Физикът Теодоси Теодосиев: Обучаваме деца за износ

Теодоси Теодосиев пред стена, с налепени на нея копия от вестници със статии с успехите на неговите учиници. Снимка: Васил Петков

Ако ги изпита комисия, 90 на сто от учениците в България няма да завършат средно образование, твърди учителят

Физикът от Казанлък Тедосий Теодосиев е известен като „златният физик на България“. Той е одобрен за присъждане на медал „Ян Коменски“ от Европейския съюз. Наградата ще бъде връчена на победителя през месец ноември в Женева. Теодосий Теодосиев е основател на прочутата в цялата страна школа по физика, която съществува от 30 години. Тя е донесла повечето златни медали за България на международни олимпиади. В нея се обучават повече от 120 ученици от няколко випуска. Теодосиев ръководи и специализирана школа по приложна математика и физика. За нуждите на школата е създал най-голямата в България база за експериментални задачи по физика. В казанлъшката школа по физика учат деца от цялата страна. Теодосиев организира всяко лято и лагер-школи, далеч от града. Теодосиев подчертава, че учениците, които са възпитаници на школата по физика, не заплащат никаква такса за участие. Най-важен е техният успех. Избран е за първи председател на Националния клуб на учителите новатори. Автор и редактор в специализирани издания, рецензент на сборници и учебници по физика. Автор е на стотици статии.
През май т. г. 7 бивши възпитаници на казанлъшкия учител-физик Теодосий Теодосиев учредиха фондация „Тео“, която има една-единствена цел – да подпомага извънучилищната му дейност и да му даде възможност да се отдаде изцяло на своята мисия – обучението на можещи и знаещи млади хора от цялата страна.

– Господин Теодосиев, и тази година ваш възпитаник спечели златен медал на международна олимпиада по физика. Как постигате това?

– Наистина, от 12 златни медала за България, 8 са на деца от моята школа. Скромно казано – двойно повече от цялата България взети заедно. Но не страдам от някакъв локален шовинизъм. България е малка страна. На една международна олимпиада китайският ми колега каза, че е от малък град – няколко милиона жители. На техните олимпиади на първия кръг участват от 12 до 14 млн. ученици, за да излъчат накрая отбор от 5 души. Дори Станислав Козел, ръководител на руския отбор, се подиграваше на китайците, че не е никакво постижение от цял милиард да изкарат 5 души отбор и да спечелят медал. А ние от една България, от един град, дори от една паралелка, на която съм бил класен ръководител, сме изкарали шест души, които са ходили на международна олимпиада, и са донесли три златни медала. Това е истински подвиг. Явно има нещо, с което превъзхождаме останалия свят.

– Какво например?

– Едно от нещата е, че сме смесен народ. Това от генетична гледна точка означава по-голямо съвършенство, по-добър избор. Затова българската майка ражда едни от най-талантливите деца в света. Това мога да го кажа от моя дългогодишен опит.

– Къде е тайната на вашите успехи?

– Опитвам се да дам духовност на моите ученици. Школата ми е отворена за всеки, който иска. В Интернет обявяваме датите, на които са събиранията. И например националният първенец Петър Петров, който тази година получи златен медал на олимпиадата във Виетнам, всяка събота сутрин става в 4 ч., взима влака от Бургас за Казанлък, два дни е на занятие и след това се прибира обратно. А през ваканцията има лагер-школа, където се работи сутрин от 8, вечер до 12 ч. и си изкарваме много весело.

При нас подготовката се провежда в атмосфера на доброжелателна конкуренция. Правим олимпиади, състезания, но децата се обичат. Това са едни щастливи деца с голямо чувство за хумор и тук използваме щастието като една производителна сила. Това е щастлив колектив, в който децата работят и се получава нещо наистина много красиво. А като страничен продукт са олимпиадите, но те не са най-важното. Когато човек работи с удоволствие, тогава се получава свръх постижение.

Теодоси Теодосиев. Снимка: Васил Петков

– Как се развиват вашите възпитаници по-нататък?

– Не всички станаха физици. От тях има лекари, инженери, архитекти. Даже един завърши школа за поети и стана един от любимите поети на България. Така че при нас входът е отворен за всички. Преди години един мой бивш директор ми беше казал да се занимавам с пет деца в класа, а останалите тридесет да оставя. Никога не съм правил това. Знам, че всеки човек има индивидуална крива на развитието. Някои по-бавно се развиват, но отиват по-надалеч. Затова работя с всеки, който пожелае. Търся някой да ме използва и съм щастлив, когато дойдат достатъчно хора, които искат да ме използват.

– В преподавателските среди сте известен като създателя на оригиналната „Методика за формиране на силов интелект“. Какво представлява тя?

– С това работя още от студентските си години, когато с моя любим учител по психология – Соломон Леви, обсъждахме тези неща. Донякъде е свързана с теорията на Фройд, който казва, че човек бърка, макар и подсъзнателно, защото иска да бърка. Затова е добре да впрегнем подсъзнанието да работи в полза на съзнанието, на съзидателната дейност. На всяко дете първо трябва да му се снеме страхът, че няма да успее. То трябва да знае, че трудният проблем не е толкова страшно нещо, и ако се отпусне и преодолее страха си, може да го реши. Това е въпрос и на психология. Всяко дете може да се справи със страхотно трудни задачи, ако бъде ръководено правилно. Гарантирам, че от всеки човек мога да направя професор – и то с лекота. Стига да дойде и да участва в занятията ми. Един наш бивш ученик, също златен медалист, Иван Ганашев, ми беше казал, че от всичко ми е най-благодарен, че съм го научил да решава задачи докато си почива.

– Малко хора биха се забавлявали по този начин?

– Ами това показва, че огромна част от света просто не използва мозъка си. Или използва само 1 процент. Тези, които използват 2-3 процента – стават професори. Съвременният човек е по-зле, отколкото е бил преди да речем 3000 години. Защото тогава е трябвало сам да се справя. Както вълкът е по-интелигентен от кучето, защото кучето го хранят, а вълкът трябва сам да си изкарва прехраната. Така и съвременният човек си мисли, че като щракне копчето на дистанционното, е по-интелигентен от Архимед, да речем, но няма такова нещо. Както са казали антрополозите, за последните 10 000 години мозъкът на човек не е пораснал с нито 1 грам. Съвременният човек се е омързеливил, благодарение на всичката тази техника, която мисли и работи вместо него, и затова прогресивно оглупява. Има разделение на труда и все повече хора знаят все повече за по-малко неща. И накрая знаят всичко за нищо. Човек има някаква тясна специализация и за всичко останало не знае нищо, но затова пък е със самочувствие, че е нещо много голямо. А общо взето е един дивак с ядрена ракета в ръка. Освен това човекът деградира в морално отношение.

– Как се справяте с частната школа по физика? Откъде получавате финансиране?

– Общината помага, но държавата не. А по физика е по-трудно, отколкото по математика, защото трябва да се правят експерименти. За математиката се иска хартия, молив и глава. При нас има експериментални задачи, които са на изключително високо ниво. Навремето един бивш ректор на Московския университет беше казал, че сме на световно ниво там, където се иска само молив, хартия и глава. Но има цели нови дялове на науката, където трябва експеримент и нас просто ни няма там. Но за физиката трябват много пари. Ето това, което става в Женева, например в момента е потресение за целия свят и очакваме много сериозни неща. Другото хубаво нещо от този експеримент е, че центърът на науката се измества от Америка в Европа. Освен че Европейският съюз стана вече най-голямата икономическа сила в света – това е известно вече от няколко месеца, САЩ не са вече първи по брутен вътрешен продукт. И България има своя скромен принос за това. Но най-важното е, че Европа вече е и първа сила в науката. И американците имаха такъв тунел, но сега в него отглеждат гъби. Съединените щати са изнесли всичко навън – и наука, и производство.

– У нас обръща ли се достатъчно внимание на физиката?

– Не. В учебната програма физиката е последна грижа. Когато постъпих в математическа гимназия преди тридесетина години – от немай къде, защото нямаше друга работа в момента, бяхме четирима физици и всички имахме допълнителни часове. Сега сме двама в училище и не можем да си запълним норматива. А в Китай и Тайван се учи по 12 часа физика седмично. И тези народи в момента са на гребена на икономическата вълна. При нас се учат само езици и се подготвят хора за износ, което не е най-добрата тактика. Докато вече сме виждали това – в една страна като Тайван има двама Нобелови лауреати, китайци, работят там – не в Съединените щати, защото имат по-добри условия. И ефектът е, че в американските университети има тайванска апаратура, защото е сравнително евтина и качествена. Изглежда на нас ни трябва някой диктатор като Пак Джон Хи – защото през 1957 г. България е била наравно с Южна Корея, а сега между двете страни има огромна разлика. Просто това беше един просветен диктатор, който даде повече средства за образование, отколкото за въоръжения. Така че, моето, да ми прости Господ, мнение е, че България има нужда от един просветен диктатор.

Теодоси Теодосиев (вляво) с колеги в техникума по хидравлика в Казанлък. Снимка: Личен архив

– Как мина детството ви?

– Бяхме голямо семейство, с четири деца. Израснахме в една кухничка и общо взето ни беше трудно. Но един от законите на Мърфи гласи, че за да успее, човек има нужда от един минимум неблагоприятни условия. Този минимум съм го имал. И наистина – и четирите деца, двама братя и две сестри, сме с университетско образование, уважавани хора. Подобна история чух и във Флорида, където присъствах на завършването на моя първи златен медалист Петко Динев. Един професор в тамошния университет, участник в осем нобелови команди, излезе и разказа за своето детство. Те са били петима братя. Израстват без баща, който загива във Втората световна война. Майка им ги отглежда сама, била е готвачка. И петимата стават професори. Необходима е някаква доза мизерия, за да успее човек.

– Кога ви хрумна идеята за школата?

– Още като почнах работа като учител моят директор Кольо Горчев ме попита: нали ще ги водиш на международна олимпиада. Тогава още нямах представа, че съществуват такива неща. Но навремето просто почнах да си уплътнявам работното време. И на фона на някои, които не си уплътняват работното време, се получиха много впечатляващи резултати. И оттам нататък вече станах жертва на успеха, защото се оказа, че не може човек едновременно да рисува, да пише стихове и да подготвя деца. Оказа се, че работното ми време изпълни цялото ми свободно време и целия ми живот. И може би съм един от малкото хора в България, който никога не е ходил на почивка, никога не е ходил на море, никога не си е ползвал за лично удоволстиве почивките. Всичките ваканции са били използвани само и единствено за работа.

– Това наистина е впечатляващо.

– Без почивен ден. Както казваше моят баща – почивка на гробищата. На жив човек почивка не се полагала. Та сегашната школа е едно продължение на всичко това. Дори когато нямах школа, през ваканциите измислях експериментални задачи, което е много трудна работа. Това са експериментални постановки, които са нещо уникално. Това не е обикновено лабораторно упражнение. Там се дават една купчина материали на ученика и той трябва от тях да открие нещо, някакъв закон. Това е истинско творчество.

– Така от поезията и рисуването се спряхте на преподаването?

– Да, много ми хареса работата с тези високоинтелигентни деца, с очички като звездички, които в много отношения превъзхождат родителите си. Оказа се, че преподаването може да бъде една много вдъхновена от Бога дейност. Подобно на картината на Микеланджело, където Господ вдъхва живот на Адам, и тук ние вдъхваме духовен живот на тези деца. И това е работа, която ни доближава до Господ. И като емоция да създаваш личности е нещо изключително. Защото не е достатъчно само да можеш да си решаваш задачите. Има много хора по света, които могат да си решават задачите. Но за да направи човек свръхпостижение, трябва да бъде една многосвързана личност. Трябва да има огромна култура. И не просто техническа култура, а хуманитарна култура. Не случайно в най-големите американски университети след като си вземат всички други технически изпити, имат поне осем хуманитарни предмета. Защото се смята, че един човек, който ще става професор, трябва да може да направи едно грамотно изказване или да напише есе. И затова смятам, че когато съм успявал да накарам мои ученици да се разплачат пред картини на Сезан в Ермитажа, не е по-малко постижение от това, че съм изкарал осем златни медалисти на олимпиади.

– Как бихте коментирали днешното образование?

– На нас ни липсва това, което имат немците – система за контрол. В Германия децата учат един месец и идва да ги изпитва външен човек. И така е по всички предмети. В България има абсолютен произвол и както казваше един колега Кънчо Цветков, беше инспектор – при нас трябва да има шестица, шестичка и шестиченце. Оценката не означава абсолютно нищо. Зависи къде и кой я е писал. И като ефект от това нещо има огромна маса ученици, които нищо не знаят. И ако дойде да ги изпита една европейска комисия, моето лично мнение е, че 90 на сто от учениците в България няма да завършат средно образование. Казвам това съвсем отговорно като човек, който е вътре в нещата. И в същото време има една малка прослойка от свръхинтелигентни деца, които са над световното ниво.

Теодоси Теодосиев. Снимка: Васил Петков

– Включително и вашите медалисти…

– Да. Това са деца, изключително интелигентни, които вървят срещу течението. Не са се подали на масовия вкус. Това са деца от интелигентни семейства, със запазени ценности. Има огромен натиск на улицата, на дискотеката и т. н. На тази попфолк и рап култура, която е култура на изтреблението.

– На фона на положението в родното образование сигурно се чувствате като “златна кръпка“?

– Първо не искам да си мисли някой, че сме някакви благодушни идиоти, които не знаят цената на труда си и ей така просто си действат на принципа “луд умора няма“. Аз отлично знам истинската цена на труда си. Но обичам децата, работя за тях и ще продължа да работя за тях, макар че нашата държава не е това, което трябва да бъде. Отлично знам какво трябва да се направи и кое не е направено. За съжаление в България ще продължава диктатурата на неграмотните. Много трудно се върви срещу тази диктатура. У нас няма и никакви стимули човек да бъде грамотен. Той има стимули да избяга на друго място, където се цени грамотността, но у нас да си грамотен е много опасно за живота. Включително и аз в момента рискувам живота си, защото съм си дал всички спестявания, за да купя сградата на някакво училище на връх планината, да строя школа. Засега съм успял да направя само покрива. И ако сега се поболея, да речем, просто няма да имам пари за лечение.

– Как ви изтърпяват в семействато?

– Ами не ме изтърпяват. Жена ми ме напусна, замина във Франция, направи друго семейство. Остави ни със сина сами да се гледаме. Искаше някога много деца, сега се оказа, че и едно не иска. Намери се втора желаеща, но е на път и тя да ме изостави, ако продължавам по този начин да се прибирам в 12 ч. през нощта. Това никоя жена няма да го изтърпи. С мен просто не може да се живее.

– Как гледате на политиката у нас?

– В началото на промените си помислих, че наистина ще настъпи демокрация. Но за съжаление в България някога и фашизмът е бил менте, и социализмът, а сега и демокрацията ни е менте. За нещастие така се получава.

– Кога се разочаровахте?

– След една-две години демокрация се разбра, че няма да стане. И тук трябва да си спомним “Малкият принц“ на Екзюпери, където той попада на малък цар, който се опитва да го командва. И Малкият принц го пита: „Като мен ме нямаше, кого командваше?“ „Ами заповядвах на слънцето да залезе“, му отговаря малкият цар. „А то слуша ли те?“, пита малкият принц. „Ами чакам да почне да залязва и тогава му заповядвам“. Добрият цар заповядва само това, което и без това ще стане. Така че всеки народ получава това, което и без това ще стане. Явно нашият народ това е искал. Всеки народ си заслужава политиците.

– Канили са ви на работа в чужбина. Защо не отидохте?

– Ами, защото имаше едни много талантливи деца и трябваше и този випуск да изкарам, после и следващия бяха такива и т. н. Випуските минаваха, моите годинки се трупаха и аз вече не съм първа младост. А втори пубертет и втора младост… Вече е късно за мен да се изнасям някъде другаде. Макар че имах великолепни условия в Австралия, Камбера, в САЩ. Но вече мина времето, когато можех да го направя. При много по-добри условия щях да работя. Но освен патриотизма, и децата ме задържаха тук.

– Отчайвали ли сте се?

– Това е предпоследният смъртен грях – унинието. Засега се старая да не се поддавам на него. Макар че понякога ме връхлита, но се опитвам да се преборя с това.

– Поддържате ли връзка с бившите си възпитаници? Има ли пари във фондацията, която те основаха?

– Поддържаме контакти, общувам с тях отвреме навреме. Колкото до фондацията – няма пари. Тези, които са в чужбина, мои ученици, даряват за американската фондация, която подпомага олимпиади и плаща на българските отбори. У нас обаче всички се възхищават, много бизнесмени се радват на успехите, но пари не дават. Останаха само парите на учредителите и толкова. И те са на път да свършат.

БългарияИнтервю
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.