70-годишният рокер Георги за пътешествията си по света

Георги Плачков със своята 6-цилиндрова „Хонда“ – Гранд туризъм, 1800 кубика. Снимка: Валентина Петрова

За Георги Плачков от Асеновград казват, че е най-възрастния рокер в България. Кара 1832-кубиков мотор „Хонда гранд туризъм“, модел 2005 г., 6-цилиндров. Предпочита да го наричат моторджия и пътешественик, защото, както казва, „за рокери се смятат тези, които ходят натруфени с едни пискюли и обикалят с чопърите по заведения и барчета“.

Той и съпругата му Генка предприемат дълги пътешествия с мотор до различни европейски и азиатски държави. Мечтата им е един ден да стигнат до Африка.

През зимата събираме пари и мераци, а през лятото обикаляме по набелязаните маршрути“, казва Георги. Много често се качват на мотора и извън планираните летни пътешествия в чужбина, особено ако времето е хубаво. „Миналата седмица в неделя сутринта казах на жена ми, че много ми се кара мотор. Тя предложи да отидем до Гърция, дори и само да изпием по едно кафе там и да се върнем. Спонтанно го решихме, запалихме мотора и се разходихме. Изкарахме чудесно”, разказва Георги.

Други хобита на Георги и Генка са разходките в планината и карането на ролери. Така поддържат форма, а и не им харесва да стоят вкъщи в събота и неделя. Избягват да обсъждат стандартни пенсионерски теми като болести, парно, политика. И двамата работят, въпреки че Георги е пенсионер. „Пенсията ми е висока и мога да живея само от нея, но не намирам смисъл да седна тук на пейката пред блока, да си губя времето в приказки и да чакам да умра”.

Ние сме бивши спортисти. Жена ми ми е втора съпруга, затова тя е доста по-млада от мен. Аз ще навърша след няколко месеца 70, а тя е на 54. Ако стане дума за децата ни е стряскащо. Аз имам син на 44 години. Имаме и наша обща дъщеря, която е на 29. От сина имам две внучки – голямата е на 25 години, а малката – на 22. Много сме задружни с всички деца.

Запознахме се, когато аз се занимавах с водни ски и ветроходство, станахме гаджета, после се оженихме. Тренирахме водни ски много сериозно и доста време бяхме в тройката на България – от 1972 до 1976 година. След това ни се изместиха интересите. Аз се захванах с ветроходство. Бях инструктор, ходех по състезания. Покрай ветроходството започнахме да се занимаваме като пионери в България и с уиндсърф. Първият уиндсърф си го направихме сами по снимка, която видях в едно списание в австрийски хотел. Отне ни около 2 години.

Първият мотор, който Георги имал на младини. Снимка: личен архив

По много състезания сме ходили. В яхтинга аз бях доста добър, но в уиндсърфа жена ми ме превъзхождаше. Като се качи на сърфа, по цял ден изчезва в морето, без да пада изобщо, стои като пирон върху дъската. Карахме много и зимни ски. След това се запалихме по караванинга. Построихме си сами каравана след 5 години египетски труд и ходихме с нея насам-натам 10 години.

Когато се пенсионирах, предприятието, в което работех (от най-големите в България за преработка на пластмаси), ми даде добро възнаграждение. Взех накуп много пари. Тогава се появиха големите японски мотоциклети. Започнаха да щъкат наляво-надясно и меракът ми беше много голям. Аз на млади години имах мотоциклет, но после ми позападна тази мания. Като взех парите за пенсионирането, продадохме и караваната. Така събрахме сумата, с която си купихме първия мотор. Той беше „шосейка”, но не се оказа много подходящ за дълги пътувания и започнахме да ги сменяме. Купувахме си туристически, все по-големи и по-скъпи.

Този, който го имаме сега, вече е върхът. Харесахме го в един автосалон в София, обаче беше непосилно скъп за нас. Започнахме да ухажваме хората, които го продаваха. Не знам как им повлияхме, но много намалиха цената. Въпреки това пак не можехме да го вземем. Накрая се споразумяхме и го купихме, но направихме два потребителски заема, които в момента изплащаме.

Снимка: Валентина Петрова

С моторите започнахме да излизаме в чужбина. Харесаха ни пътищата, да виждаме непознати места, да чуваме различни езици и престанахме да ходим по мотосъборите в България. Сега просто изчакваме подходящ момент (защото и двамата работим), взимаме си отпуските и излизаме навън. Винаги с мотора. Колата си я използваме, само ако трябва някаква черна работа да се свърши. Нея сме я зарязали на улицата, а негово величество (моторът – б.а.) е в гаража.

С всички мотоциклети пътуваме двамата и с много багаж. Носим екипировката за мотор, пълен комплект за дъжд (защото пътуваме и на дъжд), завивки, постелки, газов котлон, палатка и др.

Снимка: Валентина Петрова

Отначало ходехме на всички мотосъбори, а те бяха повече от 10-15 на година. По едно време на тях започнаха да идват много неподбрани хора, на които поведението им не ни беше приятно. В резултат на това се получи едно разслояване при мотористите. Тези като нас, които пътуват, вече не ходят по събори. По-рано хубави мотори имаха по-сериозни хора, докато сега стандартът се промени и всеки успява да си купи хубав мотор. Преди да тръгнем по съборите, нямахме добро мнение за прослойката на моторджиите. Мислехме си, че са пияници, наркомани, побойници, и много се изненадахме, че там намерихме много свестни хора, с които и до днес сме приятели.

Интересното беше, че навсякъде по това време хората говореха за кризата и за мизерията, а там като отидеш, въобще не се повдигаха тези теми. Виждаше се, че всички живеят мизерно, обаче си говореха за мотори и за други неща, които са им приятни. Много разтоварващо. Нито за професии сме си говорили, нито нищо. Чак след години като започнахме да се срещаме, се оказа, че единият е адвокат, другият следовател, има лекари, търговци, свещеници. Най-емблематичната фигура е един поп от Кюстендил. Той залита към алкохола, но е голям симпатяга. С всички тях имаме много сърдечни срещи, защото сме прекарали немалко хубави моменти заедно.

По съборите обикновено уредбите са издънващи и от тях денонощно звучи рок и хеви метъл. Ние слушаме забавна музика, хит-балади и др. Сегашният ни мотоциклет има хубаво радио, което държи станциите дори в планините. Има и CD-чейнджър с 6 диска, външни тонколони и при по-ниска скорост – до 80-90 километра в час, се слуша много приятно от тонколоните, а при по-висока скорост се превключва на слушалки. В каските имаме стереослушалки и микрофони, и си говорим помежду си през цялото време.

Георги и Генка на разходка до близкия манастир след участие в мотосъбор. Снимка: личен архив
Георги и Генка на разходка до близкия манастир след участие в мотосъбор. Снимка: личен архив
Георги и Генка на разходка до близкия манастир след участие в мотосъбор. Снимка: личен архивПо време на едно от пътешествията им. Снимка: личен архивГеорги поддържа форма с каране на ролери в Пловдив, защото в Асеновград няма подходящи места. Снимка: личен архивНа едно от пътешествията. Снимка: личен архивГеорги се подготвя да потегли отново с мотора след кратка почивка. Снимка: личен архивГеорги и Генка във Венеция. Снимка: личен архивНа мотосъбор. Снимка: личен архивПо време на една от летните им почивки. Снимка: личен архив

Как се поддържа това хоби? Аз съм пенсионер и работя. Съпругата ми си работи по принцип. Доходите ни в момента не са по-малки, отколкото преди да се пенсионирам. Може би дори са по-високи, защото пенсията ми е добра, заплатата също. За вкъщи нищо не се купува. Съвсем скромно ни е жилището. В момента не ни е приоритет да се обзавеждаме. За тези неща има време. Няма да пътуваме с мотор безкрайно, затова използваме, докато можем. Всички средства, които събираме, отиват за пътуване. Обикновено излизаме два пъти в годината на по-дълги пътешествия и понеже сме свързани много с водата, търсим места за почивка покрай бреговете. Там е и по-хладно, и има повече къмпинги, защото на хотел не можем да си позволим да отседнем.

Като намерим къмпинг, влизаме вътре да го разгледаме и ако няма възможност за излизане на брега, отминаваме го и търсим друг. Винаги разпъваме палатките направо на пясъка, докъдето може да се влезе. Цяло денонощие гледаме морето, усещаме въздуха, а и няма мухи и комари на плажа.

Къмпингите в другите държави се поддържат, не са като нашите. Тази година, като бяхме в Италия, през ден идваше човек с малко тракторче да пръска тревата и дърветата против насекоми. Има всички удобства. Санитарните им възли са просто фантастични. Вътре е неописуема чистота и лукс. Независимо, че повечето хора вече са с кемпъри и си имат всички удобства, санитарните възли се ползват, защото е по-удобно. А по нашите къмпинги само като си спомня каква мизерия беше…

В началото на лятото тази година пресякохме Гърция, излязохме на морето на Игуменица и хванахме ферибот за Италия. Тръгнахме по най-южната част на Италия, защото в Северна Италия сме били друг път. Долу по стъпалото на ботуша излязохме на Адриатическо море. Оттам се прехвърлихме до остров Сицилия. Много ни съблазняваше Сицилия. Бяхме останали с впечатление, че там е много сурово, с жесток климат, камънаци, бандити. Тези наши представи се разбиха на пух и прах още с влизането. Хората са много добронамерени, обърнати към туристите и навсякъде има зеленина и обработваеми площи. Пътищата са чудесни. Обиколихме острова и го пресякохме по диагонал.

Георги Плачков с мотора си в Асеновград. Снимка: Валентина Петрова

После се върнахме през Гърция и там поостанахме малко. Друг път сме ходили в Гърция само по острови. От един остров се връщаме и се прехвърляме на друг. Били сме на Корфу, на Левкада, на Тасос. Миналата година специално отидохме на един остров много навътре в морето, където останахме 10-ина дни. Там пък нямаше къмпинги и като разбрахме, направо се ужасихме. Слязохме от кораба вечерта късно, питахме къде най-близо има къмпинг, но един грък ни каза: „Няма къмпинги тук“. На всичкото отгоре водим с нас хора, които не бяха излизали в чужбина. Започнахме да се чудим какво да правим, но гръкът ни успокои: „Нямате никакъв проблем. Където си харесате да разпънете палатки, там е къмпинг“. И така се оказа. Като излязохме извън пристанищното градче, намерихме едно място на плажа, проснахме си спалните чували и спахме под звездите.

На сутринта се свряхме под едни маслинови дървета до самото море, направихме си палатките и зачакахме да дойде полицията да ни гони. Не пръскаме много багаж – само най-необходимото и си правим плажа цял ден. На свечеряване гледаме, че тези, които почистват плажа, са ни оставили до палатките едно кошче за отпадъците. Така официално се настанихме. Разузнахме къде най-близо има магазин за хранителни стоки, започнахме да си пазаруваме оттам храна, биричка, вода и си прекарахме чудесно.

Когато пътуваме с други хора, те винаги са имали проблем с издръжливостта. Тази година бяхме с едно младо момче, абитуриент. Цяла година ни навива да го вземем с нас. Ние не го искахме, защото е отговорност, дълъг път, а той е много млад и в България не е пътувал, камо ли навън. А и като тръгнем, не знаем къде отиваме, къде спираме, кога пристигаме. Накрая се съгласихме и го взехме, но като изминахме 500-600 километра, той каза: „Повече не мога“, започна да ходи разкрачен и искахме да го върнем обратно в България. Криво-ляво продължи с нас, но на десетия ден другите ни спътници също не издържаха и решиха да се върнат.

За нашата издръжливост отражение има това, че сме се занимавали много със спорт, а и сега си поддържаме формата. Изразходваме енергия. Всяка сутрин си правим гимнастика по 15-20 минути, караме ролери, катерим планината. Обаче не сме аскети в никакъв случай. Пушим, хапваме си, наслаждаваме се на живота и си правим, каквото си искаме. Това е истината. Децата ни разбират и ни казват: „Абе, гледайте си там живота и хич не се притеснявайте за нас“. Така и правим. Не сме от тези средностатистически българи, които все гледат за децата и едни обувки не смеят да си купят, защото на децата трябва да се купи кола или жилище. При нас няма такива неща. От една страна всеки се спасява сам, но от друга сме много добри приятели и в отлични отношения с всички деца. Докато имам познати, които са на нож с децата си, въпреки че са им осигурили жилище и други материални неща. Започват се едни сръдни – защо на дъщерята колата е по-нова, пък на сина не знам си каква…

Този мотор, който карам сега, ако се развали някъде на пътя (опазил ни Господ), няма оправяне, толкова е сложно всичко по него. Но това е част от тръпката. Тръгваме и не знаем къде ще спим довечера. Объркваме пътища, търсим, намираме, чудим се докъде ще стигнем. Ние обичаме приключенията.

Георги прибира мотора си в гаража. Колата му остава отвън, на паркинга. Снимка: Валентина Петрова

За съжаление не можем да си позволим по-дълги пътувания, иначе много ни се иска да посетим Африка. Друго, което ни се иска, е да минем с мотора през цяла Турция до арабските държави – Йордания и оттам – чак до Суецкия канал и Египет, Израел. Съблазнява ни да отидем и до Испания през Италия, Франция, цялата Ривиера и т.н. Ако разполагаме с месец и половина, веднага тръгваме. Трудно ни е да намерим спътници за такива дълги пътувания. Има групи, които пътуват надалече с мотори, но са с по-големи от нашите финансови възможности. Те спят по хотели, ползват по-дълги курсове с фериботи…

При пътуванията си срещаме много интересни хора – и местни, и чужди туристи. Има един турски къмпинг, в който почиваме всяка година в края на лятото за по една седмица, независимо къде другаде сме били преди това. Там веднъж гледаме на пясъка една гребна лодка от разглобяемите. Руска, с дървена конструкция, с опънат брезент и гребла. Обикновено хората се разхождат по езерата с такива лодки, но тази беше в окаяно състояние. На фона на скъпото оборудване, което хората носят по къмпингите в Турция, тази изглеждаше като някакъв музеен експонат. Брезентът й беше изтънял и избелял, а отгоре кръпки върху кръпки, мазани с лепила и т.н. Вътре някакъв туристически багаж нахвърлян, всичко смачкано, избеляло. Гледаме един дребен възрастен човечец идва откъм лодката и пита кой е тоя къмпинг и къде се намира. Ние започнахме да се чудим какъв е тоя човек, откъде идва, откачен ли е.

Той си направи палатката пред нас. Започна да си разхожда наоколо и да си пее. Приличаше страшно много на Ленин – абсолютно същата глава, нисък на ръст, със светли очи, монголоиден тип. По едно време го чухме, че говори по телефона на някакъв славянски език. Оказа се поляк. Беше горе-долу моя възраст и понеже аз съм учил руски през целия образователен курс в училище, а и после за спорта имаше книги предимно на руски, като се заприказвахме с него на руски, няма спиране. Той тръгнал с тая лодка от Истанбул, минал през цяло Мраморно море, през Дарданелите, излезнал на Егейско море и все се движел близо до бреговете. Като се умори, излиза на брега, почива, храни се, спи, пак влиза и продължава. Денем-нощем пътува съвсем сам и си носи едно газово котлонче и тенджерка. До Истанбул пристигнал с влака и пуснал лодката там. Голям образ. После разбрахме, че е професор по философия в Гданск. Сядаме с него да обядваме веднъж и по едно време той вика: „А песни знаете ли? Хайде да попеем малко“. Казвам му: „Тук не върви да пеем“ – много хора наоколо, да не им пречим, а той казва: „Тихонко, тихонко“. И започнахме. Пяхме, пяхме…

Снимка: Валентина Петрова

Друг път срещнахме едни много млади латвийци. Установихме се в Гърция на един къмпинг близо до тях и станахме големи приятели. Накрая те настояха да ни снимат. Казват: „Нашите родители са по-млади от вас, обаче се мислят за стари и като са се затворили, никъде не мърдат. Искаме да им покажем как едни възрастни хора могат да живеят.“ После ни пращаха имейли, снимки.

Веднъж, като бяхме в Турция, чух една жена да говори на руски. Попитах я откъде знае руски, а тя каза – не сте ли чували за Волжски немци? Не бяхме чували. Седнахме и тя ни разказа. Когато Хитлер дошъл на власт в Германия, успоредно с неговата идеология силна подкрепа започнала да набира и комунистическата партия. Затова Хитлер и Сталин се споразумели Хитлер да изсели всички прокомунистически настроени семейства в Русия (както в България Тодор Живков засили протурски ориентираните нашенци по време на възродителния процес към Турция). Заминали те (а нашата позната била малка тогава) и ги настанили в Поволжието – по течението на река Волга. Занимавали се със селско стопанство и живеели сравнително добре. Имало цели германски общности, били задружни, работа имали, хитлеризъм нямало и всичко било добре. Обаче като започнала войната и германците напреднали в Съветския съюз, Сталин решил, че наличието на такава голяма немска общност в средата на Русия не е желателно и решил да ги махне оттам. И са ги третирали, както германците евреите. Натоварили ги на животински вагони и ги изселили в Сибир посред зима. Минимална храна, никакви дрехи. Там са измрели много хора от недояждане и лоши условия. Тя е оцеляла. След войната са живели известно време в Сибир. Омъжила се за сегашния си съпруг и двамата са над 80-годишни в момента. Когато са ги върнали обратно от Сибир в Русия, много тежко са живели. Не са им дали да започнат добра работа и всеки ден трябвало да се разписват в милицията. Така са изкарали до Горбачов. Когато перестройката започнала, след падането на Берлинската страна, Германия се застъпила за тях и си ги прибирала. Там по-младите, потомците им, се устроили на работа, а на по-възрастните направо им дали пенсии. И те сега с пенсиите си довършват дните щастливо.

Такива хора срещаме при пътуванията си, научаваме интересни неща, виждаме различни места.

Пазил ни е Господ от големи катастрофи. Имаме само една, сравнително малка. Аз полежах десетина дена в болница, а жена ми се прехвърли през една лека кола и падна, но остана напълно здрава. Случи се тук, в града, по най-глупавия начин, както обикновено стават тези неща.

Засега ние сме най-възрастните моторджии в България. Като ходехме по събори, бяхме една от атракциите. Не можехме да запомним всички хора, с които се срещаме и запознаваме, но те ни помнеха заради възрастта. Като отидем и спрем, веднага ни наобикалят и ни припомнят къде сме си виждали, какво сме правили. И досега много от приятелите и спътниците ни са млади хора, но добре се разбираме. Като стане студено, затваряме мотора в гаража, вадим картите и започваме да чертаем нови дестинации.“

ИStoRии
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.