СофияПловдивВарнаБургасРусе

Стефан Тодоров: Думите не стигаха да опиша какво съм видял под водата. Станах оператор

Стефан Тодоров с подводната си камера. Снимка: Личен архив

4000 часа под водата, още повече по лодки и корабчета и стотици часове заснети на филмова лента или видео. Това е равносметката за последните 30 години на Стефан Тодоров, водолаз и телевизионен оператор в „Нова телевизия“. За своите 63 години той изглежда удивително, далеч по-млади спортисти могат да му завидят за фигурата и кондицията.

Стефан е бил европейски шампион по подводно ориентиране, подготвял е водолази и каскадьори. Преди 30 години се ориентира към операторското майсторство и подводното снимане. Работил е с журналистката Елена Йончева в Косово и Багдад, точно преди нахлуването в Ирак. Сега снима политическите събития в страната. Прави филми и за телевизия „Травъл“. Снима за „Ню Имидж“, реклами, музикални клипове.

С гмуркането открих ново измерение

Стефан Тодоров. Снимка: Личен архив

Стефан става водолаз през 1963-та година. Запалва се от вуйчо си. Тогава този спорт не се развива като национален, а е средище на хора с интерес към морето.

„Такива хора тогава ми се видяха страхотно интелигентни, физически подготвени и ме приобщиха много бързо към тях. Първото ми гмуркане беше ’59-та година, преди 50 години (смее се), беше в района на делян „Чайка“, на 18 метра дълбочина. Имаше морски стационарни мрежи и рибарите ходят веднъж на ден да събират улова. Тогава видях доктор Манов, който се гмуркаше – кардиолог, в продължение на доста време спортен лекар, много исках да стана като него. След първото ми гмуркане цяла нощ сънувах, че летя. Първото нещо което разбрах, когато се гмурнах е, че човек печели едно ново измерение. Вече преставаш да си закован. Там се движиш в пространството. Когато човек спечели едно измерение, по друг начин разглежда света.

Стефан Тодоров в Черно море. Снимка: Личен архив

Търсех всяка възможност да съм по-близо до водата. Шансът ми беше да завърша леководолазни курсове. По онова време, преди реалния социализъм, когато се говореше за комунизъм и казваха, че ще победим света, аз членувах в ДОСО – „Доброволна организация за съдействие на отбраната“. Там получих възможност да стана добре обучен леководолаз, готов да се влее в редиците на армията. Това ставаше чрез доста сериозна подготовка. Имахме 40 часа теория на гмуркането. Никога не съм учил толкова, с такова желание. Имахме около 100 часа в басейн плувна подготовка. Плуването във водата и под водата се две различни неща. След това обучение има изпит – трябва да се преплуват 25 метра под вода, без никакво оборудване. Много хора могат да го правят, дори без да знаят, това са вложени в нас умения, които не използваме. След това има теоретически изпити върху цялата биомеханика и биохимия в организма, която протича в условията на повишено налягане. И най- важното: 30-40% от познанията ти са как да окажеш помощ във вода. След като издържиш изпитите, минаваш към леководолазните курсове. Там се учи много медицина. Едно спускане във вода се планира заедно с изплуването. Трябва много да се внимава с това – броят на спусканията и на изплуванията трябва да е еднакъв (усмихва се), това е основният закон.

Стефан Тодоров на тренировка в софийски басейн. Снимка: Личен архив

Уважение към законите на морето

Природните закони във водата са десет пъти по-активни, защото налягането е по-голямо. Много хора тръгват да плуват във водата и най-страшното не идва от морето, а от човешкото тяло. Дишането е най-важно. За щастие има екипировка, която улеснява страшно много дишането под вода. Налягането, което водата оказва върху човешкото тяло се усеща само в затворените кухини на ушите. Тази кухина обикновено под налягане, към 3-4 метра, се спуква, потича кръв, студената вода стига до мозъка, човек губи съзнание. Това много лесно се преодолява – при някои хора само с едно преглъщане, при други с повдигане на брадичката, със запушване на носа. Белият дроб обаче е в подвижна кухина, почвайки да дишаме под водата, дишаме въздух, равен на околното налягане. И трябва много да се внимава при излизането от водата, защото количеството поет въздух, може да разкъса дробовете. Бутилките съдържат различно количество въздух, обикновено една бутилка стига за 40-50 минути за дълбочина 10-12 метра. Аз имам бутилки, с които мога да издържам 4 часа.

Подводен пейзаж от Черно море. СНимка: Стефан Тодоров

Европейски шампион по подводно ориентиране

В годините на социализма не беше разрешено просто да отидеш и да се гмуркаш. Сякаш, че като се гмурнеш, ще видиш какво става „на другия бряг“. След като завърших курсовете, ми предложиха да стана състезател по единствения спорт за леководолази до ден днешен в света – подводно ориентиране. Този спорт е възникнал първо като военно-приложна дисциплина. Малко преди Втората световна война започват любителските леководолазни спускания във френската Ривиера. Тогава е станало модерно да се ходи на море. Като са се гмуркали в Средиземно море, водата е била много солена и им е лютяло на очите. Започнали са да слагат очила и хората забелязват колко красиво е под водата. Впоследствие Жак Кусто, с един инженер – Филип Гаян, създават леководолазен дихателен апарат, който е относително безопасен. От първия момент дихателният апарат се налага, но естествено се прилага във военните действия. Той е толкова бърз и леснодостъпен, че всички армии започват да използват военни водолази с цел диверсия. За да стигнат тези водолази до дадения обект, където ще поставят да речем мини, трябва някой да ги заведе. Този, който ги води с един компас, ги ориентира. Като всяка диверсантска работа, трябва да бъде свършена бързо. Оттам се развива бързото ориентиране по компас.

През 50-те започват да се провеждат първите състезания първо в Италия. Провежда се индивидуално и в отбор. Индивидуалното представлява бързо плуване по компас, за да се отиде на точно определено място. Аз съм печелил в Лаго Маджоре, езерото е широко 1100 метра, на другия край на езерото има леководолазна бутилка. Аз имам въздух само за отиване, ако намеря онази бутилка, ще се върна обратно. На 1000 метра да се намери такава бутилка, голяма колкото един куфар, не е лесно. От 150 военни водолази, само един печели. Аз съм имал щастието да бъда първи – 1981 година.“
Стефан е рекордьор на България в продължение на 12 години. „Може би съм бил такъв, защото нямаше конкуренция. В първите години аз бях шампион на България, но като отидем в чужбина, отначало се класирах на 35-то място.

Стефан Тодоров в Карибско море. Снимка: Личен архив

Допингът и водолазите

В подводния спорт може да се подпомага с въздушната смес, която дишат състезателите – да е обогатена с кислород. Но човешките възможности нямат предел, сигурен съм. Особено след последната Олимпиада. Сигурен съм, че има психогенни фактори – това, което наричаме бабини деветини, баене, бяла и черна магия, в спорта го има. Още преди години имаше отбори, които си имаха йоги, които ги „омагьосват“ след тренировка, за по-добро възстановяване.

Мислил съм си много пъти като спортист – спортът е състезание, без значение дали плуваш, тичаш, умората идва неизбежно. След нея идва болката от умората, много хора се отказват още преди това. След нея идва агонията, който я превъзмогне, той става шампион. Много хора не познават агонията, аз я познавам много добре.

За снимането под вода

Предлагано ми е да работя като военен, като милиционер, в УБО, но не съм намерил причината да бъда такъв. Насочих се към киното, защото думите не ми достигаха да опиша какво съм видял. В едно от състезанията в Созопол, беше лошо времето, отложиха го и бяхме с моя треньор много потиснати. При нас дойде един човек с мустачки от филмова студия „Време“ – Никола Гълъбов и ни пита дали искаме да участваме в един археологически филм, който се снима от германци. Филмът така и не се засне, заради лошото време. Аз питах защо не снимат българи, а германци. Той каза: „Защото няма кой“. Тогава ми мина през главата, че аз мога да бъда един от тези хора, които да снимат под водата.

Стефан Тодоров с колеги от Нова ТВ в парламента, готови за снимки за новините. Снимка: Личен архив

Започнах да уча фотография на 30 години. Лутах се дълго време – ходих с подводната камера, спортувах, но държеше ми се сметка от шефовете, че отсъствам, искаха да ме военизират, за да ме освободят от студиото. Аз обаче не се виждах в тази среда. Постепенно започнах да се концентрирам върху занаята. За да се научиш да снимаш под водата, първо трябва да се научиш да снимаш над нея.

Първата камера и първият филм

Първата камера, с която снимах беше „Конвас“ – с нея е заснета цялата Втора световна война, всички щастливи мигове на победата на Съветската армия. Константин Василиевич – нейният създател, мисля че е трябвало да се занимава с нещо друго (смее се). Камерата е била в огромно серийно производство, но не за подводни снимки. Поставена в специална непромокаема кутия с преден прозорец и място за визиране, тя вече може да се потопява. Такова съоръжение беше попаднало в България. По онова време, обаче, нямаше визьор, аз снимах с „пистолетно“ насочване – насочваш и каквото се хване. И се изненадах, че съм хванал нещо първия път.

Из филм на Стефан Тодоров край бреговете на Австралия

Първият ми истински филм се казваше „По-силни от вълните“. Неговият режисьор Константин Костов положи много усилия, за дa мога аз да снимам, защото тогава не можеш да снимаш самостоятелно, защото нямах висше образование. Можех да бъда само асистент–оператор. Аз обаче снимах, получих награда за този филм и след това нямах проблеми.

Снимки в Карибско море

Имаше един светъл период с кинематографията, съвпадащ със светлия период на социализма. Тогава се чудехме как е възможно да има пари за филми, изграждаше се инфраструктура, при положение, че виждахме, че нищо не се произвежда. Аз правих филми като режисьор, по мои сценарии. Тогава се е натрупвал външният дълг, но ние не го знаехме.

Из филм на Стефан Тодоров в Червено море, Египет

В тези години аз съм имал щастието да ходя в някои тропически райони, в които, като кажеш, че си българин и те гледат странно, защото ние идвахме с уникална техника. Това нещо беше възможно заради хора, които ни помагаха. Дали те сега се ползват с добро име – мен не ме интересува, но благодарение на тях аз съм обиколил по онова време 10-12 морета и океани.
Когато се сетя за тези години, първо изниква Карибско море, Куба, остров Пинос. Като се изправих на кораба, под мен имаше 30-40 метра дълбочина, всичко се виждаше кристално ясно. В един момент човек губи представата, че скача във вода, сякаш скачаш във въздуха. А като скочиш във водата, се открива такава картина… Малко ме е срам от снимките ми там. Аз изпаднах в еуфория, въпреки че не съм бил много млад – на 37 години. Там видях всички цветове в малките дълбочини. Няма по-приятно нещо от това да установиш контакт с обитателите на подводното царство, да се получи доверие, спокойствие.

В Багдад с Елена Йончева

Отидохме там точно преди да почне войната. Най-симпатичното нещо, което видях в Багдад, беше един пазар – това е истинският Ирак. Сергии, с общ покрив, пълно със стока и занаятчийски дюкяни. От другата страна пък върви човек с 50 хляба на главата си, а отсреща сергии с възглавници. И никой не говореше срещу Саддам. Просто се долавяше очакването за войната, която бе необходима. Тези неща обаче не ги включиха във филма, не знам защо. Не включиха и училището, което посетихме, там видях едни от най-красивите деца. Всеки ден децата казваха по едно стихотворение за Саддам. Като свърши, целият клас скандира пет минути: „Саддам е велик!” Посетихме и училището за камикадзета – видях болни хора, недобре подготвени физически. Имаха оръжия без пълнители, тъй като на тях не им пука – знаят, че ако убият с бомба 15 човека, ще отидат при Аллах.

Стефан Тодоров в Червено море. Снимка: Личен архив

Спомням си суетата там, срещата с топ журналисти – всички телевизии се събираха в едно – руските, английските, френските, сякаш всички сме един екип. Всеки обикаля през деня и час преди новините всички се събират и споделят какво са видели. Сградата на министерството на информацията имаше тераса, на която бяха сложени стендъп позиции. Гледката оттам беше към една синя джамия, на фона на която всички правеха репортажите си. Тя стана визитна картичка на Багдад.

Всички бяхме в очакване на бомбардировките. Тогава вече бяхме агресори – България беше сред страните, подкрепящи нахлуването. Отидохме малко преди това в българското посолство, което беше до централата на БААС, което се изнесе набързо, а ние с Елена останахме. Ситуацията обаче беше такава, че останахме без подкрепа и с ограничени пари. Имахме транспорт – един мерцедес с перденца, такива като на нашето УБО преди 10 ноември. Караше го един офицер, който във всеки удобен момент ми казваше да се махам.

Из филмче на Тодоров за мидената ферма край Каварна

Именно този шофьор ме изведе от страната малко преди бомбардировките. Имах много проблеми на границата, защото българинът в Ирак вече беше агресор. Елена не тръгна, тя остана още 22 дни. Аз с камерата, с целия багаж, се прибрах на колела до България, защото нямах пари за самолет – такава беше организацията. Шофьорът ме остави на 12 километра преди границата при военно поделение. Един там ми каза, че ще се обади да провери, дали мога да тръгна, вдигна телефона и се правеше, че говори – видях, че жицата на телефона е отрязана. Предложих му 20$, за щастие рушветът минава във всички „комунистически“ държави. Продължих към границата, но пак имах проблеми с гранична милиция. Разбраха, че съм българин и ми взеха паспорта, казаха, че няма да тръгна оттам. За щастие имах прес акредитация на врата със снимка – една граничарка ми загледа снимката и викна: „Хюмън шилт”. Това беше „Живият щит”, правен от европейци, които протестираха срещу бомбардировките над болници, нефтени рафинерии, детски градини, училища. Като чуха, веднага ми дадоха паспорта и аз набързо си тръгнах.

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.