Феноменът български паспорт – при нашенци в Косово и Албания – 2

6 май 2008 г. Всяка година през май нашенци в Косово празнуват Джурджевден – Гергьовден. Снимки: авторката

Продължава – виж първата част: При нашенци в Косово и Албания: Скандал в „бошняшкото кафене“ – 1

Докато обикалях из Шар планина, нашенци непрекъснато ме питаха дали мога да им помогна да получат български паспорт. Гора е анклав и в момента нашенци не могат да пътуват свободно в Европа. Където има дефицит, там се ражда и “черен пазар”. Етническите българи от чужбина могат да получат българско гражданство, но процедурата отнема вече 4-5 години. По втория начин заветният паспорт струва до 6000 евро и който може да си го позволи, плаща, за да не чака години наред в Министерство на правосъдието, където има само две гишета за опашката от желаещи кандидат-българи.

Държавната агенция за българите в чужбина, откъдето се издава документ за български произход, работи много тромаво и нашенци от чужбина чакат години наред. Чиновници от тази агенция твърдят, че имало опасност албанци да се представят като горани и затова законният срок не може да бъде спазван. Това обижда нашенци, защото те бягат именно от албанците, с които не могат да съжителстват. Но най-голямото чакане след депозиране на документите за паспорт е в Министерството на правосъдието. Основните спънки се създават от странни чиновници от МВР, които дописват законите, измислят нови правила. Но докато нашенци от чужбина чакат вече 5 години за българско гражданство, недобросъвестни служители на МВР са дали “на черно” фалшив паспорт на наркотрафиканта от Санджак Куйович.

В подготвения документ за държавна политика към българите в чужбина през декември 2007 бе оповестено, че не е редно България да либерализира прекомерно издаването на български документи за самоличност “от съображения за национална сигурност”. Фактите показват, че изкуственият дефицит не е случаен. С размахване на плашилото за “национална сигурност” всъщност се подхранва “черния пазар” на визи и паспорти. Говори се ,че залогът е толкова голям, че става дума за милиони. В Македония много хора от различни градове са ми споделяли, че фирми посредничат срещу солиден хонорар за бързо издаване на български визи и паспорти.

Посредникът Р.

Р. от Призренска Гора постоянно е на път между Гора, Сърбия и България. Той се прехранва като посредник на сръбски, македонски и български паспорти. Страх го е да пътува из Косово, но няма как. Дава си сметка, че албанците отдавна са го взели на мушка и решат ли, ще се разправят с него. Осъзнава риска, който поема, като пътува почти всяка седмица до Ниш. Албанците вземат сръбски паспорти, за да пътуват, и Р. пренася документите им до Крагуевац. Той пътува и до София, за да пренася документи за български паспорти. Обяснява ми, че гораните искат да работят в чужбина с български паспорт, за да могат да хранят семействата си. Безработицата в Гора е ужасна. Има 200 молби от горани за български паспорти. Срещнах Р. в София след година и той беше доволен, че бързо е получил удостоверения за български произход. Търсеше сигурен човек, който да му извади български паспорт по “втория начин”, не му се чакаше 2-3 години. В един от документите, който попълнил, трябвало да посочи адрес в България и някакъв човек в агенцията “услужливо” му предложил адрес срещу 200 евро. Аз му подарих моя адрес, докато пиехме кафе до Археологическия музей при БАН – бивша джамия от османско време. Пратих го в музея да види залата с тракийски маски и съкровища. Р. е измислил резервен вариант, ако в Косово стане напечено: “Ние не можем да живеем с албанците и затова аз си правя къща в Суботица. Във Войводина е хубаво за живеене, там има 28 малцинства и много малко албанци.”

Надир от Урвич

Горани от Косово, архивни снимки.

Надир от село Урвич, Македония, дошъл през 1992 в София, развил е успешен сладкарски бизнес, но чиновниците от Агенцията за българите в чужбина отказали да му издадат удостоверение за български произход. Съмнявали се, че е албанец, който се представя за горанин. Едва ли си дават сметка колко обиден се чувства Надир. В днешна Македония има две горански села – Урвич и Йеловяне, разположени в Шар планина, между Тетово и Гостивар, заобиколени от всички страни от албанци и подложени на асимилация. Описани са от Васил Кънчов. Историята на Надир е показателна за проблема с българското гражданство за етническите българи от Балканите. Надир е напълно интегриран в българския стопански и културен живот. Той живее в българската столица със семейството си, има сладкарница “Ардиян” на бул. “Христо Ботев”, до Централна гара. Баща му Бекир Алили дошъл от Урвич в София през 1920 година и живял в столицата над 20 години, имал 5 дюкяна, къща на бул. “Скобелев”, сладкарница “Камелия” на “Витошка” и ул. “Патриарх Евтимий”. Апартаментът му е конфискуван през 1962. Според Надир над 100 души от с. Урвич са работили в София като бозаджии.

Надир и жена му Ганимет първо отворили цех за фунийки за сладолед в квартал Драгалевци, скоро направили сладкарница със собствено производство. Рецептите за ориенталските сладки са от Македония и Турция. Вече имат цех за сладкарски изделия в квартал “Разсадника”. Вкусните им тулумбички се продават в около 20 магазина и сладкарници, наели са и работници в сладкарския цех. Купили са и къща в кв. “Надежда”. Макар че живее отдавна в България, има собствен печеливш бизнес и е изряден данъкоплатец, Надир не е успял да получи българско гражданство. Живее в България като чужденец с карта за постоянно пребиваване. Той е разочарован от Агенцията за българите в чужбина, където се шири корупция. Подал молба да получи удостоверение за български произход, но още не е получил. А са минали 6 години! Дал 1500 лв. на адвокат, за да му извади по-бързо удостоверение за български произход, но адвокатът взел парите и изчезнал. Някой му препоръчал друг адвокат, който се оказал съученик на чиновник от агенцията. Чуди се как така в Скопие се чака най-много 4-5 дни за издаване на документ, а паспортът е готов за 3 дни, докато в България се чака с години. “Тук спечелих пари, купих цех, сладкарница, 2 къщи. Други хора дойдоха от Урвич в София, но се отказаха да правят бизнес заради бюрокрацията.”

Надир смята, че езикът на гораните от Урвич е “нашенски” и обяснява че хората в селото се наричат нашенци помежду си. “От всички страни сме заобиколени с албанци. В село Урвич има 4-5 махали – Богородица, Царска махала. Селото има над 100 къщи Половината работят в Италия, другите – в Турция (Истанбул, Одрин, Бурса). В селото са останали малко горани. 20 семейства са получили италианско гражданство, за 2-3 години са си купили и къщи в Италия.”

Джингиз от Митровица

Преди войната много нашенци от Гора и Жупа са живели с албанците. Но след 1999 те са продали дюкяните си и са се преселили или в Северно Косово, което е населено само със сърби, или в сръбските анклави. Много нашенци са предпочели да се заселят в Централна Сърбия, Санджак, Войводина, Западна Европа.

В разделения по реката Ибар град Митровица имам приятел горанин. Джингиз, 40-годишен горанин от Радеша, собственик на сладкарница “Пеливан”. В населената само със сърби Северна Митровица има около 15 заведения на горани. В южната част на Косовска Митровица, където живеят албанците, има само две горански фамилии. Сладкарницата “Пеливан” е на пъпа на Северна Митровица. “По-стара е от Скупщината в Митровица”, казва Джингиз. Заведението е от 1932 г. Дядото на Джингиз се преместил от Радеша в Митровица през 30-те години на 20 век. Прадядо му е имал 18 дюкяна в Пловдив, но е бил изгонен от България. “Знаете ли, че царят е изгонил всички, които не са българи?”, пита Джингиз. Той рядко си ходи в Радеша. В селото сега има 650 къщи, но са останали да живеят само 200 стари люде. Според него гораните са автохтонни, стари славяни от Сърбия. Приели исляма през 18 век заради данъчни облекчения. Джингиз обяснява, че сърбите не приели исляма, защото земята им била плодородна и можели да плащат данък.

Жетварка в Кукъска Гора, Албания. Снимки: авторката

А гораните открай време са в планината, където климатът е много суров. “Камен и небо, пасивна земя, няма нищо! Данък може да се плаща, където има равнина. При нас има 7 месеца сняг, 7 месеца зима, 1 месец лято. Откъде да изкараме за данък? Ние бягаме от планината”, обяснява Джингиз защо роднините му се преселили в Митровица, където им потръгнало с дюкяна. “Татко се казваше Пеливанович, но когато се върна от казармата, през 1952, албанците промениха фамилията му и той стана Пеливани. Аз нося фамилията на дядо ми Мехмети, който имал дюкян в Пловдив.”

Как се самоопределяте?”, започнах разговор за етническата идентичност. “Нашенец, това е да си наш, вътре сред нас самите.” Джингиз знае теорията, че гораните са потомци на богомилите. “Ние сме славяни, по-рано сме били сърби, може и българи да сме били. Топонимията в Гора е изцяло славянска. Ние нямаме информации, нямаме институции, нищо нямаме, кютаме си. Нямаме лоби, всеки се мъчи сам за себе си. Не е важно какъв си – богомил, сърбин, българин, важното е какъв си днес. Ако имаме пари, ще можем да инвестираме и да изследваме, да разберем какви сме.” Според него в Кукъс, Албания, е било пълно с горанци, но били албанизирани. “Кукъс беше като Драгаш, но горанците там се албанизираха, станаха сплав. Оженили се за албанки и станали сплав, бакър, сребро, претопили се, не са чисти.”

Джингиз гордо пояснява, че гораните в Косово се женят само помежду си: “Ако има коктейл, не е чисто”. Децата учат в сръбски училища и университети. Той смята, че гораните са 7–10 хил., но има манипулации. Били са 35 хил., но заради миграцията броят им намалял. Във всеки град от бивша Югославия има няколко горански дюкяна. В Белгия, Люксембург, Германия има горански дюкяни. Повечето горанци след войната през 1999 са мигрирали в Бенелюкс и в Швейцария. Едно време гораните са работили в София, Пловдив, Солун, Дубровник.
След 1999 положението в Косово е “мътно като боза”, тепърва трябва да се избистри. Джингиз е готов, ако стане напечено в Косово, да напусне Митровица и да се изсели в Западна Европа. Гораните са привързани към държавата, твърди той. Към коя държава, питам аз – косовската или сръбската? “Ако има косовска държава, не знаем какво ще стане с нас. Нищо не се знае, ще видим”, неохотно отговаря Джингиз.

Отивам още по-далече и го питам: “Защо не можете да живеете с албанците.” Той ме гледа недоверчиво: “Не казах, че не можем.” Питам го дали говори албански. “Аз лично говоря, но искам да знам дали вие говорите албански в България? И ние си говорим горански език. Няма пречки, който иска, да научи да говори албански, английски… това е лична работа. Горански съм учил от майка, татко, дядо. Това е горански, нашенски. Езикът ни е различен от албанския като деня и нощта. Горанският е славянски език. Най-голяма бариера за горанците в Косово е езикът. Не всеки знае албански, както и не всеки знае горански. Знаете ли някой албанец да говори горански? Защо се смеете? Някой сърбин да говори горански? И аз не познавам такъв. Горанците са ситни, малки, трябва да знаят всичко, ако искат да оцелеят. Горанецът трябва да знае и горански, и сръбски и там, където работи, трябва да се преклони.”

Кафене “Пеливан” е нещо като Ганковото кафене в Северна Митровица, тук често се бистри политиката и когато някой започне да говори на актуална тема, се включват и околните. То е социално средище за много хора в Северно Косово. Тук идват да пият кафе журналисти, политици, полицаи, обикновени хора. През всичките ми пътувания из Косово винаги ми е правило впечатление ожесточението, с което сръбските лидери се оплюват едни други и това, че не успяха да създадат единен Сръбски национален съюз, а има два – единият е в Северно Косово, другият в Централно Косово. Сръбският лидер от Митровица Оливер Иванович е на нож с лекарите Марко Якшич и Милан Иванович (лидери на Сръбския национален съюз на Северно Косово), смятани от международната общност за екстремисти. Д-р Рада Трайкович, лекар и шеф на болницата в сръбския анклав Грачаница (до Прищина), политик в Сръбския национален съвет за централно Косово, е в конфликт със сръбските лидери от севера. Тя се опасява, че Белград е забравил за сърбите в анклавите и се грижи повече за тези от Северно Косово. Рада Трайкович смята, че албанците твърдо са решили да асимилират горанците в Косово.

Джингиз ту говори с мен, ту обслужва клиентите и обръща внимание на всеки новодошъл, поздравява го, пита го как е – така в кафенето всеки се чувства като у дома си. По едно време той рязко стана и отиде при няколко яки бабаити с анцузи, които седнаха на съседна маса. Като си тръгнаха, се оказа, че това са рекетьори, които обикалят из заведенията. Джингиз шепнешком ми обясни, че няма проблеми с рекетьорите, защото е староседелец и младежите просто ги е срам да му искат пари. Бабаит има и на друга маса – висок атлетичен млад мъж с интелигентно изражение, славянски тип. Можеше да мине за млад преподавател или за спортист, ако не забелязах, че сканира с проницателни очи всеки новодошъл, докато си пие кафето. Спокойно, твърде спокойно за тип като него. Джингиз познава и него. Пак ми шепти, че този тип, който седеше преди малко на съседната маса, е цивилен сръбски агент. “Този е от МУП (Министерството на вътрешните работи – бел. авт.), наоколо е пълно с агенти, все пак това е Сърбия и МУП трябва да знае какво ще стане тук. Ако Сърбия загуби сега Косово, когато стане по-силна, ще се върне, няма да го остави. Косово е част от Сърбия.”

Всичко е хубаво в кафене “Пеливан”, само дето тук няма бюрек. Какъв горанин си ти, щом нямаш бюрек, упрекнах Джингиз. “Ти защо не отидеш да месиш и печеш бюрек, аз също съм готов да ти платя 1 евро за един бюрек. За 1 евро ще направя едно кафе и ще спечеля пари с по-малко труд. Знаеш ли каква мъка е да се прави бюрек”, простичко ми обясни Джингиз. Започвам да му обяснявам, че бюрекът е част от горанската същност, култура и начин на живот и не бива да отмира, но той е непреклонен. Поне веднъж в месеца да прави бюрек, за да поддържа форма. Не е съгласен, че толкова лесно може да се унищожи Гора. Смята, че Гора има бъдеще като място за сафари туризъм. Гораните държат на родното си място. Макар че са печалбари от столетия, където и да отидат да живеят, те се връщат в родното огнище. “Горанецът, и да отиде да живее накрай света, иска да го погребат в Гора. Плащат се луди пари за това. Един горанин избягал в Австралия през 1948, когато Тито се скара със Сталин. Починал през 1995 в Сидни и близките му платили 20 000 долара, за да уважат волята му да бъде погребан в родната Гора. Ние държим много на родното си място.”

Шар планина стана албански Алпи

Премиерът на Косово Хашим Тачи в Призренска Гора, Косово. Снимки: авторката

На 5 май 2008 премиерът на Косово Хашим Тачи дойде в Гора и откри асфалтирания път от село Кукаляне до село Брод. Той беше посрещнат от горански деца в традиционни горански носии, от симпатизанти на оглавяваната от него Демократична партия на Косово от село Рестелица и от Садик Идризи, депутат от подкрепящата правителството бошняшка коалиция “ВАКАТ”. Още в началото на речта си премиерът Тачи даде знак на преводача да не превежда от албански на сръбски. Преводачът млъкна и повече не се обади. Гораните стояха и само гледаха. Много малко от тях знаят албански, но никой не посмя да се обади да поиска превод на думите на косовския премиер. Нито политикът от горанското село Крушево Садик Идризи, нито председателят на община Драгаш, нито чиновници от общината протестираха и поискаха превод. Никой не дръзна да поиска превод от албански език, който законът регламентира.

След откриването на пътя делегацията на премиера Тачи отиде на обяд в новопостроения албански хотел на 3 км от Брод. Малцина от жителите му разбраха, че косовският премиер е минал през селото. Хотелът е построен от албанската фирма “Кук комерс”, смятана от хората в Гора и Жупа за собственост на Хашим Тачи. Хотелът беше построен за една година. До него се стига по черен път покрай Лйева река. Намира се в сърцето на Шар планина, близо до билото и предела, където сред мистичните скали на планината се срещат диви кози. Наблизо има овчарски кошари. Носи звучното име “Арджена” и е първото място с албанско име в Призренска Гора.

Хотелът е свръхлуксозен, в алпийски стил. Има проект за построяване на път, който да заобикаля центъра и да минава от долната страна на Брод. Планира се построяване на ски писта. Гораните недоволстват, че албанци са купили терен до ловната хижа. Мъжете от Брод се страхуват, че до година – две в родното им село ще гъмжи от албанци, нещо нечувано досега в тази част на Шар планина. Факт е, че горанин е продал терена си на албански предприемачи, които са направили добра инвестиция, построявайки хотел. Теренът край ловната хижа не е заграбен, а е купен от албанци с нюх за успешен бизнес. Някои упрекват хората от село Брод, че им измъкнали бизнес изпод носа. “Не е нормално в сърцето на Шар планина до село Брод да има албански хотел. Трябваше някой броджанин да купи терена и да построи хотел. А сега някой отвън прибира меда на Шар планина”, коментира млад юрист горанин.

Гора и Жупа са привлекателно място за бизнес и нашенци се опасяват, че албанците ще ги маргинализират икономически. Албанците вече са заели доходоносни икономически ниши. Приватизацията на предприятието за производство на вълнени изделия “Драйтекс” в Драгаш, в което са работили 1500 души, е била дива. Фирмата “Кук комерс” го приватизира за 380 хил. евро, а според гораните само оборудването е било за 1 млн. След сделката десетки камиони са извозвали машините, които били продадени за скрап на словенска фирма. Сега в “Драйтекс” има само празни халета. В тази дива приватизация е замесен Хашим Тачи, убедени са местните хора.

След 1999 много селища в Косово променят коренно облика си. Албанците прогонват сърбите и ромите, а към гораните се отнасят враждебно заради сътрудничеството им със сърбите, подозират ги, че са пета сръбска колона. Това се дължи на участието на горани в сръбската армия. Според Ибро Ваит, председател на етническата общност на гораните, участвал в делегацията на Белград по време на конференцията в Рамбуйе, през 1999 са убити 7 горани – войници и цивилни, “в защита на Югославия”, повече от 10 са ранени. Албанците си отмъщават след изтегляне на сръбските сили за сигурност. Според него терористи от У Че Ка заедно с разбойнически банди от Албания започват да тормозят хората в Гора. Гораните не са защитени от немския КейФОР, те са изгонени от работните си места, мнозина са изселени от къщите си по най-брутален начин, сръбският е забранен, една къща е запалена, оплячкосани са много къщи, убити и отвлечени са десетки горани. По онова време 60 % от гораните са принудени да бягат, смята Бехадин Ахметович от Драгаш.

Много горани ми разказваха как албанците са ги принудили със заплахи да им продадат дюкяните си. В Прищина е имало 200 – 300 горани, които до 1999 са работили в собствени дюкяни, а също и в институциите и в държавни предприятия – в пощата, електроразпределителната фирма и др. Малкото останали горани, собственици на сладкарници и заведения, не смеят открито да изявяват своята идентичност от страх албанците да не ги бойкотират. През последните две години и в Жупа в Косово се наблюдава икономическа експанзия на албанците, които купуват земя от нашенци, на която строят луксозни заведения.

Писана булка от село Брод, Призренска Гора, Косово. Снимки: авторката

Нашенец от село Горно Любине, Жупа, разказва: “Гораните в Косово нямат работа, те са прогонени от държавните институции, работят само като сладкари или строители, или като учители по сръбски, босански. Албанци направиха хотел в село Речане, на наша територия, но не искат да наемат наши хора. Албанците изкупуват къщи в Призрен и Драгаш. Те узурпират земя. Сътрудничеството с Хашим Тачи е само на хартия, да ти даде кафе и да ти види гърба.”

Безработицата е огромен проблем в Косово, води се борба за всяко работно място. На пазара на труда гораните са изтласквани от албанците. Мурвета Исмали, горанка, която живее в Прищина, разказва горчивия си опит да си намери работа в нелоялна конкуренция с албански кандидати. “Албанците се представят за горани, и така ни асимилират. А е ясно, че не говорят нашенски и не са родени в нашите села. Има работни места по квотата за малцинствата. Аз се явих на конкурс за работа в пощата, но не ме одобриха. Според закона работното място беше за горанин, но бе назначена албанка, която се представи за горанка.”

Косово е отесняло на албанците и те трескаво търсят нови територии, на които да се разширяват. Колко му е да изтласкат гораните от Шар планина и да сложат албански имена на селата в Гора. Подозренията на гораните не са без основание. В края на 2007 албанците прекръстиха Шар планина на… Албански Алпи в интернет-страницата на косовското министерство на търговията. Че се пренаписва историята не е нещо ново на Балканите, но явно стремежът за прекрояването на картите върви в пакет с преименуването на стари топоними. В Косово нашенци са твърде малко малцинство, което не е в обсега на интересите на “великите сили”, които цели 9 години след войната в Косово се занимаваха да измислят някакъв фокус-мокус, с който да накарат сърби и албанци да живеят в хармония и разбирателство.

В момента сърбите живеят в северната част и в някои анклави в централно Косово и се самоуправляват чрез собствени институции, подкрепяни от Белград. Нашенци живеят в етнически чисти села в Гора и Жупа, които се обезлюдяват все повече и повече. Гораните са обзети от паника, че за тях няма да има повече място в държавата Косово. Ще запазят ли своята идентичност нашенци, или ще се удавят в албанското море с новокомпонирана бошняшка идентичност – това е въпрос, чийто отговор ще видим в близките години.

ИStoRии
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.