Кой е сега в Третия свят – САЩ или Китай?

в. Ню Йорк таймс

Заря на церемонията по закриването на олимпийските игри в Пекин. Снимка: Ройтерс

След като присъствах на грандиозната церемония по закриването на олимпиадата в Пекин и почувствах как вибрациите от стотици китайски барабанисти пулсират в гърдите ми, се изкуших да направя две заключения. Първото е: „Божичко, енергията, която излъчва тази страна, е ненадмината“, а второто: „Ние сме толкова изкуствени, трябва да научим децата си на мандарински“.

Както и да е, през годините се научих да не си вадя твърде генерални изводи от двуседмични събития. Олимпиадите не променят историята. Те са просто снимки – държавата позира в най-хубавите си неделни дрехи, за да я види светът. Но след като снимките приключат, образът на Китай, представен чрез олимпиадата остава изключително силен – образ, който американците трябва да вземат под внимание през този избирателен сезон.

Китай не построи невероятната инфраструктура за тези игри на стойност 43 милиарда долара и не организира несравнимите церемонии по откриването и закриването на олимпиадата просто заради чистия късмет, че е открил петрол. Не, това беше кулминацията на седемгодишни държавни инвестиции, планиране, концентриране на държавната власт, национална мобилизация и тежък труд.
Седем години.. Седем години… О, да! Китай получи правото да организира тези игри на 13 юли 2001 г. – само два месеца преди атентатите от 11 септември.

Докато седях на седалката в „Птичето гнездо“ и гледах как хиляди китайски танцьори, барабанисти, певци и акробати на кокили правят магии на церемонията по закриването, мисълта ми не можеше да не се насочи към това как Китай и Америка прекараха последните седем години. Китай се готвеше за олимпиадата, ние се подготвяхме за Ал Каида. Те строяха по-добри стадиони, подземни железници, летища, пътища и паркове, а ние правехме по-добри детектори за метал, бронирани джипове „Хъмви“ и безпилотни разузнавателни самолети.

Разликата започва да личи. Само сравнете пристигането на грозния терминал на летище „Ла Гуардия“ в Ню Йорк и шофирането по разпадащата се инфраструктура към Манхатън с пристигането на лъскавото летище в Шанхай и пътуването с 220 мили в час в скоростното влакче, което вместо с колела се движи на принципа на електромагнитната левитация, без да докосва земята, за да стигне до града за един миг! След това се запитайте кой живее в страна от Третия свят. Да, ако пътувате един час с кола извън Пекин ще видите огромния беден прашен Китай от Третия свят. Но ето кое е новото: богатите райони на Китай, модерните райони на Пекин, Шанхай или Далян сега са по-развити технологично от богатата Америка. Архитектурата на сградите е по-интересна, безжичната мрежа е по-развита, пътищата и влаковете са по-ефективни и по-хубави. И, повтарям, те не са постигнали това просто защото са открили петрол. Те са го постигнали чрез самовглъбяване. Давам си сметка за разликите – ние бяхме нападнати на 11 септември, а те не. Ние имаме истински врагове, а техните са малки и домашни. Ние трябваше да отговорим на 11 септември най-малкото като елиминираме базата на Ал Каида в Афганистан и като инвестираме в по-сериозни мерки за вътрешна сигурност, докато те имаха възможност да избегнат международни усложнения.

Опитът да изградим демокрация в Ирак, който аз подкрепих, обаче, беше война, която можехме да изберем да не водим и едва ли някога ще донесе нещо толкова добро, че да оправдае огромната инвестиция. Но първото правило, когато се озовеш в дупка, е да спреш да копаеш. Когато видите колко много модерна инфраструктура е построена в Китай от 2001 година под знамето на Олимпийските игри и колко много инфраструктурни проекти са отложени в Америка под знамето на войната срещу тероризма, ще осъзнаете, че следващите седем години трябва да бъдат посветени на изграждането на нацията в Америка.

Трябва да си свършим работата в Ирак и Афганистан възможно най-бързо. Фактът, че иракският парламент излиза във ваканция, докато 130 000 американски войници стоят на пост, е чиста подигравка. Не можем повече да отлагаме изграждането на нашата страна, докато иракчаните се препират дали да изградят своята.

Сега много хора съветват Барак Обама да заиграе по-грубо срещу Джон Маккейн. Разбира се – пребори огъня с огън! Това е необходимо, но недостатъчно. Обама стигна толкова далеч, защото много гласоподаватели смятат, че той може да бъде водач на обновлението на Америка. Те знаят, че в момента имаме нужда от национално изграждане у дома – не в Ирак, Афганистан или Грузия, а в Америка. Обама не може да загуби тази тема. Той не може да позволи на републиканците да превърнат в основен акцент на изборите въпроса кой е достатъчно корав, за да се изправи срещу Русия или срещу Бин Ладен. Акцентът трябва да бъде кой е достатъчно силен, достатъчно съсредоточен, достатъчно креативен и достатъчно обединяващ обществото, за да накара американците да възстановят Америка. Следващият президент може да има всичкия външнополитически опит на света, но той би бил безполезен, напълно безполезен, ако ние сме слаби като страна.

Обама няма представа колко е прав, че това е „нашият“ момент, че това е „нашето“ време. Това е нашето време, в което трябва да се върнем на работа в единствения дом, който имаме, нашето време за изграждане на нацията в Америка. Не искам никога да кажа на моите дъщери (а съм сигурен, че и Обама мисли така), че трябва да отидат в Китай, за да имат бъдеще.

По БТА

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.