СофияПловдивВарнаБургасРусе

„Дзифт” през очите на един съвременник от онази епоха

Михаил Мутафов във филма „Дзифт“. Снимка: Мирамар филм

Преди да стигнат до своето филмово чудо през 60-те години, чехословашките кинотворци направиха цяла поредица пародии на западни жанрове. Осмяха уестърна с „Лимонадения Джо”, комикса с „Кой иска да убие Джеси”, хоръра с „Адела още не е вечеряла”… Умел тактически ход – порицавайки „упадъчното” изкуство, те си го имаха под ръка. Да не говорим за самата пародия – с нейната многопосочност току виж се изплъзнали от цензурата в подходящ момент.

Новият български филм „Дзифт” ме върна в онези години. Но не със своята ретро тема. Спомних си предишното съобразяване и съпреживях радостта на днешните автори свободно да пътуват сред изобилие от стилове. Направо да им завидиш на тези млади хора! Няма кой да ги бие през ръцете като посягат към пъстрата жанрова палитра. Никой не им пречи да преплитат почти вариететна условност с груб натурализъм, никой не вдига поучително пръст, за да ги обвини в еклектика. Вече знаем, че онова, което в миналото ни изглежда като чувство за мярка, е било дълго отглеждана автоцензура.

Затова не ни остава нищо друго, освен да се радваме на този свободен полъх. Той проличава и в професионализма, с който е направен филмът. Преодолян е онзи наивитет, с който преди време у нас се имитираха някои похвати в западното кино. В „Дзифт” жанрът е овладян. Именно затова прекалената стилизация на тоталитарното минало в някои сцени не дразни, тъй като тя е подчинена на добра композиция и отчетлив ритъм на действието. Просто приемаме условията на играта, предложени от създателите на филма. Това е техният поглед към миналото, на по-младо поколение. Така, както го е чуло и възпроизвело в своето въображение. Там, където не достига достоверност, те я компенсират с ироничен преразказ, зад който понякога прозира учудването, че всичко това е могло да се случи. А ние, съвременниците на онези времена, се умиляваме като родители, заварили децата си да вадят старите им дрехи от гардероба и да ги обличат с блеснали от любопитство очи.

Е, не ни изненадаха с историята за шофьора на цистерна за фекалии, изоставен от жена си. Знаем я още преди 30-40 години, като случила се в Москва. Тя е ключова във филма като метафора за мащабите на покварата и степента на апатия. Дали е подходяща или не ни въздейства, тъй като я знаем? Като поживееш повече, рискуваш някой младеж да ти разкаже с тон на откривател нещо отдавна познато.

Захари Бахаров във филма “Дзифт”. Снимка: Мирамар филм

Но истински необичайна бе рекламната кампания около филма „Дзифт”. Обмислена добре, с предварителна стратегия. Ползвани са американски модели, като същевременно са я съобразили с нашенската склонност да митологизираме признанието в чужбина. Дългата изолация при Желязната завеса е изострила сетивата ни за всичко, което идва отвън. Но тъй като вече знаем как се вихри рекламата в световен мащаб, можем само да приветстваме екипа на „Дзифт” и по тази линия.

Доколко мрачната гама на филма, цялостната атмосфера на оскотяване отговаря на някаква реалност и доколко е повлияна от мода?
Идейната криза сред младите на Запад хвърля своята сянка върху немалко филмови творби. Там екранът често предлага различни нюанси на обреченост със съответната естетизация на насилието и вулгарността. Биха ми възразили, че и нашата действителност не дава основания за оптимизъм. Съгласен съм, но има една забележима отлика между реакцията на българина при подобна ситуация и някои други нации. Нашенецът не е склонен да стига до подобен разпад. Дори в най-отчайващи мигове той се стреми към житейско равновесие. В тази насока ексцесиите в „Дзифт” донякъде ми чуждеят. Изглеждат като привнесени, по-скоро като орнамент.
Но са обясними. Става въпрос за избор на стилистика от авторите. Спрели са се на този тип повествование и го следват. Покрай това обаче се получава внушение за някакво изначално, всеобщо зло. Конкретните насилия на една система се размиват. Жанрът се оказва удобен за бягство от анализа на една епоха. Особено когато всекидневието на един комунистически затвор чрез стилистиката на видеоклипа се показва като американско. Плаващите граници между системи и идеологии са повлияли и върху самия дзифт като символ на онова време.

Матей Стоянов. Снимка: Иван Бакалов

Интересът към този филм не се дължи само на професионализма му, съотносим към западни образци. Той е в унисон с тягостните обществени настроения напоследък. И макар че на екрана те не са пречупени през нашата душевност, предизвикват емоционален отглас. Това се дължи на засилената склонност у българина в последно време да следи как ни виждат отвън. До известна степен филмът се възприема като поглед от дистанция. Поради необичайната му форма за български продукт.

Разочарованията на една социална група често водят до всеобхватен песимизъм, включващ всичко обозримо. Така че мрачният кръгозор тепърва ще бъде разработван творчески. Всеки автор ще предлага своята доза безизходица. И както някога с пародията, сега с точното наподобяване, всеки ще търси убежище в жанра.

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.