Пенчо Кубадински* – ръката, която свали Тодор Живков

Пенчо Кубадински в селската къща на съпругата си в с. Тополница до Асеновград, година преди смъртта си. Снимка: Иван Бакалов

Кубадински театрално вдигна дясната си ръка, направи пауза и каза:“Ей тая ръка свали Тодор Живков“. Седяхме на една дълга ниска масичка, в срещуположните й краища, в селската къща на жена му в село Тополница край Асеновград. До момента бяхме разговаряли вече часове. Досмеша ме. „Не се смей“, каза той и започва да разказва.
Заседанието на политбюро ден преди пленума на 10 ноември 1989 г. „Те, Младенов, Атанасов, Джуров, се бяха наговорили вече”, махна с ръка Кубадински.
Но за оставката на Живков трябвало мнозинство. Присъствали 8 души и силите се разделяли точно по равно. Нужен бил един глас повече.
След дълга дискусия поставят въпроса за оставката на Живков на гласуване – дали да си я подаде на пленума. “Заговорниците” вдигат ръце един след друг. Вдига ръка и Кубадински, който не е в играта. Живков казва: „Ясна е работата, прекратявам заседанието, подавам си оставката“.
Отначало не повярвах в тази история, която Пенчо Кубадински, наричан „Ловецът на републиката”, „Авджията”, човек от обкръжението на Живков и т. н. разказваше пред мен. По-късно окончателно се убедих, че е бил прав, когато я потвърди и Петър Младенов. Кубадински е бил един от крепителите на режима на Живков, но през 1989 г. в някакъв решителен исторически момент е направил завой и се е обърнал срещу него.

Когато тръгнах да се срещам с Кубадински, не подозирах какъв разбиващ разговор ме чака. Седнахме на масичката към три и половина-четири следобед, а си тръгнах за София към един и половина през нощта. Той не се оказа онзи простак, авджия, одиозен член на политбюро, за какъвто го мислеха мнозина. Но, цял късмет беше, че стигнах до този „исторически” разговор.
Смятах Кубадински за един от най-верните хора на Тодор Живков. Години наред сме гледали официалния му портрет във вестниците, преизбиран непрестанно на всички конгреси и пленуми за член на политбюро. Прочут с ловните си подвизи, а през 80-те – и с джипа си „Тойота”, който по живково време беше единственият джип западно производство в София.
Когато свалиха Живков на 10 ноември, Кубадински остана член на политбюро. За мен това беше скандално. Седмица след това пред народното събрание беше организиран митинг – тогава не беше ясно точно от кого, но целият площад пред парламента се напълни с народ. Това стана ден преди зараждащата се опозиция да направи своя митинг пред катедралата „Св. Александър Невски”. На площадката пред главния вход на парламента седяха реформаторите – хората, свалили Тодор Живков, сред тях и Кубадински, който беше от най-верните му хора. Прочутата по цял свят оперна певица Гена Димитрова изпя на микрофона „Мила родино”, тълпата се радваше. Оказа се, че инициатор на този митинг е Пенчо Кубадински. Обсъждали в политбюро, че зараждащата се опозиция е подготвила митинг пред храма „Св. Александър Невски“, разказа той пред мен. И казал – „Дайте и аз да организирам един митинг“.

Когато през 1994 г. в редакцията на „24 часа”, където работех тогава, ми предложиха да ида да търся Кубадински в някакво село, първоначално отказах. Бил някъде до Асеновград, в селото на жена си и т. н. Казах им – този ми беше от най-омразните хора на Живков, не искам да пиша за него. После размислих и казах – добре, но ще го разбия, няма да му спестя нито един неудобен въпрос. Не ги спестих. Но той ме разби.

Тръгнах за Асеновград с кола на редакцията, само аз и шофьорът Боби. Мислех си, че лесно ще успея да го убедя за интервю. Малко преди това тогавашният издател Блъсков и тогавашният главен редактор на „24 часа” Валери Найденов, заедно с банкера Моллов (също тогавашен) бяха завели Кубадински на лов. Разчу се по вестниците, взеха да пишат – а, бай Пенчо пак с пушката. Иво Инджев писа в някакъв коментар в „Демокрация”: „Пенчо Кубадински, вместо да лежи в затвора, лежи на пусия”. Но аз смятах, че като кажа от кой вестник идвам и спомена имената на издателя, и главния редактор, няма да имам проблем – нали скоро са ходили заедно на лов.

Стигнахме селото, в къщата нямаше никой. Разпитахме съседите, те викат – а, тука беше, сега излезе с джипа някъде. Тръгнахме да обядваме към съседното по-голямо село и по пътя виждам пред нас един джип „Тойота”, леко поръждясал. Викам на шофьора – той ще да е, карай след него. След малко го задминахме, видях, че Кубадински се вози отпред до шофьора, махнах му с ръка и спряхме край пътя.
Отивам до джипа, той отвори вратата, седи вътре, подпрял ръце на едно бастунче и ме гледа въпросително. „Аз съм журналист от „24 часа” – казвам му – Блъсков и Найденов ме пращат да правя интервю с вас”. Той мълчи и започна да гледа тежко. След кратка пауза вика: „Не ги е срам”. Аз се сконфузих – край, пропадна интервюто, с друго трябваше да почна. „Ама защо”, питам го. „Три месеца ме кандърдисваха да ида с тях на лов, Дончо Цончев пращаха тука да ме убеждава, за да ме орезилят после по вестниците”.
След това избухна и за други неща – в. „168 часа” писал, малко преди това, голяма тема за вилите и къщите на партийните величия в Бояна. И къщата на Кубадински на снимка сложили. „Аз тая къща съм я купил от човек и съм я достроил сам, не ми е дадена като на други”, взе да обяснява ядосано той.
Седим на пътя и водим абсурден разговор. Започнах да го кандърдисвам – викам, разкажете ми всичко, аз ще го напиша. Той взе да ме разпитва – баща ти откъде е, майка ти откъде е. Казвам му.
За Кубадински се разказваше, че от около 6000 села в България навремето, той е ходил в поне 5000 от тях. „Бил съм там”, каза, взе да ме пита за селото на майка ми, на баща ми. Изведнъж омекна и се съгласи – „Отивайте вкъщи, жена ми е там, кажете й, че съм ви пратил, аз отивам до Асеновград да си купя това-онова, че ще вдигат цените.”

Върнахме се, жена му ни посрещна, сложи ни на нещо като тераска пред къщата. Очаквах, че жената на Кубадински ще е някаква дебела матрона от руски тип, а тя беше дребна, слаба, много изискана и тиха жена, прилична на учителка, каквато май си и беше.
Кубадински се появи след час, носейки някакви мотики и други инструменти. Остави ги до вратата и на мен каза: „Влизай”. Шофьорът остана отвън на тераската. Стана ми смешно за пръв път в началото на тоя разговор – старият член на политбюро не искаше да говори с мен пред шофьора. Шофьорите – отделно. Той сякаш не се сещаше, че всичко, каквото говорим, може да излезе във вестника – друго време беше вече.
Сложи ме на масичката от отсрещния край и …10-часовият разговор започна. Знаех нещо за Кубадински, не бях съвсем бос – бил е командир на бригадирското движение в края на 40-те и началото на 50-те години. Оказа се правилно, че първо го питах за това – да го предразположа със спомени. После мислех да го настъпя за ловните подвизи, възродителния процес, близостта с Живков.
Не ми даде да включа касетофона. Извадих бележник и записвам, по-скоро нахвърлям. И най-безцеремонно го карах да спира отвреме-навреме, за да успея да запиша.

Командвал бригадирското движение, облякъл Пеньо Пенев във ватенка

През 1948 г. Пенчо Кубадински станал главен директор на изграждането на Димитровград. На 29 години ръководил 12 хиляди души. В бъдещия град се стичали хора от цяла България.
По-младите не знаят, но навремето учехме за “Поета с ватенката” – Пеньо Пенев (който по-късно се самоубива, но това е друга тема). Поетът бил изпратен в Димитровград като работник и там написва някои от най-възторжените си стихове, които през 50-те и 60-те години се препечатвали многократно.

Пенчо Кубадински. Снимка: Иван Бакалов

Аз – каза Кубадински – облякох Пеньо Пенев във ватенка”. В тогавашната неразбория и недоимък в Димитровград, когато пристигнал Пеню Пенев, за да му намерят квартира и ватенка, работата опряла лично до директора Пенчо Кубадински. Помни как поетът рецитирал стиховете си пред бригадирите – „Тогава там беше гъмжило от млади поети, писатели и литературни изяви. Цял ден мога да разправям спомени“. ”Димитровград се превърна в голямата строителна школа на България. Там се появиха нови за страната професии – такелажници, заварчици, монтажници. Там се роди първата монтажна организация и тръгна по обекти из страната”, разказваше Кубадински.
Той бил енергичен и със замах. Тогава излязла приказка „Пенчо Кубадински си носи цимента в джоба“.
А конкретно в бригадирското движение влязъл през 1946 г. като командир на първия обект – прохода Хаинбоаз . „Ако има нещо светло в тоя период, това беше жертвоготовността на младежта. Сега това не можете да го разберете – каза Кубадински – Това беше “вулкан от пламнали души”, както казва поетът. Обектът се превръща в нещо като чудовище, което не се дава. Трябва да го победиш. Тази борба възпитава и изгражда характери“.

След това допълни, че страна се гради с ентусиазъм. “А сега у нас няма ентусиазъм. Я ги накарай днес да построят жп-линията Ловеч-Троян за една година, със сегашната модерна техника. Нищо няма да направят. А тогава я направихме с голи ръце, с всичките й тунели. Това спонтанно младежко движение възстанови България след войната”.
След това започна да разказва как по онова време в България дошли „по линия на младежката солидарност“ бригадири от Великобритания, Франция, Швеция, Швейцария, Гърция, Полша, Норвегия и др. Когато преди години ходил в Унгария, някогашните бригадири, които командвал, се събрали, дали му вечеря и пели на български „Елате хиляди младежи.“ „Ами тя тази, Мерсия Макдермот, е била бригадирка при мен”, допълни Кубадински (б. а. – Мерсия Макдермот е англичанка, дългогодишна учителка в България до 80-те години, която стана автор на две нашумели навремето книги – за Гоце Делчев и за Васил Левски, а по-късно излязоха разкрития, че е била агент на английското разузнаване).
“Духът ми не се е променил от тогава. Същият съм си. Това беше. Бил съм авторитарист, не знам к’во си”, продължи ядно Кубадински.

Каза нещо в смисъл, че при Вълко Червенков (б. а. – генерален секретар на БКП и премиер) през 50-те години бригадирското движение било отречено, защото е свързано с името на Георги Димитров. Вероятно тогава Кубадински е бил засегнат и не случайно се е сближил с Живков, който сваля Вълко Червенков. Но не го питах за подробности, да не прекъсвам разказа му.
“С Георги Димитров имах много разговори като младежки и бригадирски деятел. Това, дето говорят сега срещу Димитров, мислиш, че ще го оцапа ли? Пак ще остане в историята“, продължи Кубадински все с тоя обиден тон.
“Трима са за мен големите българи в най-новата история на България – Николай Гяуров, Борис Христов и Георги Димитров”, отсече като завършек на темата.

Припомни, че близо 3 години е бил партизанин, получил е 3 задочни смъртни присъди – „Минал съм през огъня“. Дори издал книга – „Верни другари“, за 38-те свои другари от партизанските години, застреляни по онова време.
Заради опита му през бригадирското движение по-късно бил последователно министър на транспорта и на строителството. Ръководил строителството на “Девня”, на канала през Варненските езера, на пристанището и на корабостроителния завод там. Ударил и първата копка на АЕЦ „Козлодуй“. „Тогава битката срещу мен беше по-голяма, отколкото сега“, каза.
Когато го извикали на разпит следователите през 1991 г. им рекъл – имам зад себе си няколкостотин обекта, които са замислени и построени под мое ръководство. “Това е моят живот. А сега к’во викат за мен? – “Авджията пак яде някъде кебапчета”, завършва обидено Кубадински.

Лов и приятелство с Емилиян Станев

Някак естествено преминахме към темата за лова. „Един път само отидох през тия години за едър дивеч и ме орезилиха във вестниците“, каза. Обясни, че си пази две ловни пушки и живее със спомени. По линия на лова станал голям приятел с писателя Емилиян Станев и приятелството им продължило 20 години. Дори станали съседи – къщите им били наблизо в Бояна – и семействата им се събирали през ден. „С него бяхме духовно свързани. Водили сме дълги разговори на тема природа, лов, история. И на тема България“, разказа Кубадински. Емилиан Станев дори му четял части от новите си книги, разказвал му сюжетите и идеите си. „Много от това, което издаде, аз вече го бях слушал от него“, каза Кубадински.
Като заговори за Емилиян Станев, му стана мъчно – „Голям човек беше, няма друг такъв сред писателите“. Оживи се, когато си припомни за ловните им спорове. Започна да го имитира как говори. Впрочем имитаторските си способности Кубадински прояви няколко пъти по време на разговора и на моменти чак ме разсмя.

Емилиян Станев бил рязък и няколко пъти сепвал Тодор Живков с изказванията си. Веднъж на лов с него му креснал: „Така не може! Вие трябва да се научите да управлявате!“ Друг път отново избухнал пред Тодор Живков, но го случил в лошо настроение и бившия генсек също викнал срещу него. Кубадински се намесил и успокоил работата.
„Не ми харесва тоя човек, като го гледам как му шарят очите, казваше пред мен Емилиан за Тодор Живков.”
С писателя Кубадински ходил на лов главно за пъдпъдъци и пернат дивеч. Емилиан Станев го наричал “Пенче”. Когато писателят влязъл в болница преди смъртта си, разказвал на една от сестрите: “Много сме ги били пернатите с Пенче. Тия пилета, ако земат да ни кълват на оня свят… Много сме виновни.”
Кубадински разказва дълго и за приятелството си с оперния певец Николай Гяуров. Как спасил вилата му във Варна, която била повлечена от някакво свлачище, тогава бил министър на строителството. Как също били семейни приятели. „Ама това по-добре не го пиши, казва Кубадински, ще навредиш на човека“ (б. а. – тогава Гяуров беше още жив).

Междувременно навън взе да се стъмва, беше април. Жена му влезе и каза – това момче отвън ще изстине, да го поканим вътре – имаше предвид шофьора Боби. Кубадински й каза да го покани да иде в горната стая. Шофьорчето влезе и се качи по една малка стълба на горния етаж, а ние продължихме разговора насаме. Пак ме досмеша, защото къщичката беше малка, 3 стаи, и горе всичко се чуваше. Пък и, според мен, нищо тайно нямаше.

„На мен не ми влияе, че ме наричат „първия ловец“, „баш авджията на България” и т. н. – продължи Кубадински – Нарочиха ме, щото са прости. Аз и като ловец съм направил много за България“. Започна да изрежда колко са се увеличили различните видове дивеч с негово активно участие, колко са били на изчезване, колко са внесени от чужбина. Разказваше за някакви породи, които не записах, защото ми дойде много. Внесъл дори зубри, още като първи секретар на партията в Русе, но нещо изпуснал развъждането им от контрол и чак после, като шеф на ОФ внесъл втори път и успял да ги завъди у нас.
„Пенчо Кубадински, ка’й, го прави за свое удоволствие. Знаеш ли сега, по тия ловни стопанства, дето създадохме, колко плащат чужденците, за да отстрелят завъдения дивеч?“, пита и започва да цитира цифри колко било за елен, за глиган…
“Тодор Живков викаше „Пенчо създава дивеча, ние го бием.“

Гордее се и със залесяването. Викали го да го наказват в ЦК, че много се увличал със залесителните кампании. “Ама я виж сега колко гори посадихме в България? Можеш да направиш справка. Който иска, нека ме хули за тая работа.”
“Ловец съм от 1938 г. – каза Кубадински – Не съм хванал двуцевката като други, след като се издигнах, за да се бутам при големите хора по ловни дружинки.” Търди, че той запалил Живков по лова. “Ама той не е никакъв ловец”, смее се.

Ловните приключения в Африка

И тук вече деликатно го попитах – ами ловните разходки из Африка? Кой ги плащаше? Едно от най-изобличителните неща срещу бившата власт беше, когато в някакви клипове на СДС след 10 ноември пуснаха кадри с Пенчо Кубадински на лов в Африка, с убит лъв и други животни. Осмелих се да го попитам за тези неща чак след 2-3 часа, сигурен, че вече няма да ме изгони и да прекъсне разговора.

Пенчо Кубадински. Снимка: Иван Бакалов

Категоричен беше, че не е прахосал ни един долар на държавата за лов в Африка. „Имам документи – каза – Всичките ми посещения там са били официални, по работа, и ловът е бил организиран от домакините.” После даде като пример един прост факт, който изглежда основателен – Кубадински беше председател на българо-нигерийския комитет за сътрудничество, на българо-йеменския комитет за сътрудничество на бългоро-незнамкой си африкански комитет за сътрудничество… Причината е проста – Кубадински в България беше председател на ОФ – Отечествения фронт – нещо като обединение на партии и движения. В Африканските страни най-често управляваха парти от типа Африкански национален конгрес, обединения на партии и движения. И по някаква протоколна логика българският председател на ОФ винаги става председател на смесени междудържавни комисии и комитети с африканските държави. И развежда официалните лица от Африка из България . Съответно – и те него из Африка… Ех, как си е паднал на място с тая служба Кубадински…

Когато дойде на посещение някой от тия от Африка тук, аз го водя в Корабния завод във Варна, в Кремиковци, на няколко такива обекта. А аз като ида там, той къде да ме заведе, освен на лов?”, пита Кубадински.
И започна да разказва…

Най-харесва Танзания. Така се разпали в спомените за Африка, че по едно време сложи ръка на гърдите си и с блаженство каза: „По всички места, дето ги е описал Хемингуей в „Зелените хълмове на Африка“, бай Пенчо е бил на лов“.
Обясни, че трофеите носел в България и плащал със собствени пари да ги препарират.
Каза, че се майтапел в политбюро с колегите си – те го подпитвали, като се върне от Африка, къде е ходил на лов, какво е ударил, а той отговарял със сериозно изражение – “Три лъва, два слона”. И някои от тях не знаели на майтап ли да го приемат. Сигурно и оттам са се разпространявали легендите за ловните подвизи на Кубадински, подозираше самият той.

Възмути се, че в мотивите за изключването му от БКП през 1990 г. писали нещо за увлечението му по лова и му приписали купуването на незнам колко си чифта обувки. „Това да го види някой в Европа, ще се смее“, коментира той. „Ти знаеш ли какви хора са ловци там? По замъците има ловни колекции и ходят туристи да ги гледат“. Той сам е направил изключително скъпа ловна колекция. Част подарил на БЛРС, но някои трофеи изчезнали от там.

Не го закачах повече за ловните подвизи. Дали и колко е струвало това на държавата не може да се изчисли. Отказах се да му припомням как висшата номенклатура като него по времето на Живков имаше специални командировъчни, представителни и т. н. Сигурно ги е ползвал, дори когато е ходил из Африка по покана на домакините. През 1996 . споменът за привилегиите на номенклатурата беше още жив, но сега, на фона на днешните крадци, те изглеждат скромни.
Положението му е било такова, че са го канили в Африка, а като запален ловец сигурно не е пропускал нито един шанс.
Попитах го – кой даде това филмче, на което се вижда с убит лъв, за да го пускат СДС в предизборната си кампания. “Знам го кой е, няма да го кажа”, махна с ръка.

Бяха минали няколко часа в приказки. И аз, и Кубадински пушехме, макар и не много, но доста бяхме одимили. Жена му дойде веднъж, отвори да се проветри и пак затвори. После се появи пак и предложи да вечеряме – беше вече към 8-9 вечерта. Започна да слага на масата домашно приготвена храна – лютеница, кьопоолу, мръвки, филе някакво… Вече не помня, но имаше по нещо и за вегетиарианец като мен. Кубадински ме гледаше от другия край на масата как избирам само постните яденета и каза: “Вземи си от мръвките”. “Не ям месо”, казвам му, а той начумерен, не можеш да разбереш насериозно ли, ме гледа подозрително и казва – “И ти си под влиянието на Людмила Живкова”. Разсмя ме за пореден път.
Малко преди това каза да поканим и шофьора Боби да дойде при нас на масата, да вечеря. “Викай го”, казва. Аз се обърнах към стълбата да го викна по име, ама точно в този момент му забравих името – не съм си общувал толкова често с него в редакцията. Кубадински видя объркването ми и се провикна към горния етаж: “Герасиме! Ела да вечеряш, бе Герасиме!” Щеше да ме скъса от смях. Откъде му дойде да нарече шофьора Герасим – сигурно нещо типично като име за шофьор в ЦК. После с Боби дълго се майтапехме с това, и аз все му виках “Герасиме”.

Разговорът продължи чак до един и половина през нощта. Кубадински ставаше все по доверчив и накрая стигна до откровения за Живков и 10 ноември. Но продължаваше да бъде малко подозрителен, като стигнахме до тези моменти. От време на време викаше – “Да не записваш там?” и гледаше към касетофона на масата. Аз го обръщам към него, показвам му, че не се върти, да се успокои. И той продължава.
Преди стигнем до Живков, разказа за срещите си с исторически личности на 20 век.
“Ръкувал съм се със Сталин и Мао”, каза. През 1947 г. ходил с делегация в Москва на честването на „Тридцатъй годовщинъй октябърской революции“ (опитва се да го каже на руски). Тогава българската делегация имала кратка среща със Сталин.
А през 1956 г. ходил с Антон Югов (б. а. – тогава премиер на България) в Китай на конгрес на Китайската компартия. Повече от час разговарял с Мао. Изрежда още Чжоу Ен Лай, Лю Шао Ци и куп китайски държавници, с които се е срещал.
Разговарял неведнъж и с Индира Ганди.

Утре следва – Турци в защита на Кубадински; Живков върти номера след 10 ноември, свиква хора и се готви да си запази поста на държавен глава

Със съкращения от документалната книга „Превратаджии – от първо лице“ на издателство „Милениум“, която се продава от петък по павилионите за вестници заедно с в. „Уикенд“ и в книжарниците.

––––––––––––

* Пенчо Кубадински е роден 1918 г. в село Лозница, Разградско. Става член на РМС (Работнически младежки съюз) през 1934 г. и на БКП през 1939 г. Участва в партизанското движение, след 9 септември 1944 г. завършва Висшата партийна школа при ЦК на БКП. Става ръководител на бригадирското движение в България, после секретар на ОК на БКП в Русе. От 1958 г. до 1962 г. е секретар на ЦК на БКП, от 1962 г. е кандидат-член, а от 1966 г. е член на Политбюро на ЦК на БКП до 1989 г. Бил е министър на строителството и на транспорта, зам.-председател на министерския съвет. Дългогодишен председател е на Отечествения фронт. Бил е председател и на Народното събрание. Наричан е „Първият ловец на републиката“, известен с увлеченията си по лова. Изключен е от БКП през 1990 г.
По времето на социализма е награждаван с ордените „Герой на социалистическия труд“, четири пъти с орден „Георги Димитров” и един – с орден „13 века България”.
Умира през май 1995 г. Обявен е посмъртно за почетен гражданин на родния си град Лозница през 2004 г., но месец по-късно званието му е отнето след подписка на жителите от околните селища и по искане на кмета от ДПС.

ИStoRии
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.