Цената на петрола – най-голямата опасност за света

Мартин Фелдщайн*
в. Интернешънъл хералд трибюн

Бензинова колонка в Сан Диего, Калифорния. Снимка: Ройтерс

Трикратното увеличение на цената на петрола от 30 долара за барел през 2001 година до над сто долара днес представлява най-голямото преразпределение на богатство в историята на човечеството. 13-те страни членки на ОПЕК очакват да спечелят над един трилион долара.

Неминуемо това ще доведе до големи политически последици. Не най-маловажен аспект от това политическо и икономическо земетресение е, че то взима от най-мощните страни в света в полза на някои от най-слабите. И въпреки това жертвите се държат безсилно, сякаш увеличението на цените на петрола е някакво природно явление, продиктувано от конкуренцията на пазара, на която политическите сили не могат да се влияят.

Цената на петрола обаче не се определя от традиционната конкуренция на пазара. Големите производители могат да повишават или намаляват цената на петрола като намаляват или увеличават производството си. И тъй като настоящите цени отразяват и очакванията за бъдещите доставки и търсенето, тези доставчици-монополисти са способни да манипулират и влияят на подвижността на пазара с изявления за бъдещите си намерения.

Монополните доставчици ще продължат да имат силно влияние върху пазара докато държавите-консуматори не намалят рязко зависимостта си от вноса на петрол и не развият политически стратегии за противодействие на политическата манипулация на пазара на петрол или на използването на огромните излишъци на ОПЕК за изнудване на икономиките или отделните индустрии на страните-консуматори. Ако тези усилия не се положат, високата и растяща цена на петрола ще доведе до дълбоки политически и икономически последици.

В напредналите индустриални държави високата цена на енергията ще намали стандарта на живот, ще доведе до неблагоприятен баланс на плащанията и до растящ натиск на инфлацията. Влиянието на растящите цени на петрола върху стандарта на живот е още по-голямо в развиващите се държави. Тъй като разходите за гориво и храна заемат по-голямата част от бюджетите на семействата, а производството на храна изисква вложения от петрол в торовете и за транспорт, високите цени на петрола водят до политическа нестабилност.

Дори след спадането на цената на петрола до около сто долара за барел износителите на суровината от Близкия изток ще получат през 2008 година над 800 милиарда долара. Голяма част от тези приходи отиват в шепа държави с малко население. Например емирството Абу Даби с население от 850 000 души, но само 400 000 поданици, има доказани петролни резерви от 92 милиарда барела и финансово богатство, произтичащо от продажби на енергия на стойност над един трилион долара. Тази концентрация на приходи от петрол и богатство прави богатите, но стратегически слаби държави цел на радикалните им съседи.

Тя също така им дава непропорционално политическо влияние върху световната политика по два начина. Първо, част от тези огромни печалби отиват у радикалните групировки в ислямския свят като „Хизбула“ чрез мними обществени и частни фондации. Медресетата, които проповядват джихад, се финансират щедро от петролните пари.

Второ, приходите от високите цени на петрола се връщат в бързо растящите държавни капиталонатрупващи фондове на страните от ОПЕК, които ги инвестират в икономиките на развиващите се държави. Абу Даби има инвестиционни фондове с над един трилион долара.

Експлозивното нарастване на цените на петрола провокира по-нападателните политики. Ресурсите преминават от пасивните инвеститори в САЩ и облигациите на европейските правителства към корпоративни ценни книжа и към откритото купуване на американски и европейски компании. Тъй като новите инвестиции се умножават, те може да изкушат кредиторите за по-голямо влияние върху западните икономики.

Това положението не може да бъде толерирано в дългосрочен план. Външната политика на индустриализираните държави не трябва да се превръща в заложник на производителите на петрол. Индустриалните страни трябва да намерят пътища и да попречат на кредиторите да заплашват да продават, или наистина да продават големи количества американски облигации като в дългосрочен план обричат интереса към Америка на икономически спад, или да се насочват към определени фирми или индустрии като продават акции, добити от държавните фондове.

Докато страните-консуматори стоят пасивно или подхождат към предизвикателството на национална основа с надеждата, че ще спечелят от усилията на другите, опасността ще продължи да съществува, дори и да не расте. В края на краищата всички държави-консуматори са в една лодка. Глобалната рецесия не се влияе от националните граници. Никоя отделна страна не е способна да се сдобие с постоянна привилегирована позиция сред производителите. Никоя отделна страна не може да промени положението с доставките само със собствените си усилия.

Държавите-консуматори на петрол обаче могат да влияят както на икономическото, така и на политическото глобално равновесие ако се координират и в известна степен обединят усилията си. Америка трябва да играе главна роля в тези усилия. Вместо да чакат пасивно следващия удар, най-големите държави-консуматори от Г-7, заедно с Индия, Китай и Бразилия, трябва да сформират група, която да промени дългосрочните тенденции в доставките и търсенето в своя полза и да спрат изнудването на силните от слабите. Русия трябва да бъде поканена да вземе участие в тези усилия.

Координираните действия може да свалят цената на петрола като намалят и в дългосрочен план премахнат спекулативния натиск зад настоящото покачване на цените, установявайки последователна политика на доставките. Много от мерките, препоръчани за постигане на тази цел – като пестене на енергия, разработване на местните доставки на петрол и на алтернативните източници на възобновяема енергия – могат да бъдат осъществени едва след няколко години. Въпреки това, дори преди балансът на силите на пазара да се промени, очакването на промяната ще намали цената на петрола. Политиката на сътрудничество трябва да включи и съвместни споразумения за противодействие на целенасочен бойкот или прекъсване на доставките.

Покачването на цената през 2008 година беше предизвикано от промените в очакваното дългосрочно търсене на петрол, докато доставките останаха общо взето непроменени. По същата причина действията, които ще причинят по-бавен растеж на бъдещето търсене и по-бързо покачване на доставките, ще се превърнат относително бързо в по-ниски текущи цени. Крайно необходима е промяна в националната енергийна политика на САЩ. Но тя ще бъде много по-ефективна като част от координирани международни усилия.

В САЩ петролът се използва предимно като гориво за автомобилите. Извън САЩ петролът служи най-вече за отопление и за производство на електричество. Затова координираните действия трябва да се фокусират върху намаление на използването на бензин в САЩ, докато другите държави може да допринесат като преминат към водни, чисти въглищни технологии или ядрена енергия, за да произвеждат електричество.

Увеличението на доставките на петрол трябва да е висш приоритет. Американската политика за увеличаване на добивите чрез разширяване на сондажите и чрез разработване на петролните шисти трябва да бъде синхронизирана с политиките за увеличаване на доставките от чужбина. Това изисква повече инвестиции от държавните петролни доставчици, които са основните източници на петрол днес. Потребителите на петрол са в положението да използват дипломатически мерки, за да установяват нов баланс между производителите и консуматорите.

Някои от политиките за намаляване на цената на петрола ще намалят и зависимостта на САЩ от вносния петрол без да го отхвърлят напълно. САЩ ще останат вносител на петрол докато бензинът за превозните средства не бъде заменен от акумулатори или от водород. В същото време, за междинния период, усилията да се увеличат доставките на петрол и на други въглеродни горива може да затруднят намаляването на емисиите въглерод. Но заради големите политически последствия от високата цена на петрола намаляването на цената му трябва да бъде незабавна и първостепенна цел.

*Хенри Кисинджър е носител на Нобелова награда за мир (1973 г.), държавен секретар на САЩ при президентите Ричард Никсън и Джералд Форд. Ръководи консултантската фирма Kissinger Associates. Мартин Фелдщайн е професор по икономика в университета Харвард и е бил главен икономически съветник на президента Роналд Рейгън.

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.