СофияПловдивВарнаБургасРусе

САЩ: има ли живот след имперското минало?

Ян Рос

Суперсилата САЩ търси новата си роля в света. Снимка: Ройтерс

Може ли да се научиш да даваш заден ход? Може ли една световна сила, която вече не е способна да контролира света, да намери нова роля, без депресия или страх, и има ли живот след империалистическото минало? Това е въпросът, пред който са изправени САЩ и който ще бъде решен след 20 януари 2009 година, след като следващият американски президент встъпи в длъжност. Управляването на отстъплението от позицията на силата, ревизирането на политическата самопредстава, ако не и на националната идентичност, е предизвикателство, което се равнява на осезаемите опасности от последиците от финансовата криза през конкуренцията от страна на Русия и на Китай до тероризма. Всеки, който миналата седмица е слушал Барак Обама и Джон Маккейн по време на първия им кандидат-президентски дебат, може да се съмнява, че вече са осъзнали (за себе си и за родината си) мащаба на американското падение. Или че ще намерят смелостта да кажат истината.

Това, че Джордж У. Буш – някогашното олицетворение на американската надменност – в края на президентството си ще трябва да преведе нацията си и през икономическото унижение – след политическата и моралната кризи, които вече са видими, прилича на иронично наказание от боговете. Междувременно Америка плаща цената едновременно на силата и на безсилието. Глобалният имидж на Съединените щати не се възстанови от времето на опиянението им от господството (когато правителството на Буш си спечели омразата на света с войната в Ирак и с издевателствата в Абу Гариб). Едновременно с това и превъзхождащата им позиция от страна на силата, срещу която все още се насочва антиамериканският гняв, отдавна се е разпаднала.

Още през 2005 година президентът Буш се чувстваше на върха на властта

В началото на 21 век икономическата и политическа динамика се премести към Азия – един траен процес, който обаче навлезе в съзнанието на света с истинска драматичност едва през последните 3-4 години. Една Русия с възвърната енергия може да накара покровителстваната от САЩ Грузия да коленичи безнаказано и с военна сила. Падането на Саддам Хюсеин не донесе на ислямския свят демократичната промяна, а края на американската ера в Близкия Изток. От иранската ядрена заплаха през квотите за добив на петрол на Саудитска Арабия до игрите на надмощие във пакистанската вътрешна политика – контролът убягна на Вашингтон.
Всичко това се случва със спираща дъха скорост. Още през януари 2005 година, в началото на втория си президентски мандат, Джордж Буш огласи може би най-амбициозната в исторически план програма, обявявана някога от държавен глава за страната му. Тя предвиждаше разпространение на “огъня на свободата”, който като горски пожар трябваше да обхване и най-отдалечените кътчета на земята. Трудно е да си представим, че наследникът на Буш – независимо дали демократ или републиканец – може отново да говори по този начин.

Американците също разбраха, че се случва нещо страшно. Страната реагира с несигурност, която стига по-дълбоко отколкото политическото недоволство от крайно необичания президент. Още преди кредитната криза родината на капитализма беше разядена от учудващо недоверие в капитализма, от страха от евтиния внос от Азия или от последиците от свободната търговия с Мексико. Сривът на Уолстрийт е толкова чудовищно събитие и заради това, че засяга един народ, който започна да се съмнява в така надеждните понятия като успех, справедливост и награда за стараещите се.

Петролната зависимост на нацията от шофьори вече се определя като срамна и вредна страст не само от маниаците на тема екология – междувременно тя е възприета като заплаха за националната сигурност от първа степен, защото излага Запада на милостта на петролните режими между Каракас, Рияд и Москва. Провалът на военния курс на Буш разтърси не само доверието на гражданите в американската мощ, но и в мисията на Америка, която може да предложи на света несравнимо добро. И като че ли избраният от Барак Обама лозунг „промяна” – мотото на политическата му кампания за възраждане – звучи прекалено безобидно. Това, от което САЩ имат нужда и търсят сега, е лечение.

Проповядващите успокоение, които протестират срещу тезата за упадъка, дават за пример предишни периоди на слабост на Америка, които преминавали бързо. В края на 80-те години изглеждаше, че бъдещето е на Япония, а по време на Студената война дори имаше експерти, които предричаха на бедния и дисциплиниран Съветски съюз по-добри шансове за победа и за оживяване, отколкото на богатите и мекушави Съединени щати.

Но не всичко се повтаря – поне не днешната загуба на сила в Америка. Наистина, комунистическият източен блок беше конкурентоспособен на Запада само във военно отношение и във всички други сфери му отстъпваше безнадеждно, както се оказа веднага след 1989 година при цялостния икономически срив от източен Берлин до Владивосток. А Япония е една малка, третирана като агресор във Втората световна война страна, в сравнение със самоуверените гиганти като Китай или Индия. Цялата досегашна история на Съединените щати е история на нейния възход към върха в един доминиран от Запада свят. Точно този свят обаче вече не е нещо, което се разбира от само себе си.

И съвсем не е необходимо да бъдат детронирани от по-мощни сили или организации, за да бъде поставена под въпрос американската уникалност. В действителност съперниците за първото място в глобален план имат забележителни слабости: Китай може да попадне в политическа криза заради социалните и екологични дефекти; на Европа й липсва стратегическата способност да действа и апетит за голямото. В обозримо бъдеще САЩ ще останат най-силната и важна държава.

Но това няма да промени нищо във факта, че богатството, влиянието и силата ще се преместват на юг и на изток. Това се дължи на невероятния успех на праамериканския модел, на мечтите на средната класа за благосъстояние и лична свобода. Сега почти всеки в света иска да живее така, а стотици милиони успяват. Със своята все още евтина, но вече способна работна сила те представляват икономическа конкуренция за САЩ. Едновременно с това те поставят страната под политически натиск и ограничават игралното й поле: защото новите граждани в Истанбул, Бомбай или Куала Лумпур вече не искат да бъдат командвани постколониално от Вашингтон или от някой друг от Запада. Именно американизирането на света, чрез открития в Америка масов индивидуализъм и чрез произлизащата от Америка глобализация, изсмуква повече от превъзходството на САЩ, отколкото всеки идеологически или политически противник.

Вечното добро настроение се превърна в пречка

Да се научат да дават заден ход – това ще се окаже особено трудно за САЩ. Това е нация от печеливши. Колективната й памет не помни разрушения от войни в собствените граници, а досега американците възприемаха модерната история и капитализма като история на собствения си успех. Испанци, португалци и британци се научиха да се примиряват със загубата на колониите си, да стават второстепенни; на американците тепърва им предстои опита на следимпериалистическия период.

Душевният живот на нацията е насочен по жизнерадостен и понякога изнервящ начин към оптимизма – от образованието в училище, при което непрекъснато се сипят похвали, до неизкоренимата вяра в научно-техническия напредък. Точно този манталитет направи САЩ велики. Но точно той сега се превръща в проблем, защото противоречи на съмненията в самия себе си, на скромността, на миролюбивото историческо остаряване. По дефиниция САЩ са „новият свят”, как тогава да се примирят с факта, че изведнъж други ще олицетворяват младостта и неизчерпаността? И не знаем дали американците, които досега почти винаги са били победители, ще излязат добри или лоши губещи.

Възможно е САЩ да се вкопчат отчаяно в остатъка от тяхното колебаещо се превъзходство и в

Кандидат-президентът на републиканците Джон Маккейн изнася реч във Флагстаф, Аризона. Маккейн е олицетворение на упадъчното непокорство и носталгията по отминалата епоха на американското господство в света. Снимка: Ройтерс

идеята за своята уникалност. Въпреки впечатляващата си личност кандидатът Джон Маккейн изглежда точно като израз на това упадъчно непокорство, като въплъщение на носталгията по невъзвратимо отминалата епоха на американското „водачество” на свободния свят.

За разлика от него Барак Обама, при всичките неизвестни, може да стане първият американски президент на „постамериканската ера”. Пътят за излизане от провинциалния егоцентризъм на властта би бил една праамериканска възможност за интернационализъм, за едно по същество „интернационално” заради етническите, религиозни и културно различия съвместно съществуване. Страната на имигрантите САЩ, единствената универсална нация, може и нещо друго, различно от господството. Тя може да отразява и изобразява света, да реши и изглади противоречията му. Може би на 4 ноември Америка ще направи първата си крачка в тази насока.

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.