Проф. Радка Аргирова: Заради вируса на СПИН ДС ме обвини, че внасям бактериологично оръжие

Снимка: авторката

Проф. Радка Аргирова е шеф на лаборатория по ретровируси. Първият български учен, който изследва вируса на СПИН. Родена в с. Ковачевец, Разградско. Завършва Висшия медицински институт в София, след това редовна аспирантура по ретровируси в Москва. Работила е в БАН. През 1985 г. на симпозиум в Хамбург получава от д-р Робърт Гало (един от откривателите на СПИН) вируса и го внася в България. През 1987 г. организира първата централна лаборатория по СПИН. В два мандата представя страните от Централна и Източна Европа като член на управителния съвет на Глобалната програма на ООН по СПИН към Световната здравна организация. През 1995-1997 г. е зам.-министър на здравеопазването в кабинета на Жан Виденов. По-късно е принудена да напусне СПИН-лабораторията и оглавява сегашната лаборатория по ретровируси.

– Проф. Аргирова, разкажете за вашите патила около изследването на вируса на СПИН в България?

– През 1985 г. бях на симпозиум в Хамбург, където бяха светилата на световната вирусология като Робърт Гало и други, а вече се знаеше, че такъв вирус причинява СПИН – още не беше наречен ХИВ (б. р. – вирус, който уврежда имунната система на човека). Но епидемията се разрастваше и затова вирусът беше много „модерен”, защото беше първият човешки ретровирус – дотогава не беше описан друг. На симпозиума се срещнах с Робърт Гало – въпреки че задочно вече се познавах с него чрез моя шеф в Москва, където съм специализирала по ретровируси. Заприказвахме се през една почивка във фоайето. Тогава ме попита какво правим ние в Източна Европа – той знаеше, че специално съм обучавана по ретровируси. Попита ме: имате ли СПИН, какво става при вас, вие сте едно бяло петно на картата са света.

– Е, нали тогава България е зад Желязната завеса?

– Отвърнах му: как да не е бяло петно, за да почнем да правим нещо ни трябва самия вирус, иначе не можем да работим. Той възкликна: това ли ви е проблема – ще ви го дам. Каза, че е дал вируса на проф. Герхард Хунсман, при когото съм била с Хумболтова спипендия в Германия. Проф. Хунсман също беше на симпозиума и двамата веднага се разбраха. Умният немец обаче поиска Робърт Гало да му даде писмо, че разрешава да даде клетките с ретровирус на Радка Аргирова за научни цели.

– Какво стана после?

– Ами проф. Хунсман ми даде вируса и дори накара своя шофьор да ме закара от Хамбург до летището чак във Франкфурт, за да го занесем по-бързо до България и да го сложа в термостат. Дадоха ми и копие от писмото на Гало.

– И така вирусът дойде и в България…

– Като днес помня деня – на 13 юли 1985 г. се върнах в София. Тогава работех в БАН, в отдел „Молекулярна биология на онкогенните вируси” – този вирус е онкогенен – чакаха ме приятели с кола. Помолих ги първо да минем през БАН, за да оставя вируса. На следващата седмица почнах да го отглеждам тихо и кротко. Казах на моя пряк ръководител д-р Тодоров и той много се зарадва. Другият човек, на който казах, беше д-р Георги Манолов – световно известен учен, беше се върнал току-що от САЩ. Той също много се зарадва и каза: имам много интересни идеи, почнах ги в Щатите, давай да работим. Но ме предупреди, че много хора се страхуват и затова ми предложи да работим след работно време, когато другите си отидат.

Снимка: авторката

И така минаха няколко седмици. Една събота, когато бях в Народната библиотека – тогава нямаше Интернет и всяка събота преглеждах какво е излязло през седмицата – в една кафе пауза в коридора срещнах колега вирусолог, д-р Одисеев. Той почна да коментира колко много неща има за този нов ретровирус и тук го сюрпризирах с новината, че аз вече го имам. Той се хвана за главата: ама Аргирова, ще стане голям скандал. Много се изненадах – защо да става скандал, човекът ми го е дал да го изследвам. После д-р Одисеев каза: щом е така, много хубаво, дай да се обединим с ветеринарите, които също бяха в института, където работех. И каза, че след ден-два ще изнася доклад на някаква конференция с ветеринарни лекари и че е намислил да им говори точно за този вирус. Попита ме дали да им каже, че го имам и аз му позволих. Там той им съобщава новината и оттам тръгна нещо страшно.

– Какво?

– Ами човекът, който отговаря за Държавна сигурност в нашия институт се надига – знам му името, но няма да го кажа – и почва да ме вика непрекъснато, да ме затваря в някаква стая и да ме кара да пиша обяснения кой ми е дал вируса, защо ми го е дал и все от този сорт. Дотогава изобщо нямах представа какво работи този човек в нашия институт. И дори отишъл при директора проф. Захари Младенов, откривател на един от българските ретровируси. Директорът ме успокои и ми каза да си работя, а той отиде при акад. Ангел Балевски (б. р. – по това време председател на БАН и близък на Тодор Живков). Ангел Балевски му отговорил: птиченце е кацнало на рамото ти, оставете жената да работи и да си гледа вируса; ако нещо стане разправия с органите, аз съм насреща. Но органите не се умириха. Започнаха някакви събрания, искаха да ме изключат от партията, заклеймяваха ме, че срамя института.

– Защо пък да го срамите?

– Защото съм внесла изключително опасен вирус и на всичкото отгоре лъжа като твърдя, че той не се разпространява по въздушно капков път. Затова за мен място в института няма. Всички спряха да си слагат клетки в моя термостат, отивам в стола, образува се жива верига и не ме пускат да обядвам. Никой не говореше с моята лаборантка – въобще грозна простащина до безкрай. Накрая се стигна дотам, че ме изгониха от иститута: казаха да си взимам вируса и да вървя където си искам.
С д-р Манолов продължавахме да работим, но му казах, че обстановката е нетърпима. Тогава той отиде при Любомир Шиндаров, също вирусолог, за щастие, който тогава беше главен държавен санитарен инспектор и зам.-министър на здравеопазването (б. р. – след 1989 г. д-р Шиндаров беше обвинен и осъден за прикриване на радиоактивното замърсяване след аварията в Чернолибл). На следващия ден Шиндаров дойде в института. Обясних му всичко, а той нареди аз и лаборантката, с все пипетите и клетките, да се преместим в Центъра по заразни и паразитни болести и ни прати кола за тази цел.

– Бяхте евакуирани?

– Да. Освен това нареди всеки ден да идва кола и да ме кара вкъщи, защото го беше страх да не ми се случи нещо. Вече беше началото на октомври, когато проф. Шиндаров, който ми беше дал всички свои телефони, петолъчки и тем подобни, да му се обадя, ако нещо се случи – ми се обади един ден и ме покани в Министерството на здравеопазването. Отидох там, където бяха д-р Манолов, проф. Диков, д-р Генчева. Тогава проф. Шиндаров ни каза, че е получил съобщение от френското Министерство на здравеопазването, че в една от френските болници лежи от някакво заболяване българско момиче на 9-10 години, което е положително за ХИВ. Проф. Шиндаров ни беше извикал, за да вземем решение какво да правим. Той обясни на присъстващите, че аз имам вече вируса, но не можем да повторим изследването на момичето, защото нямаме тест, въпреки че аз съм донесла вируса, за да се направи и у нас тест “Елайза” за СПИН. И тогава казвам великото изречение, което са запомнили много хора: „Това, че можеш да ушиеш права пола на някого, не означава, че можеш да направиш завод за конфекция” – винаги съм била против това да правим собствен тест, след като той вече се произвежда от световноизвестни фирми.
Както и да е, аз можех да направя тест, имах опит от Германия, но не бях сигурна, че ще бъде като френския и затова предложих те да ни изпратят един, както и кръв от въпросното момиче, за да се уверим, че има такава диагноза.
Това ви го разказвам, защото сега, само преди дни, на конгрес по инфекциозни болести доц. Плочев реши, че трябва да изнесе доклад за историята на СПИН инфекцията в България. В този доклад се казва, че аз съм донесла вируса, организирала съм лабораторията, но стана изведнъж проф. Диков и репликира, че всъщност началото на изследванията на СПИН у нас са положени от една грешка на френската медицина, че те са пратили съобщение на проф. Шиндаров за това момиче. И че проф. Шиндаров ни е събрал тази група и тогава са започнали изследванията за СПИН у нас. Това не е вярно.

– Какво стана след като французите изпратиха тест и кръвна проба?

– Проф. Шиндаров ме сложи – това просто е невероятно – на една малка масичка в неговия кабинет в министерството и там направих теста. Тестът се оказа положителен, но тогава нямаше потвърдителен тест. Тогава всички искаха да видят резултата, акад. Попиванов, тогавашният министър, ме извика да му разкажа за резултата. Обясних, че може да се направи контролен тест и за него ми трябва пречистен антиген на вируса, но като се има предвид настроенията срещу мен, нямаше как да пречиствам и центрофугирам никакъв вирус.

Снимка: авторката


– А Държавна сигурност миряса ли?

– Не. Напротив. Разпитите продължиха, какви ли не опити се правеха да ме накарат да призная нещо, което и аз не знам какво трябваше да бъде. С часове стояха в една стая, изпиваха се бутилки с алкохол, за да ме накарат да си развържа езика. Нищо не се получи. Това трая шест месеца – разпитваха ме всеки ден на последния етаж в сградата на Националното следствие. Даже един ден направиха така, че да видя върху бюрото на следователя едни обърнати тефтери. На един от тях пишеше: „Аргирова, в килията на Иван-Асен.” (б. р. – Иван-Асен Георгиев е българин, разконспириран през 1968 г. като агент на ЦРУ и осъден на смърт). Вече ми бяха приготвили и килия, обаче трябваше да призная защо ми е даден вируса. Според тях вирусът ми е бил даден, за да стана аз българският учен-агент на американското бактериологично оръжие. Обяснявах им, че това не е бактериологично оръжие, защото едно бактериологично оръжие трябва да действа много бързо, много сигурно и да бъде използвано масово. На нито едно от тези свойства не отговаря вирусът на СПИН – инкубационният му период е много дълъг, не е сигурно, че ще се прояви и т. н. Много по-сигурно и лесно е да извадиш една войска от строя като я заразиш с дизинтерия, отколкото с този вирус.

– Кога свърши този тормоз?

– От документите, които изисках по Закона за достъп до досиетата на бившата Държавна сигурност разбрах, че проф. Шиндаров също е бил викан навремето в ЦК на БКП, че е съдействал да се разбере, че става дума за голямо постижение – за голям късмет, а не за някаква вина. Ген. Коцалиев (б. р. – шеф на тогавашното Главно следствено управление) също е съдействал да се разреши случая. Накрая ме оставиха на мира и това се демонстрира с едно пътуване до Италия, което проф. Шиндаров искаше да направя заедно с д-р Данаил Бешков, който той ми даде, за да ми помага, тъй като аз бях постоянно на разпити. А после д-р Бешков ме оплю, заплю… Такива са хората. Та ни прати двамата, защото неговата идея беше в България да се направи тест. Тогава му казах, че паспортът ми е иззет. Той много се учуди, но ми уреди паспорт и ми каза: внимавай да не останеш там, името съм си заложил. И до момента, докато не съм се появила на летището, не е бил съвсем спокоен. Защото му бях казвала в един момент – или прекратете тази история, или ще се самоубия, но ще оставя писмо защо. Няма да оставя нещата така.
Най-накрая нещата се успокоиха и ме сложиха в една малка стая в двора на Инфекциозна болница, на която пишеше “Ренетген”. Тя е открай време, ако възникне някаква особено опасна инфекция, да има едно място като изолатор. Проф. Шиндаров се пребори и за парите и така се откри лабораторията по СПИН. И почнах да работя, да въвеждам диагностиката, работата потръгна.

– И така неприятностите ви свършиха?

– Не, за съжаление. До 1993-1994 г. съм оглавявала всички търгове за тестове и не съм имала проблеми – нямаше ги тези корупции и чудеса. Но когато Доганов, който сега е директор на „Майчин дом”, беше зам.-министър, той настояваше да се купи един тест, на което се противопоставих. Вицепремиер тогава беше Кольо Василев (б. р. – проф. Николай Василев, министър на образованието в правителството на Филип Димитров), с когото сме приятели и му заявих категорично, че тест, който не дава точни резултати, няма да се купува и му казах, че ще отговарят за тази работа. Финландската фирма поиска да види моите основания, аз им ги дадох и те коригираха накрая теста си, за което ми благодариха. Три пъти ходих до Финландия, за да се убедя, че грешките са отстранени.
По този повод ходих тогава и в парламентарната комисия по здравеопазване и така се запознах с д-р Мими Виткова, която по-късно ме покани за зам.-министър. Тя е невероятен специалист, просто не знам как в с. Макреш се ражда такова нещо. Е, това за с. Макреш го казвам на шега – аз съм от с. Ковачевец, ако е въпрос. Споменавам родното й място, защото най-голямата обида, която можеха да й нанесат, беше, че аз съм сивият кардинал и движа нещата, а тя, горката, понеже е от село и нищо не знаела, се водела по моя акъл.

– Съжалявате ли, че станахте зам.-министър, сигурно сте си казвали после: що ми трябваше…

– Не, нищо не съм си казвала, никой не ме е карал насила, така че нямам право да казвам подобни неща. Но после, когато отидох да поискам документите по моето дело по Закона за достъп до досиетата на бившата Държавна сигурност, ми дадоха само една малка папка. Оказа се, че само до това имам право на достъп. Другото е в архива.

– Откъде знаете, че са много повече?

– Ами нали като бях зам.-министър, доц. Камен Плочев ме беше дал на съд заради историята със заразената кръв и, слава Богу, следователите решиха да ме разпитват като свидетел, а не като обвиняем. Тогава им казах, че имам досие отпреди, те го намериха и знам, че беше страшно голямо.

– Как си обяснявате обвиненията срещу вас?

– Обвинението срещу мен беше под въздействие на Димитър Игнатов, но то се разби естествено на пух и прах в следствието. Тогава проф. Стойчо Раданов, много ми е мъчно за този човек,(б. р. – самоубилият се специалист по съдебна медицина), възкликна: “Кой – аз да обвиня Радка Аргирова? Та ние нямаме друг такъв човек, който толкова да знае и да е наясно.” И отказа да пише експертиза. А се твърдеше едва ли не, че съм взела спринцовката и лично съм ги наръгала.

– Какво стана после?

– След като се върнах в Института по паразитни болести, директорът Петрунов веднага се задейства да ме маха. Почна да ме обижда, обидите стигнаха до там, че си казах, че няма да му доставя удоволствие да получа инфаркт в негово присъствие. Той дори ми каза: подайте молба за напускане. Отговорих му, че няма да напусна, а ако той иска – да ме уволни и да каже защо. На което той през зъби каза: нямам такава инструкция. После научих, че това било организирана акция. Извикаха един доцент от Варна Иван Златаров, който направиха зам.-министър на здравеопазването в правителството на Иван Костов, който на всеослушание е казал: „Не ме занимавайте с други работи, аз съм тук, за да махна Радка Аргирова от лабораторията по СПИН.” Това ми го казаха потресени мои колеги.

Снимка: авторката

Както и да е, на 22 май 1998 г. Петрунов ме вика на Дирекционен съвет и ми казва, че ме маха от лабораторията и че ме кани да напусна, защото Министерството на здравеопазването е загубило доверие в мен. И ми казва: решението е взето, лабораторията се разделя не две – едната част става диагностична – другата става по ретровируси. Това беше наказателното мероприятие. Тази част по ретровирусите я измислят заради мен. Междувременно съм станала професор, а е малко трудно да уволниш професор.
Тук имаше чужденец – представител на програмата по СПИН към ООН – много свестен човек, ожени се за българка после. Той ми даваше малки теми и ме финансираше, изследвах венозните наркомани, дори успявах да публикувам резултатите, канеше ме да изнасям доклади. Докато един ден от Министерството на здравеопазването не го попитаха какво прави с мен и защо ме кани на разни места. Човекът след това напусна. Сега работи в Непал. Дори една от първите експертизи по делото на медицинските сестри в Либия писах аз, но условието беше никъде да не се споменава моето име.

– Проф. Аргирова, каква е заболеваемостта от СПИН у нас сега?

– Имаме тенденция към повишаване темпа на заразяване. Това означава брой на заразените лица за единица време, като това време е една година. До 1992-93 г. откривахме 25-30 новозаразени лица на година. Сега само до началото на октомври са открити 87 души – сигурно ще станат 100 до края на годината. Освен това за съжаление имаме венозни наркомани. Това е много страшно, защото когато пламне инфекцията сред тях, тя много трудно може да се овладее, защото това са общности, в които се влиза много трудно, трудно се уговарят за лечение. Другият проблем е, че макар и бавно, нараства броят на жените, заразени със СПИН и това увеличава рисковете от пренасяне на болестта върху децата, родени от тях, въпреки че има лекарства за предотвратяване на пренасянето. Хубавото е, че има терапия и тя е безплатна. С помощта на Глобалния фонд е създаден буферен склад с малки количества лекарства, за да не се получи прекъсване на лечението при обявяване на нови търгове. Проблемът обаче е, че от парите, отпуснати от Глобалния фонд (б. р. – на Световната здравна организация по СПИН), не се отделят средства за научна дейност – не може да се занимаваме само с профилактика и контрол на СПИН.

– Знаете ли как се изразходват средствата, отпускани от Глобалния фонд?

– Не, нямам никаква представа. Като напусках министерството, направих грешката да назнача веднага д-р Тонка Върлева за национален координатор. Откакто е на това място, тя не ми говори. Не е ясно кой решава и кой се съгласява с всички теми, свързани с националната програма за профилактика и контрол на СПИН. Това, което е вече минало, не го коментирам. Но сега се прави нова национална програма и смятам, че имам пълно право да участвам в нейната подготовка. Не може по такъв начин да се третират специалистите. Никой от Министерството на здравеопазването не ме търси. И не съм единствената, която пренебрегват – например доц. Румяна Маркова, която получи европейска награда за проблемите на диагностика на туберколозата. Тя е първият човек, който направи у нас тази диагностика, и тя е извън всякакви програмни съвети. Могат да спечелят, ако не държат специалистите настрана. Те само се нервират като от Европейската комисия и от Европейското бюро на СЗО в Копенхаген се обърнат към мен за някакви сведения. Получих лична покана от Европейската комисия да участвам в работна група, която да изработи общоевропейски проект, командирована съм там от Министерството на образованието. Освен това съм в Световната комисия за оценка на резюметата. Но за Министерството на здравеопазването не съществувам.

БългарияИнтервю
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.