На 3 ноември преди 19 години българите още не подозираха, че Тодор Живков ще падне след седмица. Само се надяваха, някой ден. И тогава телевизията, радиото и някои вестници разпространиха съобщение на БТА, в което се казваше, че “група граждани” са връчили петиция в Народното събрание срещу строителството на хидротехнически съоръжения в Рила. Преди връчването на петицията “групата граждани” направила свое шествие до Народното събрание. Съобщението беше с точно такава странна последователност и неопределени изрази. Така беше с медиите по времето на Живков.

3 ноември 1989 г. Тълпата се събира, преди да тръгне като шествие на 300 м до парламента. Снимка: Иван Бакалов

Какво стана на този ден? Освен краткото съобщение в печата в онези дни нямаше нито един коментар, интервю или нещо подобно по темата. Събитието обаче беше необичайно за последните четири десетилетия към онзи момент. На площада пред “Св. Александър Невски”, в условията на комунистически режим, се проведе мирно шествие (300 метра) на “Екогласност” – неформално сдружение. Първата организирана масова опозиционна проява по времето на режима. Разрешена под натиска на събитията. В София по това време има международна конференция, натискът отвън, включително от СССР, върху режима на Живков е силен. Както се оказа седмица по-късно самият Живков стана пътник.
В мирното шествие участваха според различни оценки от 3 до 7 хиляди души. Реално бяха не повече от 3 хиляди.

Сега изглежда смешно и маловажно, но тогава беше страхотно събитие. На същата дата година по-рано в университета беше учреден Клуб за подкрепа на гласността и преустройството. В България се зараждат дисидентски движения. Но нито едно не поставя директно под съмнение правилността на режима, социализма и т. н. Те са за демократизация, за защита на екологията и т. н. В България, за разлика от Чехия и Полша, режимът е много силен и смачква всякакво инакомислие. Самата дума екология е ерес. Противопоставянето на режима се състои в това да се обявиш против строителството на хидротехнически съоръжения за ВЕЦ-ове в Рила (сега какви чудеса строят там, а колцина се вълнуват). Да се обявиш против замърсяването на въздуха в Русе…
Да не се учудва читателят в следващите редове какви неща ще прочете. Днес изглеждат ретро или нелепи, но…
Следващите редове са нещо като репортаж със задна дата. изваден от бележника ми от 3 ноември 1989 г. и поднесен без поправките на днешния ден.

***
Край градинката до Светия синод започват да се струпват хора. Някак заговорнически и, струва ми се, страхливо се споглеждаме. И радостно. Нима никой няма да попречи? Нима няма да ни разгонят? Около себе си виждам възбудени лица и погледи. Камери и фотоапарати. После нищо от тези снимки няма да видим, макар някои да са от телевизията. Много от снимащите не приличат на журналисти. Нищо. Нека правят архив за историята.
Но какво толкова се е случило? “Ледът се пука”, ми беше казал Петър Берон, като излизахме от първата сбирка на “Екогласност” в кино “Петър Берон”.
Появяват се плакати: “Екогласност - зелена алтернатива”, “Да спасим Рила и Пирин”, “За чиста природа”. Ученик държи плакат с емблемата на “Екогласност” и портрет на Горбачов…
Цветан Кардашев прочита пред събралото се множество петицията. Бурни ръкопляскания. Английски журналист разпитва нещо Петър Берон.

3 ноември 1989 г. Петър Слабаков и Александър Каракачанов - лидерите на “Екогласност”. Дни преди това двамата и други активисти на движението бяха понатупани в градинката пред “Кристал”. Снимка: Иван Бакалов

Това е журналистът, на когото счупиха фотоапарата в градинката пред “Кристал” - провиква се Берон и превежда на англичанина какво е казал. Наоколо ръкопляскат. Журналистът смутено се усмихва и отваря фотографската си чанта: Но аз имам още един фотоапарат. (Б. р. – дни по-рано в градинката пред “Кристал” активисти на “Екогласност” бяха набити от тогавашната милиция и от цивилни хора на ДС. В суматохата счупиха фотоапарата на английски журналист).
За ваше сведение - провиква се отново Берон - той е член на английската компартия. Одобрителни възгласи и смях. Струва ми се, че онези с микрофоните и камерите гледат гузно. Ох, как си личи кои са журналисти и кои - не.
Настрани в множеството издигат плакат на “Подкрепа”. “Това е наше шествие, свалете този плакат” - извикват от тълпата (б. р. – по онова време “Подкрепа” се смята за по-хард организация, по-провокативна). Берон и още някой от “Екогласност” се запътват натам, за да молят плакатът да се махне, но после се отказват.
Шествието бавно тръгва към “Александър Невски”. Няколко майки с колички се опитват да застанат начело. Слабаков и други от ръководството на “Екогласност” ги убеждават да минат встрани. Наближаваме храма. Изведнъж зазвучават камбаните - точно пет часът, съвпадение. Това въодушевява множеството. Всичко става особено тържествено. Площадът, видял през столетията какви ли не церемонии, ще запомни и това необикновено шествие. Някак твърде бързо камбаната замлъква. Нима службите за сигурност са помислили и за това - да цензурират камбанния звън?
Тълпата започва да скандира в хор: “Искаме чиста природа!” После запяваме “Хубава си, моя горо”…
Парламентът, ограден на прилично разстояние с железни парапети и милиция, изглежда мрачно. Шествието спира пред загражденията. Отново се прочита петицията. Слабаков, Берон, Каракачанов и още двама минават през кордона и понасят към парламента дебела пачка листове с 11 хиляди и петстотинте подписа в подкрепа на искането да се спре строителството в Рила. Множеството запява “Мила родино”. Ще запомня лицата на милиционерите от кордона - гледат объркано и виновно. Активистите на “Екогласност” се връщат. Берон Казва: - От четиридесет години насам това е първата петиция, внесена в Народното събрание.
Слабаков се обръща с няколко думи към хората: - Постигнахме целта си. надяваме се, че ще има ефект.
- Нищо не сте постигнали - изревава едър червендалест мъж в светъл костюм, който изобщо няма вид на еколог. - В България няма демокрация!
- Провокатор - викат отстрани. - Млъкни!
Човекът е точно пред мен. За мое учудване, без да каже дума, той се обръща и излиза навън през тълпата.
Започват скандирания: “Демокрация, демокрация… Гласност, гласност…”
Не е за вярване, това, което се случва. Пръскаме се бавно, на големи групи.
Усещаме се пречистени.

***

Минали са 19 години оттогава. Днес случката изглежда незначителна. Но пуснах тези редове, за да се види какъв страх е било и колко е необичайно да се протестира. Самото скандиране “Демокрация!” беше потресаващо. Сякаш въздухът наоколо замръзна. Милиционерите пред парламента гледаха с респект и неразбиране какво става.
Тогава, на първото мирно шествие присъстваха и представители на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството, известни интелектуалци. Тази дума – интелектуалец - още не се беше компрометирала.

Само месеци по-късно участниците в шествието щяха да се разделят на сини и червени. После част от сините ще минат към червените, Слабаков и др. от сини депутати, станаха червени. От червените пък ще се люспят разни социалдемократически издънки. Ще се нароят т. нар. “червени мобифони” и червени бабички, както ги нарече покойният Стефан Продев, по онова време дисидент, после – омразен редактор на червения вестник “Дума”.
В редиците на много партии ще изпълзят хора на Държавна сигурност, пратени там като учредители. Тепърва ще се разкриват още тайни от миналото…

Но тогава беше странно.
Това не бяха стохилядните политически (а не екологически) демонстрации срещу режима на Хонекер в Източна Германия, не бяха хилядните полицейски кордони и побоите над демонстранти по площадите в Прага. Нямахме осъдени в затвора дисиденти като Хавел или драматична история на организация като полската “Солидарност”.

Нагледахме се на студентски стачки след 1990 г. Но по времето на Живков нямаше нито една студентска демонстрация или акция срещу него и режима. Както например срещу Фердинанд на 8 декември преди век. С досада си спомням пълните със студенти зали “Универсиада” и НДК, които скандираха “Винаги верни на партията!” И се смееха на дебелашките шеги на Тодор Живков, който се изказваше по традиция пред студентите. Заслужаваше веднъж да бъде освиркан…
Шествието… побоят в градинката пред “Кристал”… гласовете по “Свободна Европа” на Желю Желев, Блага Димитрова… следене и разпити на активисти от Клуба за гласност и преустройство… неколцината души от “Подкрепа”, гладуващият поет в Пловдив… драматичният конгрес на писателите през януари 1989 г… подписи в защита на уволнения редактор на в. “Народна Култура” Стефан Продев… Комитетът за защита на Русе… драматично партийно събрание в университета, на което май единствено се осмелиха да кажат по-конкретно истината, че “Царят е гол”, ама кой ти чу…

Това е българското дисидентство и съпротива срещу режима. Дребна мозайка от събития, за които тогава само се говореше под сурдинка и която започна от… Горбачов и четене на съветски вестници.