С нахлуването в Грузия пламна искрата на сепаратизма вътре в Русия

Елън Бари

Руски войници наблюдават протеста на грузинци пред руски пропускателен пункт край село Коби, Грузия, на 8 септември тази година. Грузия обвини Русия в нарушаване на човешките права на грузинците в района на Южна Осетия и Абхазия. Снимка: Ройтерс

Татарстан е далеч от Южна Осетия. Докато тя е бедна грузинска гранична област, разрушена от война, той е икономически център в самото сърце на Русия, разполагащ и с петролните запаси, и с политическата стабилност, които са като магнит за инвеститорите.
Двете места обаче имат нещо общо: засилването на сепаратистките движения след разпадането на Съветския съюз. И когато руският президент Дмитрий Медведев призна официално преди две седмици независимостта на грузинските сепаратистки области Южна Осетия и Абхазия, активистите в столицата на Татарстан – Казан, си взеха бележка.

Асоциацията на националистически групи „Общотатарски граждански център“ незабавно публикува обръщение, в което отбеляза, че „за първи път в близката история Русия е признала независимостта на собствените си граждани“, и се изразява горещо желание Татарстан да е следващият. Декларацията бе изсмукана от пръстите и нейните автори го знаеха: едно от знаковите постижения на Владимир Путин като предшественик на Дмитрий Медведев на президентския пост бе пресичането на сепаратизма.
Татарското движение бе в най-ниската си точка от 20 години. Решението на Москва да признае независимостта на Южна Осетия и Абхазия обаче направи каузата на Татарстан да изглежда, както го каза Рашит Ахметов, „не безнадеждна“.

Ахметов, който е главен редактор на опозиционния вестник в Казан „Звезда Поволжия“, отбеляза: „Русия загуби моралното си право да не ни признае.“
Решението на Медведев да признае официално двете оспорвани области в Грузия – вариант, който бе обсъждан отдавна във външнополитическите кръгове в Москва, ще има важни последици.
В краткосрочен план, то увеличи пропастта между Русия и нейните някогашни партньори на Запад. Според неколцина обаче страната освен това се отклонява от дългогодишната си настойчивост за териториалната цялост, като оставя на етнически групи в нейните граници възможността да поискат автономия или независимост.

„Възможно е те да са подписали сами смъртната си присъда в дългосрочен план“, казва Лорънс Скот Шийтс – директорът на програмата за Кавказ на Международната кризисна група – независима организация, която се опитва да предотвратява и да решава конфликти по света. „Това изглежда като абстракция сега, но след 20 години няма да е така“, прогнозира той.
Позицията на Русия е, че Южна Осетия и Абхазия са особени случаи, при които решенията за признаване на независимостта са били водени от заплахата за живота на техните граждани. Руските войски нахлуха през границата в началото на август, след като грузински сили атакуваха цивилни райони в южноосетинската столица Цхинвали с ракети и артилерия.

Атаката направи напълно невъзможна мисълта за връщане на Южна Осетия под контрола на Грузия, подчерта говорителят на премиера Владимир Путин Дмитрий Песков.
Според Песков Русия стои твърдо зад принципа за териториалната цялост и не вижда големи сепаратистки движения вътре в своите граници.
„Имаме някакви сепаратистки движения, някакви екстремистки елементи, по-специално в Северен Кавказ, но те са твърде незначителни“, каза той. „Това са силно фрагментирани и много малки групи.“ Песков допълни, че обстоятелствата в Южна Осетия и Абхазия са били от „съвсем различна категория“.

Картината изглеждаше много по-различна преди Путин да поеме кормилото на властта. През 90-те години на миналия век неговият предшественик на президентския пост Борис Елцин призоваваше настойчиво регионалните лидери да „вземат толкова суверенитет, колкото са в състояние да преглътнат.“ Движенията за самоуправление укрепваха позициите си в някои от най-ценните руски територии: Татарстан – дом не само на петролодобивни съоръжения, но и на голям завод за камиони и на завод за самолети, Башкирия – с големи залежи на природен газ, и Коми – северна област, която добива въглища.

Всичко това спря в Чечения – богато на петрол парче земя в Северен Кавказ. Тя бе единствената руска област, която открито обяви независимост. През 1994 г. Русия изпрати войски в Чечения и двете години на сражения оставиха след себе си десетки хиляди жертви. През 1999 г., на фона на кулминацията на насилието в цял Северен Кавказ, Путин, който по онова време бе премиер,
ръководи провеждането на втора война, заличила бунтовническото движение в Чечения.

Посланието от Москва – възвърнала силите си и отново богата с петродоларите, бе ясно. „Русия показа нечовешката цена, която ще плати, за да запази териториалната си цялост“, отбеляза политологът Сергей Караганов, който оглавява Съвета за външна и отбранителна политика. „Борбата в Чечения бе не само срещу местните бунтовници, тя бе срещу всички движения в региона.“ В действителност, заплахата от сепаратизъм до голяма степен
изчезна от руския пейзаж, като Путин предостави достатъчно свобода, за да успокои вътрешната опозиция в много от размирните райони. Дори в Северен Кавказ – един от най-критичните региони, властите сега помагат на мюсюлманите – чрез издаване на визи и закупуване на самолетни билети, да ходят на поклонение в Мека. В същото време Путин увеличи значително изпълнителната си власт, като отмени преките избори на губернатори през 2004 г. Назначени от централната власт регионални лидери подобриха местните икономики и едновременно с това наложиха строги ограничения на опозиционните групи.

Татарстан бе пример за това. Татарите все още отбелязват деня, в който през 1552 г. Казан пада в ръцете на Иван Грозни, който го присъединява към Свещена Русия.
Когато Борис Елцин насърчи регионите да увеличават суверенитета си, Татарстан се възползва с удоволствие, като въведе собствени данъци и лицензионни режими.
Лъскави нови джамии започнаха да си съперничат в Казан с православните храмове и етническите татари, които съставляват до 48 процента от населението на региона, докато руснаците са 43 процента, отвориха свои собствени училища. Татарският парламент реши местните наборници да нямат право да воюват извън Волжска област.
Когато Путин отмени местните избори, татарстанският президент Минтимер Шаймиев протестира на висок глас, като нарече плана „принудителна и болезнена мярка“. В последвалите години обаче, казва Ахметов, изгледите за автономия са намалели до ново най-ниско равнище.

„Разбрахме, че нашият президент може да бъде отстранен по всяко време, до 24 часа“, обяснява главният редактор на опозиционния вестник „Звезда поволжия“. Решението на Медведев да признае Южна Осетия и Абхазия, продължава той, обаче „създаде прецедент, своеобразен указател“ за придобиване на независимост.
Москва е уверена, че упражнява строг контрол над политиката в отдалечените региони, но това може да се промени до 10-20 години, отбелязва Ахметов.
„Семената на самоунищожението са в авторитарната система“, смята той. „Това е грешка на Москва.“

Подобно надигане дойде от Башкортостан – голям петролодобивен център, в който башкирите съставляват до 30 процента от населението. Малка организация, наречена „Кук Буре“, която настоява башкирският език да стане задължителен в държавните училища, публикува манифест, в който обвинява Москва в прилагане на двойни стандарти заради това, че защитава етнически групи като абхазците и осетинците, а пренебрегва тяхната платформа.

„Дойде времето да попитаме всеки служител на федералните власти, а те се увеличиха в Башкортостан с хиляди през последните години: „Какво правите за башкирския народ?“, се казва в изявлението, което бе поместено на сайта на групата.
Юристът и един от съоснователите на „Кук Буре“ Тимур Мухтаров твърди, че целта на групата далеч не е независимост. Макар че е възможно неколцина да обсъждат тази идея в лични разговори, законодателството срещу екстремизма прави опасно публичното й възприемане.
31-годишният Мухтаров изпитва известна носталгия по годините на Елцин – период „на повече хаос, но по-малко страх“.

Отстояването от Русия на правото на самоопределение в Грузия може и да не промени нейното отношение към Башкортостан, смята той, „но поне ни дава повод за размисъл“.
Възможно е освен това действията на Русия да съживят движенията в Северен Кавказ, където много сепаратистки групи в призоваваха в началото на 90-те години за автономия или отцепване , казва преподавателят по международни отношения в Джорджтаунския университет Чарлз Кинг. Тези призиви замлъкнаха, откакто Путин пое властта.

Малцина обаче гледаха на събитията в Абхазия с по-голям интерес от един близък в етническо отношение до абхазците народ – черкезите. Много черкези все още живеят в Русия – в републиките Кабардино-Балкария, Карачаево-Черкезка и Адигея.
Огромното мнозинство живеят извън страната, но смятат Кавказ за своя родина.
„Те изпаднаха в екстаз, отбелязва професор Кинг, автор на книгата „Призракът на свободата: История на Кавказ“. „Техните братовчеди получиха независимост. Те гледат на това като на нещо много голямо, което може да има реални последици за Русия.“

По БТА

Свят
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.