Деца зад решетките

Седемдесет непълнолетни момчета излежават присъди в Поправителния дом в Бойчиновци

Момчетата отиват на обяд под строй. Снимки: авторката

На пръв поглед те имат всичко. Храна, дрехи, подслон, свободно време. Ходят на училище, учат се да работят с компютри, усвояват занаяти. Гледат телевизия, играят баскетбол, четат книги. Не са лишени от нищо, но още в детска възраст са загубили най-ценното – свободата. Всеки от тях е допуснал грешка, чиято цена днес плаща зад петметрови огради с бодлива тел.

Седемдесет момчета на възраст между 14 и 18 години в момента излежават присъди в Поправителния дом в град Бойчиновци – единственият затвор за непълнолетни младежи в страната. Момичетата на тази възраст, получили присъда, отиват в Сливенския затвор, където има отделно крило за непълнолетни. Около 55% от лишените от свобода в Бойчиновци са роми, около 20% – българи, останалите са с турски произход. Най-често те попадат тук заради кражби, но през последните години тежките престъпления се увеличават.

При пристигането си в поправителния дом всеки минава на преглед при лекар и психолог, за да се установи здравословното му състояние и психологическия статус. Лекарката на затвора разказва, че в цивилния живот много от момчетата изобщо не са посещавали лекарски кабинет. Понякога тук им откриват заболявания като сифилис, за които самият пациент изобщо не е подозирал, просто защото никога не му е хрумвало да отиде да се прегледа. Първоначалното психологическо изследване също е задължително – важно е да се знае какво може да се очаква от новопостъпилия, преди да влезе в контакт с останалите. След това срещите с психолог стават по желание или по преценка на социален работник. Три пъти седмично тук идва и свещеник, който изнася служби в малкия параклис в сградата на дома.

Младежите остават тук, докато изтекат присъдите им. Ако навършат осемнайсет преди наказанието да е изтекло, ги местят в затвор за възрастни. В случай че решат да завършат образованието си, с разрешение на прокурор могат да останат в дома до 20 годишна възраст. По принцип присъдите на непълнолетните са по-леки в сравнение с нормалните, за младежите няма доживотен затвор, а максималната присъда е 12 години. Въпреки че законът е по-благосклонен към тях, режимът в поправителния дом е като в истински затвор. Лишените от свобода прекарват времето си зад дебели решетки, заключени врати и високи телени огради, а образът на богинята Темида е постоянно повтарящ се мотив, изрисуван по стени и плакати.

Момче се разхожда в коридора, точно преди надзирателят да отключи желязната врата. Снимки: авторката

На двора се виждат гологлави момчета, които почистват от бурени зелените площи на Поправителния дом. Те са новопостъпили и това е една от първите задачи, с които трябва да се справят. „Не трябва да има свободно време, защото в свободното време се мисли за глупости. Опитваме се да уплътним времето максимално със смислени дейности и знания и умения, които после ще им помагат”, казва директорката на дома Мими Цочева. Самите младежи също предпочитат да работят и да се включват в дейностите, които се предлагат – така времето минава по-бързо. Знаят, че трябва да излежат присъдите си и не се опитват да бягат. Последният опит за бягство от Бойчиновци е бил през 1998 година. Трима новопостъпили се опитали да излязат навън, спускайки се по навързани чаршафи. Опитът обаче бива осуетен и оттогава никой не е опитвал да се измъкне.

В дома има работилница, където се провежда професионално обучение по дървообработване, организират се художествени ателиета, курсове по озеленяване, по фотография, по компютри. Все неща, които биха били полезни в живота навън. Всеки сам избира в кой курс да се включи, единствено училището не е по желание, тъй като по закон то е задължително за всеки до 16 години. Много от момчетата идват тук неграмотни, въпреки че имат издадени дипломи за завършен 5-6-ти клас.Едва в дома се научават да четат и пишат. Работата и училището дават и друго предимство – възможност за по-бързо излизане на свобода. Като в нормалните затвори два изработени дни (или два дни по осем часа в училище) се равняват на три излежани. През август обаче учебната година още не е започнала, в училището се водят само следобедните курсове по компютърна грамотност.

Оградата на дома завършва с бодлива тел. Снимки: авторката

Преди обед възпитаниците на дома са по стаите и запълват времето си с каквото намерят за добре. Младежите са разпределени в различни зони, като рецидивистите и осъдените на строг режим са отделени от осъдените на общ режим, обвиняемите и подсъдимите. Противно на очакванията триетажната сграда на затвора се оказва обширна и светла. Площадките по етажите са украсени с огромни пана, рисувани от бивш възпитаник на дома. На едно от тях е изобразена Темида. Строга, но справедлива, тя е тук за да напомня, че всяка грешка има цена, която трябва да бъде платена.

На всеки етаж има тежка метална врата, зад която се намират стаите на младежите. Пред нея дежури униформен надзирател, който наблюдава какво се случва по коридорите. През деня стаите на затворниците са отключени и вратите им са широко отворени. Над оправените легла се виждат закачени плакати, отнякъде звучи музика. В една от стаите няколко момчета са се скупчили пред телевизионен екран и играят електронна игра. В друга се провежда шахматен турнир, а на леглата са оставени днешни вестници. Оказва се, че обитателите на стаята сериозно се интересуват от спорт и сутрин бързат да прочетат новините около олимпиадата и футболните мачове.

Младежите не говорят много и се смущават от чуждото присъствие. По принцип разговорите с журналисти стават само с официално разрешение от Министерството на правосъдието и с писмено съгласие на самия затворник. Някои от хората тук обаче са препатили от подобни срещи. След като лицата и историите им са се появили във вестникарски статии, връщането им навън става още по-трудно. Младежите предпочитат да загърбят миналото и да продължават напред.

В тази стая живеят четири лишени от свобода момчета. Снимки: авторката

Макар че изглеждат като обикновени тийнейджъри, те не са съвсем такива. Знаят, че са прекрачили някаква граница, която е преобърнала живота им, а и този на други. Въпреки че процентът на кражбите е най-голям, тук има хора, които са изнасилили, убили, блудствали. Извършеното престъпление остава в биографията им за цял живот. Дори и след като си изтърпят наказанието, обществото навън няма да забрави за техните грешки.

„Самият факт, че тези хора са тук, значи, че те са си получили наказанието, казва директорката на дома. Ние сме тук, за да им покажем как да живеят, когато излязат, а не непрекъснато да им натякваме, че са сбъркали. И мисля, че това е една от основните грешки на хората навън, които непрекъснато им повтарят къде са били. Защото има момчета, които наистина след престоя си тук, се поправят. Има и такива, които не се поправят. Ако ви кажа, че всеки, излязъл оттук, е прекрасен член на обществото, не е така. Но има много, които стават достатъчно добри граждани и не е необходимо да ги сочиш с пръст цял живот. Защото всеки допуска грешки.” Веднъж излезли навън, някои отново се провиняват и се връщат обратно. Попадат в зоната за повторно осъдени или рецидивисти. Други обаче успяват да се справят навън и наистина да си стъпят на краката. „Тази година имаме и студент, завърши тук, взел си е диплома навън, приеха го, при това с доста висок бал, бъдещ инженер”, казва Цочева.

Картина, изобразяваща Темида, украсява площадката на един от етажите в дома. Картината е рисувана от бивш възпитаник. Снимки: авторката

„Вижте, проблемът не е при нас, проблемът е навън, категоричен е заместник-директорът Петър Петров. Той идва 15-о дете, баща му не се знае къде е, гледан е от майката или бабата, направил престъпление и идва тук. Полагаме грижи за него 1-2 години, опитваме се колкото можем да му променим начина на мислене и действие, обаче един ден той пак излиза и се връща там, откъдето е тръгнал.” В разговорите си със затворниците заместник-директорът се опитва да открие как самите младежи възприемат това, което са извършили. На въпроса: „Е, добре, защо открадна, обясни защо крадеш?”, му се е случвало да чува различни отговори – от „Ами ако не аз, нали някой друг ще го открадне”, до „А вие знаете ли какво е глад, господине?”

Оказва се, че всичко се корени още в семейството и средата. „При голяма част от тях проблемът започва в момента, в който са се родили, колкото и зле да звучи това”, смята Мая Тончева, инспектор приемно отделение в дома. Според нея държавата трябва да има някаква политика за ограничаване на раждаемостта в семейства, които не са способни да отгледат децата си поне с минимални условия за живот. „За възпитание въобще не говорим, на никой не му е обяснено в тоя живот кое е добро, кое е лошо, казва Тончева, и той гледа и действа на принципа „това съм видял, това правят нашите, значи то е добро“. На 90% родителите са криминално проявени, на 50-60% от момчетата от малцинствата майките са проституирали в чужбина. Не е нормално едно дете да каже „майка ми е проститутка” и то абсолютно спокойно, все едно казва „майка ми е готвачка”, това е деформация в ценностната система… Или пък „чичо ми държи проститутките на магистралата за София и кара мерцедес”, което за него вече е престижно, чичо му е уреден. А че това е престъпление, което е много сериозно наказуемо от закона? Въобще нямат представа от добро и зло”.

Бодливата тел, мрежите и решетките са навсякъде в дома. Снимки: авторката

Много от момчетата са бити като малки, унижавани и малтретирани в собствените си семейства. Агресията за тях се е превърнала в модел на поведение, в начин на живот. „Той е свикнал като поиска нещо, баща му да му плесне два шамара и да изчезне, и за първи път тук разбира, че може и да се говори спокойно с него”, казва заместник директорът. „Те са приказливи, търсят контакти с нас, навън никой не е искал да говори с тях, никой не ги е слушал, тук им е приятно да идват и да виждат, че някой го е грижа”, споделя психологът Ирина Дамянова. Тези, които не ги е грижа, всъщност продължават да бъдат родителите. Оказва се, че 60% от момчетата изобщо не се виждат с близките си, въпреки че свижданията са разрешени всяка събота и неделя. „Някои може би срещат финансови затруднения да дойдат до тук, но друга част от родителите въобще и не желаят да посетят сина си…”, казва Петър Петров.

Вратите в сградата на поправителния дом винаги са здраво заключени. Снимки: авторката

Директорката Мими Цочева също открива причините в семейството и средата. Според нея училището, социалните служби, общините, не правят нищо, за да организират свободното време на тийнейджърите. И единственото, което те научават, е да мързелуват, да ходят безцелно по улиците, по заведения и по дискотеки. „Тогава кой е виновен? Всички сме виновни, категорична е директорката. Нашите деца, колкото и странно да звучи, са като някакви саморасляци повечето – както е успял да се формира той самият, използвайки улицата за фон, това е. И е безкрайно грозно, когато някой родител каже: „Абе, аз нямам време за детето.“ Като нямаш време, защо го създаваш? Ако нямаш време за детето си, за какво имаш време? Измести се ценностната система на хората в нашата държава. Затова и децата станаха такива. Те са резултат на нашите действия, на нашата ценностна система.” На 15-16 години обаче някои от затворниците вече сами са станали родители, успели са да си направят деца, за които няма как да се грижат.

Когато излязат навън, дали са осъзнали какво е да загубиш свободата си? „Някои осъзнават, някои – не. На някои им харесва, защото това, което имат тук, не са го имали навън. Което е трагедията”, казва Мими Цочева. Други обаче разбират, че дори когато стореното не може да бъде поправено, човек все още има шанс да поправи себе си.

България
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.