Как Владимир Путин даде урок на Запада

Русия дълго чака подходящия момент, но победата й в Грузия беше брутална и брилянтна

в. Таймс

Владимир Путин отговаря на въпроси на депутати от Държавната дума в Москва. Снимка: Ройтерс

Карикатурите изобразяват Русия като разярена мечка, която протяга лапи, за да разкъса Грузия. Русия определено е гневна и също като раздразнен звяр е оголила зъбите си. Това обаче е погрешен стереотип. Това, което светът видя през последната седмица, беше брилянтна и брутална демонстрация на руската национална игра – шахматът. Москва току-що обяви мат.

Шахматът е бавна игра. Играчът трябва да бъде готов да игнорира провокациите, да загуби няколко пешки и да обърне арогантността на противника срещу самия него. Русия трупа гняв от години. Той донякъде е неизбежен – заради загубата на империята, изгарящото чувство на обида и страх през 90-те, че насред вътрешния хаос и икономически срив, мнението на Русия вече не е от значение.

Цялостното негодувание, напомнящо мрачните настроения във Ваймарска Германия, постепенно се концентрира върху конкретни проблеми – равнодушието на администрацията на Клинтън към руските позиции, особено по отношение на Балканите и на отварянето на вратите на НАТО за бивши страни от Варшавския договор; неоконсервативната линия на поведение на администрацията на Буш в ранния й период, която не предвиждаше каквато и да е роля за Русия в глобалните си планове; както и неблагодарността на Вашингтон след 11 септември за жизненоважната подкрепа на Кремъл в борбата срещу тероризма по отношение на Афганистан и в разследването на екстремизма.

Още по-вбесяващо беше западното насърчаване на „свободата“ в бившите съветски сателити, което даде картбланш на сили, отдавна враждебни към Русия. В прибалтийските страни съветската окупация можеше да се представя като също толкова лоша, колкото и нацистката, еврокомисарите от новите членки на ЕС можеха да критикуват руската политика, а популистите в Източна Европа можеха да се изкачат до властта на вълната на антируската реторика, насърчавана от западните аплодисменти за доброто им владеене на английски.

Никъде другаде тези провокации не бяха толкова болезнени, колкото в Украйна и Грузия – две страни, които дълго време са били част от руската империя и чиято религия и култура е толкова преплетена с руската. Москва направи катастрофален опит да постави в шах западното и по-специално американското влияние в Украйна. Това непохватно вмешателство доведе до Оранжевата революция.

Проблемът в Грузия е различен. Отношенията с нея винаги са били непостоянни, но Едуард Шеварднадзе, лукавият бивш съветски външен министър, знаеше как да държи наследствените вражди в шах. Това не може да се каже за неговия настървен наследник Михаил Саакашвили. Оттук нататък арогантността погуби Тбилиси. Не става дума само за пренебрежителната реторика, за отварянето на вратите за американски съветници или за икономическото невежество да се забрави зависимостта от руската енергия и от издържането с чуждестранни средства. Основното са решителните опити на Грузия да се превърне в съюзник на САЩ в региона и в преден пост на американското влияние.

Големите сили не обичат други големи сили да им се месят. Може да не е морално и честно, но такава е реалността, от която следва и ветото на Русия в Съвета за сигурност на ООН. Доктрината Монро – „долу ръцете от Америка“ – заляга в политиката на Вашингтон от 200 години. САЩ са готови да поемат риска от война, за да държат настрана не само другите сили, но и враждебните идеологии – в Куба и Никарагуа.

Владимир Путин загуби няколко пешки на шахматната дъска – Косово, Ирак, членството на прибалтийските държави в НАТО, оттеглянето на САЩ от Договора за противоракетна отбрана, американските планове за разполагане на елементи от противоракетния щит в Полша и Чехия. Той обаче чакаше.

Капанът беше заложен в Грузия. Когато президентът Саакашвили направи грубата грешка да изпрати в Южна Осетия армия, която да посее разрушения, смърт и осакатявания в огромен мащаб (противно на съветите на САЩ и дадената от самия него дума), Русия изчакваше.

Саакашвили не беше единственият, който мислеше, че Олимпиадата ще отвлече удобно световното внимание от него. В Кремъл също знаеха, че Буш гледа баскетбол, и че в дългосрочен план американската армия е изцяло ангажирана в Ирак и в Афганистан. От деня, в който руската танкова бригада премина през тунела в южна Осетия, Русия не направи нито един погрешен ход. Независимо от вчерашните забележки на Буш, Русия успя за пет дни да превърне едно изхвърляне на подкрепян от Запада противник в опустошително разкриване на западното безсилие, колебание и двойни стандарти в зачитането на националния суверенитет (да се разбира Ирак).

Атаката беше кратка, остра и смъртоносна – достатъчна, за да обърне грузинците в унизително паническо бягство, което беше показано по световните телевизии. Разрушенията бяха достатъчни, за да наранят, но не толкова, че да вбесят света. Моментът за прекратяването на огъня беше избран много прецизно – само няколко часа преди френският президент Никола Саркози да огласи западния гняв. Москва даде да се разбере, че държи инициативата и въпреки отделните нарушения от двете страни, Русия заглуши грузинските обвинения, че води война за унищожение.

Москва може да противодейства и на последното оръжие, което остана на Тбилиси – връзките с обществеността. Човешки права? Вижте какво направи Грузия в Южна Осетия, а и в Абхазия! Национален суверенитет? Да си припомним откъсването на Косово от Сърбия! Фалшив претекст? Нека не забравяме инвазията на Роналд Рейгън в Гренада за „спасяването“ на американските студенти по медицина! Гневът на Запада? Само чуйте тази объркана какафония!

Има уроци за всички. За бившите съветски републики – припомнете си своята география! За НАТО – все още ли искате да вкарате кавказките вендети в своя съюз? За Тбилиси – искате ли да оставите на власт президента, който ви причини това? За Вашингтон – Русия все още ли не е от значение? Независимо дали ви харесва или не, тя е от огромно значение.

По БТА

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.