Евгения Генкова: Баща ми Генко не подписваше картините си. Подпис беше стилът му

Снимка: авторката

Евгения Генкова е дъщеря на прочутия български художник Генко Генков. Самата тя е завършила скулптура и също е художник. Това лято направи живописна изложба „Съдове и съсъди”, подредена в частната галерия „Синчец” в кв. „Лозенец” в София.
Жени е съвсем малка, когато майка й Венета и Генко Генков сключват брак. Тридесет години живеят заедно, болезнено преживява смъртта му (3 март 2006 г.), дълго я преследват мисли и спомени за него – толкова мощен, самобитен, непримирим, оригинален човек и творец. Преди време използвайки съвсем модерна технология Жени прави дигитални копия на някои от акварелите му, за да бъдат по-достъпни за хората. Някои от тях също могат да се видят в галерия „Синчец”. (Виж повече за Генко Генков тук – „Истории с Генко Лудия„)

– Какъв е детският ти спомен за Генко Генков?

– Бях на 5 годинки, когато майка ми го доведе. Тогава страшно ревнувах. Усещах, че тя го обича и в детското ми съзнание изплуваше: „Ето, тоя сега ми взе мама.”. Гонех го с кухненския нож да го убия, а той се смееше, смееше… И майка ми и баба ми се смеят, а аз само си казвах, че този трябва да го ликвидирам, повече няма да имам майка заради него. А той пие, пее джаз, не млъква с това голямо гърло. Аз пък  вземам един вестник и с ластик му го връзвам пред устата – много наивно, но не мога да му слушам гласа, всичко ме дразни в него. А той „Ха, ха, ха”, повдигне вестника и пак пее. Викам си: „Какъв е тоя сега?!”. Баба ме успокоява, че той е много добър човек, всички се смеят, само аз съм на нокти. После баба ми казвала, че той ще се ядоса и аз ще го прогоня, обаче Генко само се усмихвал и казвал: „Как на едно дете ще връзвам кусур.”

– По-късно влияеше ли ти със съвети и напътствия? Сама ли взе решението да се развиваш като художник?

– Когато бях 14-годишна – възраст, когато човек се осъзнава – видях албуми на Сезан и особено един на Ван Гог, който ме потресе. Изглеждаше ми лесно, исках и аз така да рисувам, да стана художник. И започнах, не знаех как, но си драсках едни такива мои неща. Генко ми даде насоки, почнах да рисувам, но не става, не се получава… Така, като го гледаш, е лесно, но да го направиш!? И си казах, че не съм за художник, много е трудно, това не е за мен. А те и двамата с майка, ми казаха да правя каквото искам, никой не ме кара насила. Говорехме си с Генко и той ме успокояваше, че много трябва да си упорит и много трябва да го искаш. На 17 години реших отново да започна и една година да се занимавам, за да видя мога ли, не мога ли и каквото стане – започнах пак натюрморти, портрети… Бре, не става като Ван Гог (смее се)… И  му казах: „Генко, не мога да рисувам”, а той: „Ти, ако мислиш, че е толкова лесно, като не искаш недей да рисуваш. То насила не става, отвътре трябва да ти идва.”. И така няколко години, докато се убедя, че има някакво движение напред. Те хем ме подтикваха, хем ми казваха: ако щеш. Генко и майка ми държаха да не съм в Художествената гимназия, за да не ме деформират. Бях в математическа гимназия, много добре се чувствах, влече ме математиката и, ако не бях станала художник, щях да съм инженер, с точните науки съм „на ти”. Но като я завърших се насочих към изкуството тотално, вече бях наясно със себе си.

Дигитално копие върху акварелна хартия на акварелен автопортрет на Генко Генков, рисуван през 60-те години, когато е бил 40 годишен. Снимка: авторката

Почнах да експериментирам, много е вълнуващо. Аз определено разбирах от изкуство, любувах му се, но да го направиш на платното е съвсем друго нещо. Кандидатствах живопис, не ме приеха. Кандидатствах скулптура и ме приеха. Тя и живописта ми е скулптурна, тежи на килограм, тежка е, има маса в нея, плът, седи материална. Мисля скоро и скулптура да правя. На нас, жените в Академията, ни се подиграват, че все правим монументални работи – в човешки ръст – от 160 до 220 см са фигурите ми. Дипломната ми работа е един ангел над 2 метра, но за такива неща трябва и материал, и поне малко място да се развъртиш, в апартамента не става. В общо ателие не се чувствам уютно, трябва да си сам в изкуството, не някой да ти шумулика край теб.

– Каква е съдбата на дигиталните копия на акварелите на Генко?

– Генко беше задържал за себе си около 20 свои акварела и аз реших да използвам тази модерна технология – това са дигитални принтове върху френска акварелна хартия, за да са максимално близо до оригинала. Попиването на мастилата е такова, че се дава минимум 90-годишен живот на копието. Цените са съвсем достъпни и един колекционер си закупи 11 такива копия на Генко с идеята да ги препродаде, но така се е привързал към тях , че всичките ги е оставил за себе си. Тези копия не носят подписа на Генко, по принцип той не подписваше картините си. За него подписът му беше неговият стил. В последните години преди да почине, хора, които притежават негови картини му ги носеха за подпис и той на гърба ги подписваше. Много хора, които не разбират, купуват ментета, някакви измислени лодки, които му приписват…

– Как би описала неговия стил?

– Знам, че никой не може да го имитира. Това е много, много труд. Аз съм го гледала и не мога да си представя това да го нарисувам. Самото смесване на цветовете! Той казваше: „сложна математика”.

Жени Генкова пред картините си. Снимка: авторката

– Кога направи фондацията „Генко Генков” и какви цели си постави с нея?

– Основах я през лятото на 2005 г. с цел да се грижим за картините, нашата обща идея на тримата с майка ми и баща ми винаги е била за един музей. Идеята ми също е тази фондация да съдейства на художници с принос към българското изкуство, хора доказали се като творци,  които са изритани встрани – интересувам се от тези хора, които са още живи… Не се развива с бясна скорост моята идея, защото работя сама, но желанието ми е да им се помогне на тези възрастни художници по различни начини.

– А какви са желанията и амбициите ти по посока на личните ти творчески проекти?

– Искам да съм здрава и да мога да работя. Да се развивам  – художникът се усъвършенства през годините и мисля, че за в бъдеще ще правя по-добри неща. Много искам да правя скулптура, обичам да правя фигури близки до класическия стил.

– Как се зареждаш?

– Освен природата друго не ме интересува. Дърветата, чистия въздух, тишината – аз не обичам много звуци. Интровертен човек съм и многото хора ме изморяват. Двама-трима приятели, редки хора, са ми достатъчни, щастлива съм с тях. Имам си и любима котка, обичам животинките.

– Какъв материал предпочиташ?

– Бронз, но и всичко, което е за отливане. Дърво също лесно работя. Камък никога не съм работила, това е много прецизно нещо. Камъкът не се работи със сила, той се работи много деликатно. Всеки мисли, че трябва да имаш мускул и да удряш, напротив – вае се много нежно.

„Съдове“ – живопис от Евгения Генкова. Снимка: авторката


– Имаш ли си любими скулптори, чиито творби са някакъв образец за теб?

– Най-много обичам Бурдел (б. А. – Емил-Антоан Бурдел, френски скулптор 1861-1929 г.). В Париж съм виждала и на живо скулптурите му – много големи фигури, но много фини. Обичам и Микеланджело. Обаче Бурдел ми е голяма тръпка. А египетската скулптура е еталонът, няма по-голяма, слагам я над всичко. По принцип, моята скулптура е най-близо до класическата, моето чувство е водено изцяло от класиката. Имам си стил в скулптурата и я правя с лекота, ей така, без да се замислям. Не правя абстракции. Живописта ми е по-трудна, винаги мисля, пресмятам, много математика вкарвам.

– Как се роди идеята ти за настоящата изложба „Съдове”?

– Просто узря тази идея. Аз седя доста затворена, тъй като и живея, и работя вкъщи, понякога много силна психика трябва да имаш за това. Много харесвам едно сюрреалистично течение в италианското изкуство от 20-30-те години на миналия век, което условно се нарича „Когато предметите говорят”. Такива оживели предмети има в картините на Джорджо де Кирико. Неговият брат пък, освен че рисува, е и писател и като студентка ми бяха попаднали негови разкази, и така схванах идеята на това течение – чрез предметите, които разказват всъщност се говори за хората, които са ги употребявали. Италианският сюрреализъм е много интересен, защото това е предметът, който вижда всичко и помни всичко, и носи критиката за човешката суета. Също, тази пролет попаднах в градската галерия на Плевен и видях едни огромни натюрморти, от времето на тъй наречения соцреализъм – едно шише е голямо колкото човек. Много интересни картини, които ме развълнуваха – съдовете стават хора. Попаднах и на сайта на една шведска художничка, която прави керамика, но пак огромни съдове и им слага очички, като човечета. Като ти тръгне да си увлечен от една идея попадаш на подобни неща. Бях изцяло обхваната от желанието да  направя тази тематична изложба. А и аз много обичам грънците по нашите земи. Формата им идва от човешката фигура. Идеята ми е, че това не са съдове, а хора.

Арт & ШоуИнтервю
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.