За 6 месеца в Латинска Америка не видях ни един българин, но намерих себе си + фотогалерия 40 снимки

Евгения позира за снимка пред двама приятели в солниците Салар де Уюни, Боливия. Снимка: Личен архив

Продължава от вчера – виж тук първа частЕвгения отказа космическа заплата в Ню Йорк, за да обикаля Латинска Америка

Еквадор беше началото. Не съжалявах нито за секунда. Чувствах се прекрасно. Усетих как се променям като човек, успокоих се, започнах да се усмихвам, да спя нормално и дори да сънувам. Аз не бях сънувала от 10 години! Изведнъж ми избиха някакви буйни, цветни сънища – истински приказки. От Манта, Еквадор, слязох на юг по бреговата ивица до друго малко градче – Монтанита, където се събират много сърфисти и туристи. Постоях известно време, завъдих приятели. Там къщите са с по 4 стени и една дупка за прозорец (без дограми, прозорци и т. н.). Като погледнеш вътре – в единия край има дюшеци, в другия край – хладилник и печка. Аз бях там в края на годината и във всяка къща имаше коледно дръвче и телевизор. Колкото и да е беден човек, това беше задължително – коледно дръвче и телевизор…

В това малко селище попаднах на тяхната библиотека. Тя била устроена от някаква американска доброволка предната година, тъй като по цялата плажна ивица от 100 километра в района нямало библиотека. Тя направила една със 100 книги в нея. Хората там казваха: „Някой трябва да отиде в Кито, за да купи книги. Някой трябва да събере средства за книги.“ По едно време си викам – защо да не съм аз този някой? Писах на приятелите ми от Щатите с призив да помогнат и събрах 800 долара. Отидох в Кито (пътува се само с автобус, 16 часа по разни планински пътища) и обиколих книжарниците за книги втора употреба, за да мога да купя повече. Прекарах 4 дни по книжарници. Лично книга по книга избрах 350 книги и тръгнах да се връщам. По обратния път се изненадах колко са мили хората. Като чуеха, че става дума за благотворителност, че ще се даряват книги за някакво село, всички се втурваха да помагат.

Библиотеката в селцето Монтанита в Еквадор, за която Евгения дарила 350 книги и материали. Снимка: Личен архив

От таксиджията до най-обикновени хора на улицата – най-безкористно са ми помагали. Занесох книгите в селцето и ги предадох на библиотекаря. А той като грейна, като влезнаха едни дечица на по 6 години, като им светнаха очичките… Глобус им донесох и някакви образователни игри, а те не виждали в живота си. Ах, как се радваха!.. Тогава осъзнах, че с каквото и да се занимавам в бъдеще, част от дейността ми трябва да бъде благотворителна. И това ми е една от целите сега – да мога да отделям средства за благотворителност – за читалища и библиотеки.

Отидох на островите Галапагос. Такава природа! Животните въобще не се плашат от хората. Отиваш близо до муцуната му да го снимаш, а то стои и те гледа любопитно. Гмуркала съм се с акули, с костенурки – хванала съм се за костенурката под водата и тя ме разкарва наляво-надясно…

Костенурка на островите Галапагос, Еквадор. Снимка: Личен архив
Костенурка на островите Галапагос, Еквадор. Снимка: Личен архив
Костенурка на островите Галапагос, Еквадор. Снимка: Личен архивПеликан излита от водата, островите Галапагос, Еквадор. Снимка: Евгения ВоленПирамидите Чичен Ица, Мексико. Снимка: Евгения ВоленПирамидите Чичен Ица, Мексико. Снимка: Евгения ВоленИндианец от перуанските джунгли, продава сувенири в градчето Хуанчако на океана, Перу. Снимка: Евгения ВоленПродавачки на дантели и бродерии в Ваядолид, Мексико. Снимка: Евгения ВоленАкули играят край лодката и хапват хляб, хвърлен от туристите. Снимка: Евгения ВоленПтици правят секс на островите Галапагос, Еквадор. Снимка: Евгения ВоленБиблиотеката в селцето Монтанита в Еквадор, за която Евгения дарила 350 книги и материали. Снимка: Личен архивСтар мексиканец, продавач на билети за посещения в природен Национален парк близо до Тулум, Мексико. Снимка: Евгения ВоленОстанки от древен град в Перу, близо до град Хуанчако, от цивилизация, предшествала инките. Снимка: Евгения ВоленЗмия, погълнала котка или куче, се разхожда между къщите до плажа в Тулум, Мексико. Снимка: Евгения ВоленЕзерото Титикака в Перу. Всички лодки са изплетени от местна растителност. Снимка: Евгения ВоленЗалез на брега край село Манкора, Северно Перу. Известно е като място, където се събират сърфисти. Снимка: Евгения Волен
Евгения хапва от захарното растение, вид тръстика, от което се плетат лодките на езерото Титикака, Перу. Снимка: Личен архивЖена в национална носия на фолклорен фестивал в гр. Пуно на езерото Титикака, Перу. Раци пълзят по камъните на брега на островите Галапагос, Еквадор. Снимка: Евгения ВоленЕвгения на Мачу Пикчу. Снимка: Личен архивТуристи от САЩ, Австралия и Ирландия се веселят на плажа в село Манкора, Северно Перу, където се събират сърфисти. Снимка: Евгения ВоленБрегът на Еквадор, тихоокеанското крайбрежие. Десетки километри празни плажове. Снимка: Евгения ВоленКондор лети в каньона Колка, Южно Перу. Снимка: Евгения Волен

Оттам потеглих за Северно Перу. Минах през някакви плажни селца, научих се да карам кайт-борд (подобно е на уиндсърф – в долната част пак има дъска, а нагоре, вместо платно, има нещо като парашут). Малко е опасно – екстремен спорт се води.
В Перу ходих на 5 000 метра надморска височина и направо щеше да ми се пръсне сърцето – едва дишах. А местните там са като планински козички! Ходят по някакви пътечици, по които се катерят направо отвесно. Ние сме тръгнали с магаретата нагоре на зиг-заг по пътеките, а нашият водач катери по отвесното, и дори не беше задъхан. А беше 70-годишен! Невероятно. Навсякъде, където ходих на планински преходи, видях такива хора. Най-вече в Перу. Там ходих на Мачу Пикчу и в Бели кордилери. Мачу Пикчу не ме впечатли толкова, защото в Интернет е пълно със снимки оттам и като го видиш, вече ти изглежда познато.
Не мина и без случки. Един след друг три фотоапарата ми откраднаха, понеже аз съм си малко отвеяна.

Перуанците не ми допаднаха особено като хора. Все искат да извлекат някаква изгода от чужденеца. Малко по български така… Първото нещо, което ми направи впечатление, беше, че и те гледат „не на мен да ми е добре, а на Вуте да му е зле“. Както ние слагаме огромни дувари пред къщите си, така и те, само че вземат стъклени шишета, чупят им дъното да стърчат назъбени парчета и ги накачат върху оградите си с назъбената част нагоре. След това слагат и бодлива тел. Страшна работа! Нямат си никакво доверие и непрекъснато си правят напук. Някой, ако има по-хубава кола, ще му я одерат цялата.
Мъжете искат или да спиш с тях, или да им платиш някаква сметка. Избягвам да обобщавам, защото винаги има интелигентни хора в една държава и аз може би не се запознах с достатъчно от тях, но това беше средната култура, която не намерих в другите латиноамерикански страни. Примерно в Еквадор хората са много мили и нищо не искат от теб. Ако решат да говорят с теб, то е само, за да те опознаят. В Чили е същото – там пък въобще не се интересуват от теб. Минаваш между капките.

Иначе в Перу природата е много красива. Летях над линиите Наска – издълбаните дълбоко в скалната пустиня Наска рисунки, които са толкова големи, че се виждат само от самолет. Правят редовно полети за туристите, за да разглеждат тези огромни изображения – паяк, маймуна, ръка, дърво, колибри.
В каньона Колка видях кондори от толкова близко разстояние, колкото си ми ти в момента. Величествени птици! Каньонът е два пъти по-дълбок от Гранд Каньона в Щатите. След това ходих до езерото Титикака, в което има плаващи острови и хората живеят по първобитен начин. Всичко им е от слама – сламени къщурки, сламени лодки, с които ходят на лов в езерото.

Оттам – в Боливия, в Ла Пас. Въобще не ми хареса, но си признавам, че така и не успях да стигна до тези райони, за които казват, че са по-хубави. Попаднах там по време на дъждовния сезон. Исках да отида в джунглата, но много често отменяха полетите, затова тръгнах към солниците им, в южната част. 13 часа пътувах с автобус по път, който не е асфалтиран. Понеже беше страшен студ, в автобуса ти дават да се увиеш с едно дебело одеяло. Техните автобуси са като нашите стари „Чавдар“ навремето. Беше някакъв кошмар. Много от хората по време на дълъг път в Боливия стоят прави в коридорчето на тези автобуси и си държат кокошките в ръце, а овцете ги хвърлят да пътуват отгоре, на покрива. Седалките са дървени, но, ако си седнал, пак е добре.

Червеното езеро, близо до солниците Салар де Уюни, Боливия. Снимка: Евгения Волен

После се качихме на някакъв джип и 3 дена обикаляхме из солниците. Няма тоалетна, няма баня. Не се къпах 4 дни. Но неземна красота – червено, синьо, зелено, бяло. През 20 километра пейзажът се променя изцяло – пустиня, в жълто, след 20 км – планинско езеро. После солници, бяло, от което те болят очите…

В Ла Пас на един пазар, на който му викат „Пазар на вещиците“, продаваха сушени зародиши на малки лами, сушени жаби и най-различни други сушени гадости. Беше като в приказка на Братя Грим. Но хората там вярват в магията и си купуват такива неща. Там хората бяха най-непринудени от цяла Латинска Америка. Културата им е като недокосната от западното общество. Иначе – изключително бедна държава, нестабилна, с много протести. Това беше Боливия.

В момента на преминаването на границата между Боливия и Чили, вече се чувстваш в „белия“ свят. Изведнъж започва асфалтиран път, с аварийни изходи, с пътни означения. В Чили е все едно си в Западна Европа и е доста скъпо. Там не ми хареса пустинята Атакама например, защото, като си видял 2-3 пустини, спираш да се впечатляваш. Сантяго е приятен град, с прекрасни къщи. Всяка е в различен стил – една в немски, друга – в английски, имаше някакви замъци… Отидох и до Валпарайсо, на брега на Тихия океан, където е живял Пабло Неруда. Изглежда като Сан Франциско, върху стръмни улици, с романтични олющени къщи, навсякъде изкуство по улиците…

Разходка с коне в степите на Патагония, Аржентина. Снимка: Евгения Волен
Разходка с коне в степите на Патагония, Аржентина. Снимка: Евгения Волен
Разходка с коне в степите на Патагония, Аржентина. Снимка: Евгения ВоленУкрасени кофи за боклук в курортния град Валпарайсо, Чили. Снимка: Евгения ВоленПтица в Национален парк Игуасу, Аржентина. Снимка: Евгения ВоленЕвгения с аржентински гаучо в Патагония, Аржентина. Снимка: Личен архивВодопадите Игуасу в едноименния национален парк в Аржентина. Снимка: Евгения Волен Жени избират вино в магазин в Буенос Айрес, Аржентина. Във винарската страна цените са между 2 и 30 долара бутилката. Снимка: Евгения ВоленПустиня, близо до солниците Салар де Уюни, Боливия. Снимка: Евгения ВоленСтари къщи в курортния град Валпарайсо, Чили. Снимка: Евгения ВоленЕвгения позира за снимка пред двама приятели в солниците Салар де Уюни, Боливия. Снимка: Личен архивУлично изкуство в курортния град Валпарайсо, Чили. Надписа гласи: Карнавална маска в музей в Ла Пас, Боливия. Снимка: Евгения ВоленЕвгения и сестра й пред водопада Улични асансьори в курортния град Валпарайсо, Чили. Те са стари, туристическа атракция,  прехвърлят пешеходците от улица на улица в стръмния град. Снимка: Евгения ВоленБъчви с вино във винарна в провинция Мендоса, известен винарски район в Аржентина. Снимка: Евгения ВоленСолниците Салар де Уюни, Боливия. Снимка: Евгения ВоленЧервеното езеро, близо до солниците Салар де Уюни, Боливия. Снимка: Евгения ВоленЕвгения на Испанския площад в град Мендоса, Аржентина. Снимка: Евгения ВоленСувенири, изработени от изсушени тела на неродени зародиши от лама на Пазара на вещиците в Ла Пас, Боливия. Снимка: Евгения Волен

В Аржентина вече бях ходила, но останах повече, отколкото планирах. В Мендоса, известен винарски район, се събрахме компания, взехме колела под наем и тръгнахме от винарна на винарна. На третата винарна вече си се напил здравата и кривуличиш по пътя… Обаче ми откраднаха чантата, със Зелената карта за Щатите вътре в нея. Не мога да опиша какво чудо е в Аржентина да ти потрябва полиция. Казват ми – идете в националната полиция. Отивам – те ми казват: „Не сме ние – за вашия случай – общинската полиция.“ От общинската казват: „В съвета трябва да отидете.“ На всички тези инстанции работното им време е от 8 до 13 часа. А си бях купила вече самолетен билет за следващата ми дестинация, така че трябваше да свърша всичко в срок. В съвета ми казаха: „Ама ние сме общински съвет, вие трябва в градския да отидете.“ Отидох до градския съвет, те ме пратиха да си плащам глоба в банката. На следващия ден летя, а банката затваря след 3 минути. Хвърча с някакво такси, виждам, че един човек се готви да заключва банката, застопорявам вратата с крак, напъхвам го обратно вътре и си плащам глобата.
На другия ден отивам рано-рано в съвета и… вътре препълнено с хора. Скъсах квитанцията за глобата, разпсувах се едно хубаво на 4 езика, хванах си едно такси и отидох на летището. Качих се на самолета без документ, че са ми откраднали Зелената карта. Поне имах паспорт. За да влезеш в Щатите обаче, трябва да имаш документ от града, в който си я загубил. Със самолета отивах на юг в Патагония да гледам глетчерите. Като кацнах и се поразходих малко, отидох в тяхната полиция и послъгах, че там съм си загубила Зелената карта. Мотаха ме малко, но получих необходимия документ…

Най-известният глетчер, Перито Морено, се спуска от планината и влиза в едно езеро. От предната му част се къртят блокове лед и падат със заглушаващ тътен в езерото. Със специални обувки за лед се разхождахме по самия глетчер.
Оттам отскочих наблизо до Торес дел Пайне, един от националните паркове на Чили. Дават ти навсякъде карти, маршрутите са обозначени и т. н. После – в Усуая – най-южният град в света. Като се правят екскурзии до Антарктика, хората обикновено тръгват оттам и има туристическо бюро на Антарктика. До там се оказа много скъпо, освен това една такава екскурзия трае около месец. Някой ден може и до там да стигна. Отидох да видя пингвините край Усуая. Тук са заточвали аржентинските затворници и когато са ги освобождавали, някои от тях са се заселвали в градчето.
От Усуая пристигнах в Буенос Айрес да се видя с приятели и накрая пак се върнах в Еквадор, пак на Тихия океан, където по плажовете с километри не се вижда жив човек. Спиш в кабани със сламен покрив и нощем усещаш как някоя хлебарка ти лази по челото, но като прекараш 6 месеца в Латинска Америка, претръпваш на всичко. Свикваш, че има дни, в които не се къпеш, не си миеш зъбите, лазят те разни гадинки и т. н.

Снимка: e-vestnik

През всички тези 6 месеца, докато обикалях Латинска Америка, един българин не съм срещнала. И самите местни много често ми казваха, че за първи път виждат българин. Когато минавах граничния пункт между Перу и Боливия (пеша си го извървях с раничката), боливийските митничари ми стиснаха ръката, че съм първата българка, която минава през този граничен пункт.

В Еквадор накрая осъзнах каква е била причината да откажа всички примамливи предложения за работа. Реших, че вече е време да работя за себе си. Връщайки се в Ню Йорк, вече знаех – пак ще съм в този сектор, пак ще се занимавам с хедж фондове, ще ги осчетоводявам, финансови консултации, но сама. Вече няколко месеца работя върху собствения си проект.

Все още не ми се връща за постоянно в България, но пък и не искам да умра в странство. Поне още едно поколение трябва да мине, за да се пооправят нещата тук. Каквото разказвах за перуанците, същите неща ме притесняват и в България. Дано като се опаричим като нация да започнем да обръщаме повече внимание на нещата, които наистина имат значение – духовното обогатяване, отношенията между хората, да си помагаме един на друг, да се учим от света.

Записа: Светослава Банчева

ИStoRии
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.