Соц-културата – що за култура беше и кой има право да приказва за нея?

Едно мнение на студент за културата по време на социализма и сега (виж в рубриката “Мнения & Со”), събуди спорове във форума. Някои го наричат повърхностно, други с яд се нахвърлят върху автора. Добро или лошо, това е мнение на един студент на 24 години. Може би трябва да се съобразяваме с това… Така мислят хора на 24. Съвсем скоро тяхното мнение ще има по-голяма тежест от това на хората, чийто живот е минал наполовина при комунизма.

Животът ми мина под знака на Тодор Живков, Лили Иванова и от време на време Хари Де Гроот. Такъв лаф имаше по време на соц-а. Кой е Хари Де Гроот? Холандски музикант, който години наред беше виден гост на фестивала “Златният Орфей” и аранжьор на преведени български песни, които изпълняваха чужденци на сцената там. Може би някой си спомня гласа на водещата: “Аранжимент – Хари Де Гроот”. Това проникваше от западната музика официално у нас. На черно всички купуваха плочи на водещите групи в попмузиката, а по радиото – нищо такова. 15% западна музика – толкова беше разрешено. И в тия 15% – шлагери като “Уна палома бланка”, наред с “Бийтълс”.

Лили Иванова за мнозина се превърна в символ на ограничената в рамки българска култура. Няколко естрадни певци доминираха в телевизията, радиото. За сметка на западната музика.Те не бяха виновни за ограниченията. Това, че сега има пет пъти повече чалга певици, далеч по-бездарни от естрадните певици при соц-а, не означава, че “високата” култура от социализма е изчезнала и сега има упадък. Чалгата е субкултура. Масова култура. Тя съществува, защото има кой да я слуша. Това е манталитетът на нацията. Както навремето слушаха сръбска музика, но и нея не я допускаха до телевизията и радиото. Онова, което беше забранено, след 10 ноември се изсипа като лавина, вече тукашно производство.

Дългите години ограничения за западната култура, с изключение на високите й образци (Караян, Вайсенберг и т. н. – опера, симфонична музика), избиха след 10 ноември като спукана тапа на водопровод. Тъпите съветски филми, които доминираха в телевизията и на екрана, бяха заместени от тъпи американски филми (тогава се и разбра, че има и тъпи американски филми – соц-цензурата подбираше само идеологически правилни холивудски продукции, от големи автори, с награди по фестивали и т. н.). Това не означава, че има упадък. Идеологическата култура не е за предпочитане.

Мрънкането за упадък дразни. На младите не им харесва. Те викат – слушайте си “Детелини” на Лили Иванова, ние харесваме друго. В това всъщност е спорът за соц-културата по повод въпросното мнение. Поколенчески сблъсък. В една патриархална страна, където, поради бедността и традициите, младите не могат да бъдат самостоятелни отрано, сблъсъкът на поколенията винаги е по-остър. Но, старото си отива, така или иначе. Дори неоценено – колко са днес, дето четат Радичков, Емилиян Станев? Дори Богомил Райнов има прекрасни книги – не за разузнавача Емил Боев, а “Бялата стая” – един от най-добрите романи за сталинизма (и български романи въобще), по който Методи Андонов направи филм. Дали е по-хубав от “Дзифт”, може да се спори. Никой не го пуска по телевизията вече, за да сравним.

Соц-културата – това е дълъг спор. Няма да приключи скоро.

Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.