ми отговарят: „Ами имаме, но те си искат на улицата, с кучетата и на свобода.“ Всеки има право на избор. Така му харесва. Щом иска да си е скитник, това е негово право. При нас е същото – всеки си решава за себе си дали да идва и кога да идва. На „Веслец“ сбирките са в неделя и в сряда. В Националния център по наркомании (там са ни дали да ползваме едно помещение, но иначе нямаме нищо общо с тях) са в понеделник и в петък. Горе-долу се покрива седмицата. Едно време правехме само по една сбирка седмично, в четвъртък, в едно клубче в ж.к. „Слатина“. После го направихме два пъти. Сега вече, който има желание и нужда, може да идва повече пъти.

Хората в групата са различни и по отношение на алкохолната си болест. Някои спират изведнъж и не пият повече нито една капка през живота си. Други правят ремисия (това значи да изкараш сух период), но се случи да се пробият един път. Еднократното пиене не е толкова страшно. Ако преди това човек не е пил 4 години и след това отново не пие примерно 4 години или повече време, пак е много добро постижението му. Ако през цялото време беше пил, какво щеше да стане с него? Аз например съм от втората категория, въпреки че съм един от първите в българската АА група. Имах такива периоди – не пия по 4 години, после се продъня, но еднократно. После пак изкарам доста време.

Преди известно време една приятелка ме попита: „Какво ти дава участието в АА?“ Казах й: „Дава ми това, че тази сутрин съм пробягал 5-6 километра, че съм в добра форма и си върша успешно работата, която мисля, че ми е призвание.“ Иначе, досега да съм си отишъл от този свят отдавна, както много мои приятели, при това – по много мъчителен начин (защото в крайните фази, преди смъртта, нещата наистина са много ужасни). Виждал съм такива случаи – мой много добър приятел, драматичен артист, си отиде по този начин. Не пожела да захапе това движение. Носех му книги, обяснявах му, но не поиска да се включи и това е. То има един момент, в който човек като прескочи от другата страна на бариерата, психически просто не може да се върне. Стига се до деменционни състояния и оглупяване. Променя се личността – не е вече този, който е бил преди, превръща се в нещо друго. Например, бил е много свестен и качествен човек, а след това гледаш някакъв дебил до теб.

Когато някой се задържи дълго време в клуба, дори да се върне за кратко към алкохола, после пак си тръгва на сбирките. Не започва пак да живее по стария начин. В нашите материали се казва: „На един човек, когато са му посяти в сърцето тези идеи, той се променя.“

В България се продава най-евтиният алкохол в Европа. Изкушенията му са навсякъде. Българинът пие без мярка, мнозина стават зависими, но не го осъзнават. Снимка: e-vestnik

Може пак да се издъни, да се напие веднъж или два пъти, но продължава да върви по този път. Там ние не гоним рекорди. Важното е човек да контролира болестта си, защото тя е нелечима. Като повечето алергии е. Може да го приемем и като алергия към химическото съединение C2H5OH (формулата на етиловия алкохол – б. а.).

Защо алкохолиците, когато се откажат от пиенето, не трябва да близват? Същността на болестта е такава – преминава се една граница, когато вече контролът е невъзможен. Една от основните разлики от битовото пиене е това, че не може да се контролира. И до днес официалната медицина не знае защо едни хора развиват синдром на алкохолна болест, а други не го развиват. Човек може да пие много време, да се скапе от пиене, да му отиде черният дроб, но да няма алкохолна болест. Просто да си е битов пияница. Нашето движение не определя никого. Всеки сам си се определя. Ако ти имаш необходимост да бъдеш там, защото чувстваш, че алкохолът ти пречи (може да нямаш зависимост, просто да ти пречи и да го чувстваш като проблем), може да дойдеш. Ти сам се определяш какъв си. Дори когато се представяме (по цял свят е така) всеки започва своето представяне с думите: „Аз съм А. и съм алкохолик“, а останалите присъстващи му отговарят: „Здравей, А.“. Аз го казвам това: „… и съм алкохолик“, защото сам си определям статуса.

В момента при нас има двама лекари. Единият така го беше закъсал по едно време, че го бяха изхвърлили от работа и мъкнеше кофи по строежите, за да го почерпят с две ракии. Ходил съм в тях и съм го виждал с пяна на устата. Не съм предполагал, че ще се възстанови. Докато умираше от алкохолизъм, говорих с доцент Славов (тогава – шеф на Националния център по наркоманиите) и той каза: „Няма да се оправи, ще си умре.“
Този човек не само се оправи, но се върна отново в професията си и сега е преуспяващ лекар. Има си приятелка (защото жена му му би дузпата още докато носеше тухли и керемиди) и тя също е в клуба. Сега си купи нов апартамент, има си нова кола, има си достатъчно пари. Като закъса някой от нашите, моментално му се обажда и той търчи веднага. На никого не е отказал, отива в къщите им, слага инжекции, успокоителни, за да може човекът да прескочи нощта и на другия ден вече да търси начин да се възстановява. На всички им тича по задниците (и на мен включително). Той казва: „Аз го правя, защото по този начин се държа трезвен. Благодарен съм, че от общ работник в строителството, сега пак съм личен лекар. Когато бях изритан и изгонен отвсякъде, дори не подозирах, че може някога пак да си върна професията.“

Имах един приятел арменец навремето и баба му (стара арменка) ни слушаше веднъж какво си говорим. Той казваше: „На еди кой си му помогнах, пък той такъв идиот излезе.“ Бяхме млади момчета още. Тогава бабата каза: „Вижте какво, деца, помагайте, когато ви се отвори възможност за нещо. После, когато имате нужда, Господ ще ви го върне.“ Това го помня, въпреки че съм бил на 15-16 години. Същият принцип е залегнал и сред основните правила на АА. Когато имаш възможност и нищо не ти струва, помагаш, без да искаш нещо в замяна (защото иначе се разваля договорът и магията не сработва).

Е, не всичко можеш да оправиш, като спреш да пиеш, особено в личния си живот. Аз съм женен вече 30 години, но повечето от нашите хора са разведени. Впоследствие имат втори връзки, следващи бракове, но по време на активната им пиянска дейност не е имало кой да ги изтърпи. Аз никога не съм бил без работа. Печелех много пари, старал съм се да поддържам някакво приличие с триста зора, но трябва да отдам нужното и на жена ми. Друга, ако беше, едва ли щеше да ме изтърпи да се търкалям по 3-4 дена из къщи в запой и само да ходя да си купувам алкохол от магазина, и да се наливам, и малко като ми светне, да заспивам, да се събуждам и пак да започвам. Дори дъщеря ми съм карал да ми купува алкохол. Обаждам й се по телефона и й казвам: „Вземи ми една бутилка, че умирам.“ Не мога да излезна от къщи даже. И тя идва, носи ми бутилка, защото знае, че трябва да пийна малко, да се оцъфердясам, че на другия ден да ходя по доктори. В такива състояния е по-добре да се поеме малко алкохол, докато стане време да отидеш някъде, защото може да изпаднеш в делириум, ако рязко спреш. Иначе не съм бил агресивен, да налитам на побоища и на скандали, или да ги оставям без пари. Имаше много работа, печелех добре и всичките пари съм си ги давал за семейството. Дъщеря ми съм си я отгледал и днес ми е много добър приятел. Ако се бях развел, сега сигурно нямаше да се познаваме.

Понякога, много рядко, на сбирките идват и хора, които са пили. Едно време бяхме приели условие, който е пил, да няма право да присъства. После обаче решихме, че не е лошо да ги допускаме, защото, ако някой е пил, къде да иде? По-добре ли е да отиде в кръчмата? Ако има нужда, нека да поседи, да послуша, да се замисли и ако реши, да се опита да спре. Но не им даваме да се изказват, защото човек като е пиян, какво да говори? Започва да говори глупости и се проваля цялата сбирка. То си има програма – какво да се прави днес, утре, кой материал да се разглежда и да се коментира и т.н.

Алкохолизмът е болест на отричането. Най-трудно е човек да осъзнае и да признае пред себе си, че е болен. Ако някой е болен от грип например, той казва: „Болен съм от грип, имам температура, боли ме гърлото“. Алкохоликът отрича: „Не, нямам температура, не ме боли гърлото“. Ти му показваш термометъра и ме обясняваш: „Ето, виж, имаш температура“, а той поглежда и отговаря: „Не, това е някаква шашма, този термометър не показва вярно.“
Осъзнаването, че наистина си болен от алкохолна зависимост, става „отгоре“, по божията милост, според мен. Как иначе да си обясним, че аз и ти, хора с еднакво образование и интелект, познаваме се от деца, много близки приятели сме, се изправяме един срещу друг и се оказва, че аз осъзнавам, а ти не осъзнаваш?

Вярно е, че по принцип човек може да умре от всичко, дори млад – казват, че за там ред нямало. Но да не си го правим сами. За мен, образно казано, това са атаки на тъмни сили. В християнската догматика има такъв принцип, че негативната сила те удря там, където ти е слабото място. Там, където ще се поддадеш. Мен ме удря чрез алкохола. Да тръгна да крада, да изнасилвам, да ставам сутеньор или убиец, да подмолнича или да върша някакви мръсотии – това няма да го направя, но тук ме удря, защото това ми е слабото място. По този повод има хубава българска поговорка: „Дяволът не оре и не сее.“ Това му е работата – да се чуди как да ти види сметката. Човек трябва сам да си отвоюва душата на страната на доброто. Защото войната, и в духовния, и в материалния свят, се води непрекъснато. Забележете около себе си, че хората, които са по-позитивни и добри, понасят жестоки удари цял живот. Голям бой пада.

Знаеш ли с какво се пълни празнината, която остава след спирането на алкохола? Стоя и гледам веднъж една жена дълго време и тя ме пита: „Защо ме гледаш така особено?“, а аз й казвам: „Защото, докато те гледам, целият се изпълвам със светлина.“ Това място, което е било замърсено от алкохола, като се изчисти, светва. Има светлина и радост вече вътре – с това се замества алкохолът. Иначе за какво да живее човек? Да тръгнем да скачаме през прозорците ли? Всеки ще остарее, животът си хвърчи бързо, но трябва да се радваме на малките неща. Имаше един стар американски филм, в който един се оплаква на друг от проблемите си, а онзи го съветва: „Опитай да се радваш на малките неща.“ Нашият човек го пита: „Как да се радвам на малките неща, като в момента ми е толкова кофти?“, а другият му казва: „Ами ето – пипни тази маса да видиш колко е гладка! Виждаш ли колко е гладка? Зарадвай се на това!“
Запечатало ми се е в главата и дори сега, като гледам тази маса, ми идва да я пипна и да се порадвам (погалва масата и се усмихва). Виж наистина колко е гладка! Каква хубава политура има! Ето ти един повод за радост!“

Очаквайте: Как алкохолици се превръщат в пълни въздържатели?

ИStoRии
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.