Как станах секретен сътрудник на Първо главно на ДС*

Иво Инджев

Е, публикуваха най-сетне онова нещо, което има отношение към моята биография: съпричастност към някогашната ДС. Което, обаче няма как да е новина, защото многократно и отдавна сам съм съобщил тази част от биографията си, с която не се гордея. Никак не ми е било приятно, но съм го направил. Връщам се към мъчителния за мен преразказ по темата от уважение към стойностните хора, които четат моите текстове-само вчера, на 8 октомври 2008-ма, от моето мнение в блога са се поинтересували близо 7 хиляди души (без да им предлагам мухлясали сензацийки). Правя го и поради разбирането, че не всички са чели моите откровения по въпроса в други издания.
В една от статиите си написах, че не се гордея с мазните петна в биографията си и ако изобщо мога да се гордея в това отношение с нещо, това е фактът, че не се гордея.

Още като директор на БТА, т. е. в началото на 90-те, обясних в интервюта, че съм несъстоял се стипендиант на разузнаването (твърде лично е да обяснявам и е недостойно да прехвърлям отговорността за факта, че изобщо съм кандидатствал за такъв стипендиант, макар да съм бил само на 20 години, с нулев жизнен опит извън комунистическия инкубатор). Вече разполагам и с копие на писмената си декларация, в която заявявам още като студент, че имам намерение да сключа брак с моята приятелка, вместо да я изоставя заради кариера „ в органите на МВР”. Следва резолюция на някакъв началник, че не ставам за тези органи, щом постъпвам тъй.

Години по-късно, когато за пръв път стана възможно да си видя досието в разузнаването (едва през 2007-ма), установих, че моето съгласие да сътруднича на същата служба, като условие да замина кореспондент на БТА в Бейрут, е формулирано като секретно сътрудничество. Не знам дали има по-долна степен в йерархията им, но на мен и това дъно ми стига. Никога не съм бил нито обучаван, нито „школуван”, нито произвеждан в някакъв чин, нито награждаван „морално и материално”, както изрично пише в досието ми (и за това разполагам с документ – ако имам желание, мога вече да осъдя с помощта на доказателства всеки клеветник, който ме „произвежда” в „доносник”, офицер или каквото и да било, защото всяка една такава хипербола за мен е позорящо обстоятелство – знам, знам, на желаещите да се погаврят и „секретен сътрудник” им е достатъчно…).

От Първо главно на ДС са ме „произвели” в свой секретен сътрудник, защото им е трябвало да запушат зейналата дупка в кореспондентския пункт в Ливан (впрочем, толкова бързаха да решат кадровия си проблем, че пропуснаха да ме направят набързо и партиен член, а и не ми дадоха шанс дори да се науча да карам кола, без което в Ливан си бях направо загубен, цяло чудо е, че се блъснах само 4 пъти със служебната кола, докато се учех в движение между кратерите от снарядите). Никой от стройните редици на партията и офицерския им корпус под прикритие не е приел да става военен кореспондент – а това им е била специалността! Като гледам сега списъка, колко кадрови военни разузнавачи е имало в БТА, а те, в мое лице, са изпратили един аджамия с две години трудов стаж като репортер, работил само на бюро, превеждайки вестници и списания! Голям зор, голямо разузнаване и голяяям „разузнавач” има в този сюжет.

Смешно или не, фактите са такива. В самото ми досие има и още куп странности (от преписката открих, че най-интересни са били връзките ми със западни журналисти и нито един арабин не им е привлякъл вниманието покрай мен – за какво се трепах да го уча този арабски език 5 години – значи знанието на арабски език не е било толкова важно и онези другари със западните езици, които щяха да са им толкова полезни за задачите им в Ливан, просто са кръшнали!). Но няма да ви занимавам с подробности. Сигурен съм, че вместо мен ще се намерят ентусиасти да изнасят за сведение и забава каквото пожелаят – сега вече не просто им е позволено, но най-вероятно и ще бъде поръчано „на когото трябва”. В досието ми е пълно с „другарят каза това, другарят замина, другарят се завърна” – колко „вкусно” е само това да ми се припомни днес, четвърт век по-късно, когато водя своите битки с другарите, нали (нищо, че прилича повече като да са ме следили мен, а не аз да съм шпионирал някого и нещо)?!

Когато ми предлагаха да им сътруднича, като условие да замина в Ливан, можех да кажа „не, не ви ща омразното тоталитарно сътрудничество, защото ще дойде 10 ноември и историята ще оцени моя демократичен подвиг”! Но вместо това съм приел компромиса, за да стана това, което винаги съм искал – журналист и не къде да е, а в тогавашната Мека на журналистиката, защото Ливан, така гнусливо (да не кажа друго) избягван от кадровите ченгета, на които са предлагали да заминат (отказвали са включително и поради факта, че журналистиката е била за тях само камуфлаж, но не и призвание) беше водеща световна тема. Беше грамаден, неочакван, невероятен шанс за мен, особено, след като вече веднъж бях казал „не” на ДС и имах всички основания да смятам, че не ми се радват особено.

От положението на днешната си информираност бих постъпил иначе, за разлика от вкупом гордите със съпричастността си към ДС, които биват изобличавани и след това като един заявяват как отново биха постъпили по същия начин.
Не позволих да бъда изобличаван, няма да допусна и да бъда тикан в техните редици – те само това и чакат, за да триумфират. Понеже коронният им номер е омаскаряването на такива като мен, именно като ги оприличават на себе си. Онези мои „доброжелатели”, които обичат да повтарят, че нямало „бивше ченге”, всъщност играят тяхната игра. Някои неволно, други – преднамерено. Но и едните и другите вършат една и съща работа по подпомагане на любимото пропагандно оръжие на другарите, които обичат да внушават колко са всевластни.

Бил съм пионерче, но това не ме прави недорасляк за цял живот. Учил съм в Москва, но това не ме прави поклонник на политиката на Кремъл, макар да съм съзерцавал кубетата му 5 години от аудиториите на института. Бил съм съпричастен към ДС, но и това не ме обвързва с нищо.
Твърдя отново, че ДС, с всичките й метастази, заслужава единствено и само да бъде разконспирирана и обезоръжена. Не толкова и не само заради миналото, когато ДС беше основен инструмент за охрана и сплашване на превърнатия в стадо народ, колкото заради бъдещето на нашите деца, които, за разлика от моето поколение, имат шанса да избират пътя си сами. Отказът това да бъде сторено е заявка за повторение на миналото.

На онези, които твърдят друго, ще задам само един въпрос: ако социалистическият ни лагер е бил толкова чуден земен рай, охраняван от тях, защо милиони хора бягаха от комунистическите му тучни ливади в капиталистическия ад, а желаещите да извървят обратния път бяха толкова, че направо се знаят поименно?

Бих могъл да ви приложа списък на световно известни „ренегати” на комунизма, чийто принос за разгрома на комунизма като идеология, авторитет и практика е не просто голям, но в някои случаи – решаващ. Това са големи имена сред писатели, политически дейци, интелектуалци. Но няма да го направя, за да не давам поводи за подигравки, че се сравнявам с тях (знам, подигравките и без това няма как да избегна, особено от страна на дребни душици, радостни да хвърлят камък от засада, което ги кара да се чувстват по-значими).

Дейността ми като гражданин и журналист винаги е била и е на показ. Никакви кукловоди не могат да ме отклонят от осъзнатия, зрял, информиран избор на активна позиция срещу мракобесието, част от което е именно съзаклятието на тайните служби срещу модерна България, мистиката на тъмните сенки от миналото. Тяхното изваждане на показ ги лишава от „магическата им сила” – престават да бъдат стряскащи сенки и се превръщат в обикновени семки, семки занимавки за онези, на които изобщо им се занимава с тях.
Тази позиция ми е струвала доста изпитания. Но каквото и да ми се прибави към тях, няма да се откажа. Най-малкото няма да ИМ позволя да ме откажат.

Нека опитат пак, предизвиквам ги!

––––––––––

* Заглавието е на e-vestnik


Още текстове от Иво Инджев в неговия блог.

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.