Цитат в десетката: Десети ноември. Плачи да плачем!

Снимка: Валентина Петрова

Публикациите на e-vestnik за живота на българите преди и след 10 ноември 1989 г.Колко беше добре при соца – със 165 лв. заплата на млад специалист и 50 лв. пенсия и Цитат в десетката: Преди 10 ноември, всекидневният живот предизвикаха полемики във форума. Продължаваме да предлагаме мнения на журналисти и блогъри.

От известно време наблюдавам една непоколебима закономерност: всяка година по това време става десети ноември. И като стане десети ноември, медиите задават вечния си въпрос, който, види се, намират за много оригинален и журналистически остър: „Вие кога живеехте по-добре – преди десети ноември или сега?“ Та и тази сутрин (всяка сутрин, не знам дали съм споделял, гледам с необясним мазохизъм журналистическите експерименти на Бареков, Коритаров и Лора Крумова), та и тази сутрин беше поставен същият въпрос. Между другото, ето и един отговор, който постъпи по ефирните телефони на Нова телевизия и който аз си записах, за да се опитам по-късно да разбера смисъла му, но до този момент нямам напредък: „На десети ноември гледах като отровена от гъби. Сега престъпността е завладяла всички канони от А до Я.“ Ето и друг отговор, като сме ги започнали: „Ако сега беше режимът на Тодор Живков, аз щях да съм пенсионерка.“ Тоест отново заветната мечта: да не правя нищо и някой да ми плаща за това.

Разбирам, че специфичните водещи си имат специфична публика (в нейното число и аз, както, уви, вече стана ясно). Ето може би защо Лора Крумова тази сутрин обобщи: „Май всички наши зрители са на мнение, че преди 10 ноември се е живеело по-добре отколкото сега“, което автоматично онеправда мен в качеството на неин зрител. Помъчих се да си спомня какво беше преди 10 ноември и ето какво си спомних:

Заплатите на хората бяха около 200 лв., тоест около 200 долара по тогавашния измислен курс или около 80 по курс на черно. Срещу тези пари те си позволяваха блага. Блага много, но евтини. Евтини както в смисъл на не скъпи, така и в смисъл на долнопробни. Долнопробността се отнася включително и до ежегодните почивки на море и планина, за които толкова се жали сега.

Когато майка ми ме пращаше на пазар, ми пишеше списък, в който всяка стока беше ясна и се знаеше колко струва. Тоест, имало е няколко вида неща в магазините и хората са ги знаели наизуст. Имаше и периодични дефицити. Няма кафе. Банани има само за Нова година. Няма леща. Да, не си измислям: имаше период, когато нямаше леща. Няма книги. За да си купиш „Отнесени от вихъра“, трябва да си купиш и „Овчарчето Калитко“ – вървяха пакетирани заедно в целофанени торбички. Това помни ли се? Моливите и боите за художниците бяха с връзки. С най-големи връзки бяха хлебните гуми. Да не говорим за пергелите на архитектите и инженерите! Гъзарите ходеха като униформени, защото дори в „Кореком“ имаше само по един вид дънки – или „Левис“, или „Райфел“. В най-изисканите ресторанти имаше мешана скара, рамстек с лук и медальон с гъби, но масата винаги беше „на колегата“, ако се опиташ да привлечеш нечие височайше келнерско внимание.

Пенсионерите бяха ли по-богати? Не. Имаше ли бедни и богати? Да. И това ли не се помни? Да не би пък да е нямало корупция? Носеше се като градска легенда случаят, в който Васил Михайлов е вкарал момиче във ВИТИЗ срещу килограм зъболекарско злато. Но това са дреболии…

Аз съм роден в квартала между „Орлов мост“, Борисовата градина и ул. „Цар Иван Асен ІІ“. В този квартал живееха (или поне до 9 септември 1944 са живеели) много лекари, юристи, инженери и царски офицери. В моето семейство има по малко от всички. След възтържествуването на най-хуманния строй, много от тях са били интернирани, за да се нанесат селяните в техните апартаменти. По време на Унгарските събития от 1956, когато на селяните им се е дръпнало лайното, че и у нас могат да ги подхванат, една такава, въдворена в апартамент на изселен офицер, дошла при баба ми и казала: „Госпожа Радкова (Nota bene!: „госпожа“, а не „другарке“), нали, ако стане нещо, вие ще кажете, че ние не сме направили на никого нищо лошо?“ Не сте ли? А как така живеете в апартамента на доблестен български военен авиатор?! За съжаление, родовата ми памет мълчи по въпроса какво е отговорила баба ми, както мълчи и по много други въпроси, свързани с онези времена. А защо дядо ми не е бил интерниран ли? По щастливо стечение на обстоятелствата. Оказало се, че негов бивш войник се е издигнал до положението на голямо партийно величие. И понеже войниците на дядо са го боготворели, онзи помогнал да му се размине. Връзкар е дядо…

Майка ми беше може би най-добрият специалист по микроскопски анализи в България. Повечето учебници по тези въпроси са от нея. Беше толкова добра, че я поискаха от милицията да работи там и да им направи криминологична лаборатория. Мама се съгласи, защото й беше интересно и в милицията имаше големи възможности. Партията обаче каза, че дъщеря на царски офицер няма място в народната милиция. Не че някой в семейството ми преживя тежко това. На ченгетата им беше по-мъчно, защото криминалистиката пропусна добър шанс да стане по-добра. И като казахме криминалистика, вярва ли някой, че тогава е имало по-малко престъпления, отколкото сега? Докато работех в телевизията, снимах филм за затворите и знам за какво става дума. Тогава просто медиите не превръщаха във водеща новина всеки хайдутлук. Например: сега, ако учителка удари шамар на ученик, това се търкаля в новините поне седмица. Тогава, когато снимах филма, лично съм се запознавал с деца, убили от бой пияница в морската градина в Бургас. Някой да е чул нещо по този въпрос?

Баща ми беше един от първите и най-добри специалисти по дистанционни методи, тоест по геоложки проучвания въз основа на космически снимки. Поканиха го на специализация в NASA в Хюстън. За 3-4 месеца научи английски (иначе говореше френски и испански). Точно когато трябваше да замине, вместо него се уреди партийният секретар, който, можем и сами да се сетим, колко разбираше от дистанционни методи. И в случая „вместо него се уреди“ не е точно казано, защото татко не е искал да се урежда, та да се уреди друг вместо него, той просто си обичаше работата. Всъщност, като стана дума за татко, той почина от рак на пикочния мехур, защото здравеопазването отпреди 10 ноември в продължение на 10 години не успя да постави диагноза на заболяването му, а се опитваше да го изкара кръшкач, него, влюбения в професията си. Мама също не е жива. Не можа да прежали татко.

Понякога говоря със сина си за времената, когато съм бил на възраст, на каквато е той сега. Изумява се и почти не ми вярва като му разказвам за униформите и физзарядките, за съветските военни филми, военното обучени и военните тайни, заради които се лежеше в затвора, за бригадите, за пионерските връзки и верността към партията. Беше малък, когато му разказах накратко сюжета на романа „Павлик Морозов“, знаете го, дете предава баща си на болшевиките и после го посичат с брадва: социалистически хуманизъм, а синът ми го прие за толкова изродлив, че като искаше да дразни баба си, казваше й, че чете „Павлик Морозов“.

Да, имало е и хубави неща преди 10 ноември. Например мама, татко, баба, дядо, Рилският манастир, Стара планина, София, приятелите ми… Разбира се, големият въпрос е кога сме били материално по-добре. Този въпрос, освен голям, е и доста индивидуален. В индивидуален план, аз сега съм много по-добре материално, отколкото преди 10 ноември. Но това сравнение, ако трябва да сме честни, е глупаво. Сега съм по-възрастен, по-квалифициран, по-образован, по-възпитан и по-дисциплиниран. Нормално е да бъда и по-добре материално. Това прилича на един от главните аргументи за преимуществото на социализма пред капитализма, изтъкван от пропагандната машина именно преди 10 ноември: „Ето, казва пропагандната машина, дойде социализмът и хората вече имат електричество, телевизия и асфалтови пътища“. Щеше да е чудесен аргумент, ако една съизмерима с България като територия и ресурси страна, само че за зла нейна участ капиталистическа, например Белгия, беше останала по същото това време без електричество, телевизия и асфалтови пътища.

Та така и аз: нормално е 40-годишният Иван да е по-богат от 20-годишния Иван. Но не това е правилният въпрос, ако искаме да сравняваме (само по себе си глупаво сравнение) живота преди и след 10 ноември. Правилният въпрос би бил: „Щеше ли 40-годишният Иван да е толкова богат сега, ако не беше 10 ноември?“ Както виждате, изкуството да се задават въпроси е не по-малко трудно от изкуството да се дават отговори… И ето го индивидуалният отговор: „не, аз никога нямаше да постигна това, което съм постигнал сега, без условията на свободна конкуренция, свобода на словото, съревнование между медиите, свободно предприемачество, конкурентна банкова среда“. И за да не бъде отговорът ми толкова индивидуален, ще го генерализирам като кажа, че може би всички мои приятели не са живели по-добре преди 10 ноември и, което е по-важното, сега нямаше да живеят толкова добре, ако нещата тогава не се бяха променили, па макар и по начина, по който се промениха. Само че аз и моите приятели не се обаждаме в ефир по телефона на Лора Крумова и тя, с присъщия си оскъден и неуслужлив интелект, си въобразява, че е извела социологичната зависимост, че хората живеят с носталгия по режима на Тодор Живков.

Дано някой не си е помислил, че идеализирам времената след 10 ноември. Напротив. Както би се изразил народният гений, много лайна изядохме и след 10 ноември. Показателен е фактът, че и сега, през 2008 година, имаме икономически министър който говори за „данък богатство“. А чухте ли последния му хит? Както имало праг на бедността, така трябвало да има и праг на богатството и всеки, който е отвъд него, трябвало да бъде сериозно разследван. Дано не го чуе Ковачки, че ще спре кранчето на БСП. Аз обаче си мисля, че ако заедно с прага на материалната бедност се дефинира и праг на умствената бедност, то министър Петър Димитров трябва да бъде изпратен незабавно за рециклиране.

И така, ако някой жалее за времената преди 10 ноември, да се заключи вкъщи и да пусне 16-милиметровата прожекционна машинка обратно: да национализира индустрията и банките, да разпусне партиите, да вдигне берлинската стена, да забрани перестройката, да открие концентрационните лагери, да разстреля още веднъж цвета на интелигенцията начело с регентите и министрите, да изпрати червената армия отвъд Дунав, да се качи обратно на Балкана (доколкото някога изобщо е партизанствал там), да върне дружбашите на власт, да загуби войните, да падне под турско робство и тъй нататък, и тъй нататък…

Виж повече в блога на Иван Стамболов

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.