Цитат в десетката: Ние, биещите се… и „На учителя с любов“ по бТВ + видео

Снимка: e-vestnik

Гледах предаването „На учителя с любов”, което бе излъчено по бТВ тези дни. Много хора се въодушевиха да обясняват как българското училище се сгромолясвало. Даже един дългобрад тип във филма каза как преди нашите ученици са завладявали Европа, а сега вече не го правели. В известен смисъл напълно подкрепям твърдението, че качеството на образованието е лошо. Защото не отговаря на интересите на държавата и икономиката. Но в този филм аз не видях нищо, което да показва за мен, че се влошава.

Когато аз бях ученик преди 20 години в стандартно, не елитно училище, си спомням следното:

И ние влудявахме учителите си и им правехме напук. Имахме млада учителка, която напусна на третия месец, включително и заради това, че я правехме луда. Изпълненията, които правехме, бяха много по-големи от заснетите във филма. Там най-много показаха, че децата носеха ножове на училище. Ние пък носехме автоматични ножове, бойни ножове, бокс (мен са ме били с бокс), пръстени с остриета, газов пистолет (да, по тошово време беше, и въпреки това), а някой (да не споменавам имена, не един и двама) донесоха и пистолети. Офицерското училище (сега Национален военно-исторически музей) бе наблизо, и ние влизахме вътре през оградата да крадем нафта и куршуми от стрелбището. При една такава експедиция приятел с дезодорант срещу клечка кибрит запали шапката върху главата на военен, който тъкмо се пресягаше да ни хване. Куршумите слагахме на трамвайната релса (оттам минаваше трамвай 4) и се кефехме как гърмят, а хората залягат в трамвая. Кефеше ни и как ни гонеше ватманът, и как никога не ни хващаше.

На Учителя С Любов – бтв Репортерите (част 1)

В офицерското училище сме влизали по складовете, и сме крадели дори гранати. Макар те да не ни бяха интересни и да ги зарязвахме (но сме разглобявали не една). Хващали са ни. Карали са ни се. Биели са ни. И пак се връщахме. И скубехме перата от опашките на фазаните им. Крадяхме и селитра от колибите в парка. С нея и други материали, които купувахме от аптеките, правехме димки и ги хвърляхме през прозорците на хората или в асансьорите, точно когато някой го повика. За кеф, за емоция, за адреналин. Учехме химията с интерес далеч извън учебната дейност за да можем да правим бомби. Правехме всякакви неща, които се взривяваха. Включително и такива, които разпръскват вода. С едни такива бомбички ние замерихме момичетата в детската тоалетна в училище, докато се намокриха напълно, а някои и посиняха. Съучениците и съученичките ми пушеха. Беше толкова разпространено, че май това бе единствената причина, поради която аз не пуша сега. Всички до един пиеха. И то не леки неща (като бира и вино). Особено на ученическите лагери се пиеха доста твърди алкохоли, в доста сериозни количества.

Отделно от това, че си правехме мамби (намазването на лицето на някой с паста за зъби бе най-малкото, изваждахме хората и ги изхвърляхме през терасата през нощта). Правехме дисекции на животни, някои от които живи. Други пъхахме по креватите на момичетата в лагерите, за да ги чуем как пищят. Стреляхме се с фунийки с карфици на върха. Както по животните, така и помежду си. Правехме пистолети, пушки, барут, прашки. Значително намалихме броя на гълъбите, врабците и уличните котки по нашите краища. По някои предмети съм знаел и значително по-малко отколкото демонстрираха учениците в това училище по бТВ. Нищо че в същото време ходех по олимпиади и се класирах в тройката на национални и международни такива. Мои съученици се биеха с учителите. Причакваха ги нощем и се биеха. Отделно от традиционния футболен мач между учители и ученици, който се провеждаше в нашето училище. На някои учители пък им крадяха колите, за отмъщение. Или просто ги препаркираха между две дървета или други две, така че да не могат да се извадят лесно. Някои надписи по училищните стени бяха като духове, колкото и да ги боядисваш и махаш, те се появяваха отново и отново. Най-вече „Дикльо е пикльо”, коментиращ заместник-директора Дикльовски. Много години по-късно посетих пак училището. Нищо не бе същото, всичко бе пренаредено и пребоядисано. Но надписът „Дикльо е пикльо” продължава да си стои на същото централно място, където си е бил винаги.

На Учителя С Любов – бтв Репортерите (част 2)

Някои ученици взимаха наркотици. Леки и тежки. Някои и отглеждаха. Други (да не споменавам имена) рафинираха. На който се интересува, мога и да му обясня как се правят и обогатяват някои базови наркотици. Макар пазарът да не бе така добре развит сред учениците, както вероятно е сега. Двама мои познати ученици се стреляха в двора на училището. Бой имаше всеки ден, а традицията изискваше да се съберем около него в кръг за да не се вижда. Биеха се и момичетата. Те пушеха и в тоалетната, пиеха далеч повече от нас. Ние пък крадяхме и други материали от комбината. Хартия, разни химикали, играчки. Цигани от време на време ни нападаха да ни бият в парка и да ни обират стотинките. Ние се събирахме на големи групи, и бързо ги намирахме, и някои ги пребивахме с камъни. Правили сме си концентрирана сярна киселина (никой не ни продаваше), както и други концентрирани за някои цели, в домашни условия. Ще се учудите колко е лесно и просто. Записвахме се на ракетомоделизъм, за да имаме достъп до материали за по-сериозни експлозиви. Включително и се записвахме по същата причина на военно обучение (от някакво състезание по такова дори имам един бронзов медал в къщи). Един мой съученик превърна тази си страст в професия и сега прави подобни неща професионално.

На тавана на училището се събираха по-големите, за да пушат и да обарват момичетата, които идваха за същото с ентусиазъм. Един път така ненадейно запалиха училището. Някои твърдяха, че било нарочно. Когато ни събраха на верига да сваляме мебелите, за да не се разгори пожарът, ние вместо да ги складираме надолу, ги хвърляхме през прозорците от петия етаж. И друг път сме хвърляли мебели и училищно имущество. Някои са скачали от третия и четвъртия етаж и са чупили крака, ръце. Най-нежното ни поведение към учителите бе да им слагаме кабърчета по столовете или да ги мажем с каноколит. Без значение дали ги харесваме или не. Това е конфликт на поколенията. Точно какъвто има между майка и дъщеря в пубертета. При животните този инстинкт го наричаме отбиване. Не един учител пък си изпускаше нервите и пребиваше яко деца. Странното е, но, като се замисля, спомените ми казват, че май най-уважавахме точно най-лошите и най-лошо биещите.

На фона на тези мои доста меки спомени (изрично изтрих и пропуснах далеч по не меките случки) това, което бе показано във филма на бТВ, бе нежно и някак мило. Направо се кефих на невинността и неопитността на тези деца. Нищо не са видели те от света, или то е било изрязано от филма.

Целият текст в блога на Делян Делчев тук.

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.