Пенчо Кубадински за задкулисните ходове на Живков по 10 ноември – 2

Пенчо Кубадински в селската къща на съпругата си в с. Тополница до Асеновград, година преди смъртта си. Снимка: Иван Бакалов

Продължава от вчера. Виж тук първата част – Пенчо Кубадински – ръката, която свали Тодор Живков

Турци в защита на Кубадински

Приятел съм с Папандреу и Бюлент Еджевит”, твърдеше Кубадински. Помислих, че е преувеличено – чак приятел. Но, когато военните в Турция взели властта, Еджевит попаднал в затвора. И… три пъти Кубадински пращал по хора колети с луканки и суджуци на жена му. Когато Еджевит бил освободен, му писал, че е трогнат, когато някои в Турция са го забравили, Кубадински от България да се сети за него…
Затова, когато го разпитвали по възродителния процес, Еджевит поискал да свидетелства в негова защита. Същото направили и турци от родния му край. Тук се намеси и жената на Кубадински и разказа как през 1991 г. дошъл един турчин, старец от Делиормана, който почти не можел да говори български, и тропал с една гега на вратата им в София, и питал: “Тука ли живее Кубадински?” Дошъл на свои разноски от родния си край, да иска да свидетелства в негова защита.

Тогава си припомних как навремето се приказваше, че турците в неговия край много тачели Кубадински, който иначе имаше славата на националист. Наричали го “Пенчо ефенди”. Сядал по турски с тях на земята, на приказка и ядене.
И бившият турски външен министър Хикмет Четин (през 90-те години) щял да свидетелства в защита на Кубадински – така твърдеше. Но обвиненията били оттеглени.

За мен беше изненадващо това, което разказа за възродителния процес. Смятах, че той е един от подбудителите или поне от хората, които са го подкрепили активно.
“В политбюро единствен остро се възпротивих, като започнахме да обсъждаме възродителния процес. Дори им казах: „От българин турчин става, но от турчин българин – не.” Затова, по-късно, като трябваше да гласуват за възродителния процес, проведоха заседание, когато ме нямаше, да не объркам нещо” – разказа Кубадински.

И досега не е ясно кой точно се оказва идеологът за този възродителен процес, който разстрои отношенията между българи и турци, и в крайна сметка доведе до създаването на т. нар. турска партия. Кубадински беше основен заподозрян, споменаваха се имената на Георги Джагаров, Димитър Стоянов. Но, за да се осъществи тая идея, очевидно в основата й е застанал самият Живков. Той дори направи безпрецедентно изявление като държавен глава по телевизията (обикновено изявления правеше само на Нова година), в което призова Турция да отвори своите граници. И тогава започна Голямата екскурзия.
Затова беше странно, когато в края на 90-те Ахмед Доган отиде на посещение при Живков в Бояна и после обяви пред журналисти, че “той управлява нелошо”.
Конкретен виновник за възродителния процес така и не се намери. Май никой и не търсеше вече. Затова пък, когато през 2004 г. общинският съвет в родния град на Кубадински – Лозница, Разградско – гласува да го направят почетен гражданин, ДПС се намеси и със събрана подписка от околните села званието му беше отнето – само месец по-късно. Странна работа. Живков добър, Кубадински – лош.

Живков върти номера след 10 ноември, свиква хора

Аз съм единственият, който през последните 10 години опонираше на Живков в политбюро. И аз съм единственият от бившите, който го посети след 10 ноември. Иди го питай“, каза Кубадиински (б. а. – тогава Живков беше още жив). “Когато трябва съм защитавал Живков, но и така съм му се противопоставял, че ме е викал на лично обяснение след заседанията”, твърдеше Кубадински.
Стигнахме до 10 ноември. “Още е рано да се разказва какво се е случило, но ще засрамя някои хора, като проговоря”, каза. Все пак разказа нещо за Живков, което до момента никой, никъде не беше и споменавал.

Започна с гласуването за оставката в политбюро, ден преди пленума на 10 ноември, като вдигна театрално дясната си ръка, да покаже с коя ръка е свалил Тодор Живков. Но по-интересното станало след това, на пленума.
Кубадински чува в почивката как хора на Живков се канят да уговарят членовете на ЦК да не избързват с въпроса за оставката, че Живков имал още подкрепа и т. н. Кубадински отива при Младенов и му вика: „Знаеш ли какво става в момента? Неговите хора уговарят да не се приема оставката му.“ Тогава пък техните хора, на т. нар. реформатори, тръгват да уговарят членовете на ЦК за оставката на Живков. Станало известно напрежение. В крайна сметка историческата оставка е приета. Но Живков остава държавен глава. Решението на пленума било да си подаде оставката и от този пост, но формално той продължава да бъде председател на Държавния съвет и трябва да бъде освободен на заседание на Народното събрание.

Случва се обаче нещо неочаквано, което показва, че Живков не се е предал. Няколко дни по-късно Кубадински разговаря в кабинета си с Петър Танчев, който, освен лидер на БЗНС, е и зам.-председател на Държавния съвет (вицепрезидент). В това време влиза секретарката на Кубадински и казва – от кабинета на другаря Танчев го търси неговата секретарката да му предаде, че Тодор Живков го вика в Държавния съвет. Събрал бил членовете на съвета. Това става дни, след като Живков е свален и България ликува. Танчев се надига да ходи, Кубадински му вика: „Недей, бе Петре, ходи там. Нямаш работа там.“ Той: „Що бе, Пенчо, ще отида.“ Кубадински пак: „Нямаш работа там, бе Петре.“ Танчев обаче отива. Кубадински вдига петолъчката и звъни на Петър Младенов, новоизбраният генерален секретар на БКП (б. а. – по живково време висшата номенклатура в държавата имаше телефонни линии за пряк достъп, наричани петолъчки – само ограничен кръг абонати, от най-висшето ръководство). „Знаеш ли къде е Живков сега?“, пита Кубадински. „Не, къде?“, на свой ред пита Младенов. „В Държавния съвет, събрал си е заместниците и членовете на съвета.“ Младенов се стряска. Решават набързо Кубадински и Начо Папазов (б. а. – член на политбюро на БКП) да отидат там и внимателно да ги предупредят да не правят глупости. Те отиват, но в Държавния съвет вече няма никой. Тогава отиват в Бояна във вилата на Живков. Той ги посреща и Кубадински го започва: „Тодоре, що ги правиш тия работи?“ „Ама какво съм направил, бе Пенчо?“, пита онзи. „Тодоре що ги правиш тия работи, знаеш ли какво може да стане?“, пита пак Кубадински. „Е, бе Пенчо, какво толкова, събрах хората да се сбогувам, ти какво си мислиш, че сме правили“, обяснява Живков. „Слушай Тодоре, гледай си спокойствието, стой си тука във вилата“, съветва го Кубадински. „Добре, бе Пенчо, не мога и с хората ли да се сбогувам?“, сърди се Живков. „Мирувай, Тодоре, че може голяма беля да направиш“, отвръща Кубадински. Живков обещава да мирува.

Пенчо Кубадински в селската къща на съпругата си в с. Тополница до Асеновград, година преди смъртта си. Снимка: Иван Бакалов

Дни след това обаче началникът на кабинета на Живков Никола Стефанов отива в политбюро да каже, че го викал сваленият Първи и го карал да говори с хора по окръзите и в София, които не са съгласни Живков да се оттегли от поста държавен глава, да го подкрепят.
Пак пращат Кубадински в Бояна. И пак Кубадински го почва: „Защо бе, Тодоре, ги правиш тия работи?“ Онзи пак: „Ама какво, бе Пенчо, съм направил?“ „Тодоре, не си играй с огъня“, вика Кубадински. Понеже Живков се прави на ударен, Кубадински му изважда писмените обяснения на Никола Стефанов за доказателство. „Е, той пък, как ме е разбрал, не съм искал такива работи от него“, казва Живков в отговор. После пред сесията на Народното събрание тихо и кротко си подава оставката като държавен глава.
Кубадински разказва всичко това без да се хвали и да му придава някакво голямо значение. Все пак чувства се известна обида, че не е оценена ролята му за събитията тогава. “Ако това го напишеш, ще те гръмна”, казва с престорена строгост. “Ще те видя сега какво ще напишеш, после може да ти разкажа по-интересни работи”, обещава той.

Петър Младенов потвърди казаното от Кубадински

Стар хитрец, усети, че може да разчита на любопитството ми към тайни от най-новата история. По едно време леко беше притеснен, че се е разприказвал и може кой-знае какво да излезе във вестника. Нямаше основания, спазих си обещанието – чак след смъртта му публикувах разказаното от него за 10 ноември в несъществуващото вече сп. “Сега”, в скромен тираж.
Малцина го забелязаха. Но Петър Младенов беше един от тях. По този повод тогава се обаждах да го кандърдисвам и него за интервю. Беше сложно. За да стигна до Младенов, ми ходатайства бившата му секретарка, до която пък как стигнах, вече не помня. Тя ми даде телефона, предварително го предупреди и аз му се обадих, от стаята си в редакцията на “24 часа”. Още съжалявам, че не го записах. Най-напред разговорът се завъртя около разказаното от Пенчо Кубадински. “Много точно го е казал човекът. Точно така беше”, каза Петър Младенов. А той имаше основания да се засегне от публикацията. Накрая на текста редакторът на сп. “Сега”, тогава Валери Найденов, безцеремонно беше добавил в собствения си стил няколко изречения в смисъл, че Пенчо Кубадински не се хвалел като разни други и няма какво там реформаторите да се перчат. Визираше пряко Петър Младенов. Аз се чувствах неудобно поради това и първо надълго се извинявах на Петър Младенов – не бях написал тия изречения, а над статията стоеше моето име.

Младенов прие извиненията и отдаде заслуженото на Кубадински, потвърди напълно всичко разказано. Повтори няколко пъти “Точно така беше”. Говорихме може би половин час, загря ми ухото. Започнах да преча на колегите – бяхме четирима в една стая. Накрая свърших, те ме гледат – бяха разбрали, че говоря с Петър Младенов, бившият президент на България. Чувствах известна гордост и съжалявах – трябваше да се прехвърля на друг телефон, със записващо устройство. Младенов обеща уклончиво за интервю, но не беше много запален по идеята. Така и не се осъществи до смъртта му, около две години след това.

А тогава, в селото Тополница, на въпроса защо не са свалили Тодор Живков десетина години по-рано, Кубадински отговори: „Вие, младите, нищо не разбирате. По-рано нищо не можеше да се направи.“

П
уснах в дебелия съботен брой на “24 часа” преразказаното интервю с него, разбира се, в доста съкратен и телеграфен вид – толкова може на една вестникарска страница. Тогава в събота вестникът беше 350 000 тираж. Отзвукът беше силен. Онези, които наричахме “червени”, бяха доволни. “Бай Пенчо – страшен, страшен!”, казваше възторжено един по-възрастен продавач на пазара, като го питах чел ли е във вестника за Кубадински. Сините обаче бяха сърдити. Приятели ми се разсърдиха – възмутително било да напишеш очерк за добрия чичко Пенчо Кубадински. Това беше един от случаите, в които се замислих за ролята на журналиста. Ти си медиатор – предаваш това, което чуваш и виждаш. Дали трябваше да го правя точно така?

Струва ми се недоволството идваше оттам, че Кубадински звучеше убедително. Имаше аргументи, мотиви, позиция. Това се разминаваше с общоприетия образ за него – “Авджията пак яде някъде кебапчета”, както самият той се изрази. От една вестникарска страница хората научиха неизвестни факти, които не им се връзваха с представата за Кубадински. Това нямаше как да се приеме добре от сините. Е, понесох си негативите, без да ми пука особено.

След всичко разказано в продължение на около 10 часа, си тръгнах претрупан с впечатления и доста развеселен. По целия път с шофьора Боби, който присъства на разговора от вечерята насетне, си припомняхме лафовете на Кубадински.
После се канех пак да му ходя на гости – нали ми беше обещал да разкаже още. Докато се наканя, той почина, в пловдивската болница, година по-късно. Получил някаква криза и си отишъл набързо на 77 години.
Иначе изглеждаше здрав. И беше преживял трудните години в началото на 90-те, когато бившите величия от живковата клика бяха на топа на устата. Когато започват съдебните обвинения към Живков и “обкръжението” му, Кубадински се пренася да живее в Смолян в къщата на свои роднини. Изкарва там почти година. После, обиден нещо на хората в родния си край, се настанява в селото на жена си до Асеновград. Мислех си – абе, как ли зле се чувства тук, заврян зет, сред непознати съселяни. Но от дума на дума разбрах, че по хълмовете над селото започват границите на ловното стопанство “Кормисош”. Е, ясно – той не се беше настанил случайно тук. Дори да не е ходил често на лов, за да не се разчуе, самата близост на ловното стопанство сигурно го е успокоявала.

Със съкращения от документалната книга „Превратаджии – от първо лице“ на издателство „Милениум“, която се продава от петък по павилионите за вестници заедно с в. „Уикенд“ и в книжарниците.

ИStoRии
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.