СофияПловдивВарнаБургасРусе

Владимир Костов: Фотокопия от досието на Георги Марков има в КГБ

Владимир Костов. Снимка: в. „Новинар“

По повод новите разкрития по случая Георги Марков, e-vestnik пуска интервю с Владимир Костов – журналист от радио “Свободна Европа”, който става първата жертва на т. нар. български чадър. През 1978 г. на станция на метрото в Париж Костов е ударен от микроскопична сачма, която е извадена по-късно от тялото му от френски лекари в присъствието на полицаи от Скотланд ярд, след като става ясно, че случаят е аналогичен с този на Георги Марков. В случая с Костов, обаче, отровата го докарва до треска и се оказва недостатъчна, за да го убие. Владимир Костов през 1977 г. е кореспондент на Българското радио и телевизия в Париж и решава да избяга там. Става международен скандал. Българските власти твърдят, че той е отвлечен. Скоро се разбира, че Костов доброволно е избрал да остане в Париж. Освен журналист, той е бил и офицер от Държавна сигурност, поради което по-късно е осъден задочно на смърт. Оттогава до 1994 г. работи в радио „Свободна Европа“. Днес е пенсионер, живее край Париж и има френски и български паспорт. Интервюто е взето през 2006 г.

– Когато избягахте на Запад навремето вие бяхте кореспондент в Париж?

– 1977-а, края на юни, поисках там политическо убежище. Аз съм професионален журналист от края на 1956, началото на 1957 г. След като работих в различни издания, отидох в „Работническо дело“ 1958-а или 1959-а. Оттам съвсем скоро ме изпратиха кореспондент на вестника в Париж – първия открит кореспондентски пункт на вестника там. От 1961 до края на 1963 г. бях кореспондент на „Работническо дело“ в Париж. По това време не работех за секретните служби. Това беше указание на Боков (б. а. – главен редактор на „Работническо дело“ по онова време). Като член на секретариата на ЦК той беше казал никой от кореспондентите да не отстъпва и да не се хваща на уловки и да работи за секретните служби – „Ако има нещо да кажете, ще ми го кажете на мен, казва, аз ще занеса в секретариата на ЦК, точка“. Тоест, за този период нито съм получавал предложения от секретните служби, нито аз в някаква форма съм работел за тях. Върнах се 1964 г. и продължих като професионален журналист. И тогава, 1967 г., по време на една командировка в Близкия изток, когато беше времето на 6-дневната война между Израел и арабските страни, бях изпратен още оттук с указание да си сътруднича с един пратеник на Държавна сигурност в този район. След сътрудничеството помежду ни получих от него предложение да сътруднича на ДС. Не е имало никаква принуда, приех с желание да сътруднича. След това в края на 1967 г. получих от него формално предложение да вляза в щата на ДС – т. нар. вътрешен таен щат на ДС, получавам чин, оставайки си журналист. Приех. От края на 1967 г. аз вече бях журналист и едновременно с това човек на ДС. Работех главно по линия на външнополитическото разузнаване. И в 1974-а се освободи кореспондентското място на телевизията и радиото в Париж, там беше Боян Трайков. ДС предложи аз да отида на негово място. 1974-а се оказах в Париж като кореспондент на радиото и телевизията, едновременно с това човек на външнополитическото разузнаване на ДС. През юни 1977 г. след един период от година и половина-две на обмисляне, колебания, аз и моята съпруга (тя също беше член на партията като мен) решихме, че трябва да скъсаме с режима и да останем там. Единствената причина за това, че решихме, че главно аз реших, беше, че не мога да приема политиката за интеграция със Съветския съюз, че не виждам възможност да се изкажа по тия въпроси в България. Единственото решение е да остана в емиграция, за да се изкажа по тия въпроси. Не съм имал никакви други конфликти с режима, нито пък съм бил притискан за каквото и да било от западните служби.

– Всъщност преди да вземете това решение, имали ли са с вас контакт западните служби?

– Не. Освен че имах контакт с различни дипломати, който ставаше със съгласие и по указание на ДС, и осведомявах за тези си контакти. Предполагам, че всеки журналист и пишещ човек ще ме разбере, като кажа, че някога човек среща идея и проблем, и решава, че трябва да се изкаже по тоя въпрос, иначе не може да върви нататък. Аз трябва да подчертая, че отначало, когато започваше курсът за интеграция между социалистическите страни, аз бях привърженик на този курс, писал съм статии, публикувал съм брошури и т.н. Благодарение на работата за ДС аз разбрах цялата задна страна на въпроса и за курса на интеграция на България със Съветския съюз. Ако не бях работил за ДС, може би никога нямаше да стигна до това убеждение – че това е антинационална политика. И аз повече не можех да си върша нормално работата по-нататък, без да намеря начин да кажа това – че аз мисля, че това е антинационална политика. Има, нали, подобни моменти, както щете го кажете – творческа лудост или кой както иска, така да го приеме.
В никой момент не съм мислел, че всичко в тогавашния съществуващ строй е за изхвърляне. Нито когато съм поискал политическо убежище, нито след това, когато съм работел в „Свободна Европа“, съм поддържал това нещо. Смятах, че има един антинационален момент, това е политиката на интеграция със Съветския съюз.

– Значи мотивът ви да избягате се дължи на работата в ДС – видели сте интеграцията и на тайните служби?

– Просто от ДС са ме осведомявали за неща от работата и естествено са ме уведомявали и за взаимоотношенията със съветските органи. Аз го разбрах на основата на примерите, които ми се даваха за взаимоотношенията със Съветския съюз или по-точно с КГБ. Разбирах, че всъщност не става дума за никаква интеграция, просто става дума за превръщането ни в една – по стария термин от XIX век – Задунайская губерния. И си виках – това просто не отговаря на нашия национален интерес. Смятах, че не отговаря и на интересите на социализма една подобна политика и че трябва да има възможност да се говори за нея. Такава възможност нямаше. Когато поисках политическо убежище и тук, в България, взеха да вдигат шум, че съм отвлечен, направих там една пресконференция. Видя се, че не съм отвлечен. Излязох със становище, че единствената причина да остана там е несъгласието ми с модела на развитие на българо-съветските отношения.
След като останах там, имах предложение от БиБиСи, имах предложение от „Дойче веле“. Попитах – вие по колко време ще ми дадете в емисията. БиБиСи викат – всяка седмица ще имаш емисия, „Дойче веле“ и те – всяка седмица ще ти дадем рубрика. „Свободна Европа“ обаче казаха – колкото можеш, толкова. И аз отидох там. И докато работех за тях, не съм пропускал дори времето на годишните отпуски – всяка седмица средно от 5 до 6 материала. Аз казах още на пресконференцията пред френските медии, това излезе в западния печат – готов съм да се завърна в страната, ако ми се дадат международни гаранции, че ще имам възможност в открит процес да кажа защо съм изменил на ДС и на държавата и съм останал там. Нито дума нямаше по тази моя реакция. Нито дума на съобщение, че има процес срещу мен… Рекох си – тогава ще говоря по „Свободна Европа“. Което и правех до края на 1994-а.

– С вас се случи същото, което с Георги Марков, но оцеляхте. Кажете за случката – тя беше преди или след тази с Марков?

– Преди. Описал съм го в „Българският чадър“, но ще го повторя, тъй като се правят някои инсинуации. С мен това събитие, да го нарека, става на 26 август 1978 г. И аз получих в резултат от този опит за покушение една няколкодневна много тежка треска. Т.е. аз лежах, не можех да мърдам, с много висока температура между 40 и 41 градуса, това беше в продължение на 48 часа.

– Преди да стане това с вас, казвате, че емисар на ДС ви е направил предложение?

– Да, това беше един мой познат, журналист. Аз го пиша в книгата, без да му казвам името.

– Той ви е информирал, че ДС ще забрави всичко, ако започнете пак да им сътрудничите?

– Да. Ако продължа да сътруднича и по други въпроси. Това, че съм останал там, тях не ги вълнуваше – само да продължа да сътруднича по някои въпроси.

– Пък да си стоите там?…

– Да.

– И вие какво отговорихте?

– Аз рекох – не, тая няма да стане. Каквото съм казал публично, продължавам да го повтарям. Естествено тяхното условие беше да млъкна по въпросите на българо-съветската интеграция…

– Колко време след този разговор стана т. нар. покушение?

– Това стана на 26 август 1978 г. Като междувременно процесът в България за осъждането ми на смърт вече е минал.

– А срещата с колегата журналист кога стана?

– Някъде май ли, юни ли, 1978-а.

– Как точно се случи изстрелването на сачмата по вас, „Българския чадър“?

– Беше събота, с жена ми се разхождахме. Взимаме метрото, ние живеехме в едно предградие извън Париж, взимаме метрото да отидем в центъра на Париж, просто така, без никаква особена цел, събота следобед, хубаво време. И понеже аз бях непрестанно нащрек, забелязах едно лице, което ми направи впечатление, отдели се от другите. Но нищо, той чака метро, и аз чакам метро. Качихме се, изгубих го по едно време. И когато ескалаторът ни извежда от станцията на метрото, аз усещам удара в гърба си.

– Удар или убождане? Как точно го усетихте?

– Усетих го, описал съм го подробно в книгата.

– Като удар с прашка?

Владимир Костов. Снимка: в. „Новинар“

– Да, като удар с прашка. Усетих го като удар с камъче. Аз нямах идеята, че това може да е от някой зад гърба ми. Защото в този момент ескалаторът излиза… Аз познавам станцията, зад гърба ми има тераска, от която можеш да хвърлиш нещо върху тия, които влизат и излизат. Това е самият изход и ето защо моето внимание се насочи към тераската. И аз се обръщам да видя дали на тераската няма някои хлапетии, които се занимават с подобно нещо, нали? И обръщайки се, аз виждам, че човекът, който ми е направил впечатление, е зад мен на ескалатора. Ама аз не го свързвам с удара, защото мисълта ми вече работи дали горе има някои калпазани да замерят. Виждам човека зад мен, но моето внимание е другаде. Виждам, че деца няма, междувременно ескалаторът свършва хода си, аз излизам. Все пак се отправям към тази площадка, да я нарека, за да видя все пак нещо, в този момент човекът се отправя в обратната посока. Точка – той на едната страна, аз на другата. Дето се вика, не мога никога да твърдя категорично, че е бил той – зад мен са двама, може да е бил не той, а другият, на чиято физиономия аз въобще не съм обърнал внимание. Аз и жена ми сме на едното стъпало, има двама други зад нас, де да знам кой е от двамата. Може би те въобще не са се познавали. Може би са били заедно, нямам никаква представа, моето внимание беше да видя кое хлапе си играе.

– И само усетихте нещо като удар от камъче по гърба?

– Да. Удар от камъче да го наречем, толкоз. По това време вече, повече или по-малко, все пак имам едно наум. Аз усещам, че съм си здрав и прав, и продължавам. Жена ми не знае в момента, че нещо ме е ударило. Аз се оглеждам, натам ще вървим по пътя си, тръгваме по пътя, вече по пътя й обяснявам. Надявам се, вървейки още 100-200 метра, че това ще отмине, нещо ме е халосало, голяма работа, вървим си. Само че аз усещам, че то не разминава.

– Усещате, че е останала някаква болка?

– Да. Какво да правим? Ние вървим и да речем, след 1,5-2 километра влизаме в един парк. Викам на жена ми – дай на някое по-така място, отстрани на пейка, да вдигнеш ризата. Мисля си, че тя ще види и ще ми каже – зачервило се е, посиняло е – това си представях като резултат. Тя ми вдига ризата отзад и вика – няма никакво накървяване, само една черна точка, все едно че нещо те е ужилило, има нещо черно, тя го маха със салфетка, иначе, казва, нищо друго не виждам. То е краят на месец август. А във Франция това се брои ваканционен месец, всичко е на почивка… Ние имаме един много близък лекар, той е във ваканция, а не ни се ще да отидем при непознат. Става надвечер, прибираме се към къщи, то продължава да боли. Там, в предградието, отсреща има поликлиника ли, болница ли, вече не помня, викам си – що не отидем там. Дежурният лекар го поглежда. Аз му казвам, викам вижте сега, все пак, понеже съм политически емигрант, съмнявам се да не би да има нещо, да не е обикновена рана. Той, млад човек беше, вика – първо това очевидно не е огнестрелна рана, второ, казва, това не е и удар с хладно оръжие, трето, казва, остава да ви е ужилило нещо. Всичко става, вика, някоя оса да ви се е вмъкнала. Викам – нещо да не отровно? Вижте, казва, ако беше отрова, вие досега нямаше да ми идвате на крака тук. Идете си вкъщи, ако видите, че положението ви се влошава, обадете се.

– Разгледахте ли си дрехите, дупчица някаква имаше ли?

– Нямаше. Не намерих.

– А плетена ли беше дрехата или друга?

– Плетена беше.

– Значи може да мине сачма и без да остави дупка?

– Плетена беше, аз имах две плетени неща върху себе си, а долна фланелка не нося по принцип. Отиваме си вкъщи, температурата започва да се вдига. Разбрахме се с жена ми, докато съм в ясно съзнание, никакво викане на доктор, защото, откровено казано, аз се опасявах, че може би е устроено нещо, което да търси да ме уплаши, нали, да вдигна тупурдия, че ето на, жертва съм на еди-какво си, а сетне да ми кажат – на какво си жертва, здрав и прав, една оса те е ужилила и вдигаш тука политически аларми. Викам на жена ми – гледаш ме внимателно. Аз легнах по корем, защото вече не можех да легна по гръб, взе да се подува, червенината се разпространява, целият ми гръб беше в червено. Казвам на жена ми – докато чувствам, че умът ми е наред, значи това е локална работа, да се надяваме, че организмът ще се пребори с нея. Това е събота. Неделята минава по този начин. Лежа с температура, но чувствам, че на акъла ми няма нищо. Викам – ще се изтрае. В понеделник имах да правя коментар за „Свободна Европа“ – докато бях в Париж, вече предавах коментари. Викам си – ще отида да си направя коментара, защото си правя сметка – ако е нещо, не искам някой да си помисли, че лежа болен, искам да създам впечатление, че продължавам да си върша нещата, както си е. И в понеделник, макар че гърбът ми беше подут, отидох в студиото, то е на две крачки от посолството в Париж, отидох, направих си коментара, върнах се обратно, това нещо продължава. В „Свободна Европа“ аз не съм казал абсолютно нищо. На 11 септември 1978 г., т. е. почти две седмици след моя случай, в „Свободна Европа“ не знаеха за това и ако не беше случаят с Марков, аз нямах никакво намерение да съобщавам за покушение срещу мен – абе може да има нещо, може да няма, аз шум на тази тема не искам да правя. Обаче към 11-и се разбра за това срещу Марков…

– Значи срещу Марков са изстреляли сачмата след вашия случай?

– Ами почти две седмици по-късно. От 26 август до 11 септември… Т.е., пардон, атентатът срещу Марков става на 7 септември. Той на 11 септември почива. Това е описано в книгата ми, точните дати, ако случайно ги бъркам по памет. На 7 септември е покушението срещу Марков. Ден-два след това ми се обажда от „Свободна Европа“ шефът на българската редакция, просто да сподели. Казва – ти чу ли, че срещу Марков е имало нещо, във всеки случай той лежи в болница, не могат да разберат от какво е, в много тежко състояние. Знае, че аз се познавам с Марков и колегиално ме осведомява. И аз веднага направих връзка между двата случая. А, викам си, тая работа – може би има връзка едното с другото. И се обаждам в БиБиСи на шефа на българската редакция и му казвам. Когато се обадих, Марков вече беше починал. Но той казва на един от британските журналисти, които се занимават със случая – от „Сънди таймс“ мисля че беше, не помня – който ми се обажда веднага, че е много заинтригуван, че и с мен е имало нещо подобно. От мен изявления по този въпрос излязоха най-първо в британския печат. Като излезе, се заинтересуваха и френски журналисти, дойдоха и британски и аз разказах това, което сетне съм разказал на страниците на книгата си „Българският чадър“. По това време аз ходих да си правя преглед на рентген, където констатираха, че в гърба ми виждат малък метален предмет.

– Това кога точно се случи?

– Описал съм го в книгата, сега не мога да определя точно. Във всеки случай аз отивам да си направя преглед на рентген. Те ми казват – има нещо малко метално там. И викат – искате ли да го вадим? Викам – вие как мислите, ще ми пречи ли там? О, казват, хората живеят с много по-големи метални парчета. А, викам, тогава няма нужда. Ако искате, останете тука да ви наблюдаваме, в болницата. Аз, откровено казано, се страхувах да остана в болница, защото не знаех дали случайно българските или съветските секретни служби нямат някой свой човек в болницата. Нямах доверие на никаква лекарска консултация.

– След като ви казаха, че имате метално парченце в гърба, не се ли убедихте, че срещу вас има нещо?

– Не, не, един момент. Това е вече след покушението срещу Марков. Защото по това време, когато отидох в болницата, аз вече бях уведомил френската полиция. И те ми казват – ако искате да останете в болницата. Викам, нищо подобно, отивам си вкъщи. Въобще не се регистрирах в болницата с адрес и т. н.
След като стана това с Марков и след като аз им казах на англичаните, че имам подобно нещо в гърба, те викат, ние искаме да го видим това нещо. Ами след като искате да го видите, добре, тогава съм съгласен да го извадим. Намираме моя приятел лекар, който междувременно се е върнал от ваканция, и отиваме в кабинета на негов приятел хирург, не в болницата. Придружавани от френската полиция и от представители на Скотланд ярд и там от съответно лице, което да удостовери по съдебен ред, че това, което се вади от гърба ми, е точно туй, което ще бъде дадено на Скотланд ярд.
Лекарят изважда това нещо.

– Показа ли ви го?

– Не, той показа парчето.

– Той е изрязал парче от гърба ви?

– Изважда парче месо, то се слага в ампула – там със свидетелските показания, че го взимат англичаните и по-нататък те отговарят да кажат какво е било това. Едва след това англичаните излязоха с официални анализи, че, първо, това е сачма, второ, констатират, че двете сачми – и тази, която е извадена при аутопсията на Марков – са идентични. Това са все твърдения, публикувани официално в английския печат тогава. Направили са анализ на веществото, от което са открили следи в моята сачма. В сачмата на Марков нищо не са открили. В сачмата, извадена от мен, са открили остатък от отрова, за която констатират, че е рицин. Аз не съм я виждал сачмата, освен на снимка, не съм ходил в Англия за тия анализи, не съм участвал по никакъв начин в тях. След това имах среща с един представител на Скотланд ярд, който ми каза (и туй съм го описал в книгата) – никой от нас не може да обясни защо вие сте жив. Може, казва, вие да имате имунитет точно срещу тази отрова. Защото, казва, и срещу най-силните отрови има човешки организми, които издържат.
Повече нито те са ме търсили, нито аз съм ги търсил за каквото и да било.

– Вашата книга се казва „Българският чадър“, кой създаде това понятие?

– Не съм аз, идва си от Марков. Той, докато е още в съзнание в болницата, казва, че като се е обърнал, човекът, от когото е понесъл удара, е изпуснал чадър. Самият Марков не може да каже дали ударът е нанесен с чадър, или с нещо друго, защото е нанесен отзад, но когато се обърнал, човекът бил изпуснал чадър. Оттам журналистите стигат до образа „български чадър“. Исках да сложа някакво друго заглавие на книгата си, но редакторката вика – вижте какво, около тая история толкова се споменава понятието „български чадър“, че май най-добре е това да е заглавието, за да се знае веднага за какво става дума. И аз го приех. Но Марков е родил тази метафора. Да се носи чадър в Англия, е напълно нормално. За мен естествено никакъв чадър не е имало – през август в Париж…

– Днес някои изразяват съмнение, че в сачмата е имало достатъчно отрова. Намекват, че случаят е някаква провокация?

– Аз ви казах какво ми бяха казали от Скотланд ярд – че се чудят как съм оживял. Не пожелавам на никого да изпитва на гърба си това, което аз изпитах, макар само за 2-3 дни, докато бях с тази треска. Т.е., дали тя е била достатъчно или не, това не ме интересува. И не ме интересува и кой е нанесъл удара. Това е някой, комуто е било възложено, изпълнил е оперативна задача, както се казва. Към него нито тогава, нито по-късно, нито в бъдеще бих имал някакви претенции. Ако утре го срещна, ще му подам ръка, ще му кажа здрасти, добре е, че сме живи и здрави, да продължаваме, докато ни е писано. Но има един друг въпрос, който, много интересно, досега никой не го е поставял, включително и този млад журналист Христо Христов, който публикува разследването „Убийте Скитник“. Но и той е подминал този въпрос. Зная много добре, че в структурата на ДС, копирайки КГБ, е имало звено, натоварено с изпълнението на смъртните присъди срещу хора изменили на договора си с ДС. Питам се аз – кога най-сетне ще се каже колко са били щатните лица в това звено и какво са вършили? Ама те са получавали заплати, за да унищожават хора, примерно като мен. Е, какво са правили? Да се види как са си оправдавали заплатите? Става ясно, че единственият човек, за когото ДС признава, че е извършила нещо срещу предател на родината по тогавашните определения на законите, е емигрантът Борис Арсов. За това си признават – че, ето на, те го отвлекли и той умира при неизяснени обстоятелства в Пазарджишкия затвор. Следователно колко са там – 15 години – това звено е работило само по случая Борис Арсов? То е дори смешно да се предположи. За мен истинският въпрос не е кой е извършил покушението срещу мен. Това мен въобще не ме интересува, съдбата е решила да остана жив, благодарен съм, но това звено какво е правило през това време? Туй е структура от съответния апарат.

– Досега някъде говорило ли се е за това звено?

– Аз поне не съм срещнал някакво смислено обяснение. Следователно за мен, бих казал карикатурно, стои въпросът с прословутото дело на Георги Марков, което бива унищожено 1990 година. О.з. ген. Владимир Тодоров и мисля о. з. ген. Нанка Серкеджиева биват съдени и получават присъди за това, че са унищожили делото на Георги Марков. Те по време на процеса казват, че в това дело нямало нищо. Обаче аз знам много добре от работата ми в ДС и това се потвърди напълно от разсекретените архиви на Щази в ГДР, че по всички важни случаи, всички важни дела на органите за сигурност от сателитните на Съветския съюз страни са заминавали фотокопия за централата на КГБ. Как досега един не постави въпроса пред руските органи – господа, дайте копието на това дело да видим какво има?
Убеден съм, че както българските тогавашни секретни служби, така и техните сегашни наследници, както английските секретни служби, така и КГБ, така и ЦРУ знаят всичко по случая Марков. Както и по други, водещи се още тъмни афери от времето на Студената война. И се чудя тези политици кога най-сетне ще дадат доказателство, че те не продължават да се гледат като по времето на студената война, а наистина са минали в един по-друг етап. Както си разменяха шпиони, нека да си разменят сега взаимни извинения и да кажат – стига сме занимавали общественото мнение с тия истории – ето тоя случай стои така, тоя стои така. Убеден съм, че всичките те имат необходимите доказателства.
Мисля, че нашето общество само щеше да спечели, ако някое от парламентарните мнозинства беше гласувало закон, че освобождава от търсенето на отговорност всички онези, които са действали, изпълнявайки заповед. Това щеше на мнозина от тях да даде възможност по-рано, на по-пресен ум, да кажат как са стояли едни или други неща и като цяло обществото ни щеше да получи възможност да затвори тази страница с убедеността, че тя е пълно прочетена.

БългарияИнтервю
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.