Анархистът Георги Константинов – Живот в Париж и 50 тома досие в ДС

Снимка:Булфото

Продължава от вчера. Виж тук първа част – От взривения паметник на Сталин през затвора и бягството във Франция
През юни 1963 година се явих на приемен изпит по математика. Вече беше премахнато задължението онази петорка да те одобрява, нямаше и формуляри (преди трябваше да се попълват формуляри със стотици въпроси за теб, за родителите ти, за близките). Вероятно бяха взели решение да дадат възможност за интеграция и на такива като нас. Избрах математика. Въпреки 12-годишното прекъсване (завърших гимназия през 1951, а през 1963 се явих на изпит), издържах приемния изпит.

Лично аз не желаех да следвам, но родителите ми настояваха. Бяха много измъчени и уплашени. Когато закъснеех вечер да се прибера, излизаха и обикаляха около сградата на ДС, за да видят дали не съм задържан отново. На строежа ми плащаха 52 лева месечно, а баща ми беше лекар и ми помагаха с парите. Майка ми непрекъснато казваше, че трябва да помисля как ще живея в бъдеще. Това ме накара да се явя на изпита и да влезна в университета. Иначе имах съвсем други планове за живота, но родителите ми наистина бяха уплашени и смазани. Затворниците и концлагеристите служеха на диктатурата като плашило за останалата част от народа, а такива като мен служеха като плашило и за затворниците.

Как се намира работа с етикета „терорист“


Записах математика и завърших с отличие, но имах много проблеми с намирането на работа.

Георги Константинов под портрета на известния руски анархист Михаил Александрович Бакунин. Снимка: авторката

Тогава завършващите подлежаха на разпределение от Министерството на труда и социалните грижи. Имаше отдел „Разпределение на кадрите, завършили университетско образование”. Аз като първенец имах право на избор и исках да отида в Института по социология, защото ме интересуваха социологията, историята, икономиката. Искането ми беше удовлетворено от комисията, която правеше разпределенията (тя се оглавяваше от Сендов). Три-четири дена по-късно ме вика зам.-деканът на математическия факултет Боян Пенков. Той беше активист на СДС след промяната и зам.-министър на културата в кабинета на Филип Димитров. Голям опозиционер, който намерих в досиетата, че е агент с псевдоним Бойко. Той ми каза, че от отдел „кадри” на БАН е отхвърлена кандидатурата ми за Института по социология заради миналото ми, но като гражданин на републиката може да обжалвам това решение. Нямах такова намерение и го попитах къде ще ме изпратят при това положение.

По това време всички министерства имаха изчислителни центрове. Той се сети, че от изчислителния център на Министерството на леката промишленост са искали да назначат 7 души, а те им изпратили само 1. А аз записах педагогически профил математика, но по това време започна да се говори и да се мисли за т.нар „научно-техническа революция”. С оглед на нуждите на икономиката и техните планове, откриха специализация по изчислителна математика, която беше нещо като първообраз на днешния факултет по информатика. Искаха успех над 5. Отидохме 23 човека и бяхме свръхдефицитни кадри по това време, защото само на София са били необходими 600 души за годината, в която завършихме.

Предложи ми да ме изпрати в изчислителния център на Министерството на леката промишленост. Съгласих се. Пуснаха там документи за разпределението ми. Около месец по-късно директорът на изчислителния център на Министерството на леката промишленост поиска да се явя при него. Отидох и ми каза, че при тях щатът е замразен, поради което не можели да правят никакви назначения. Веднага разбрах, че зад това стои ДС. Поисках да ми дадат писмо, че ме освобождават от разпределение, защото, ако не изпълниш изпращането по разпределение, което беше за 3 години, може да те съдят и да те накарат да си платиш университета (който тогава беше безплатен). Той въздъхна с облекчение, секретарката написа писмото и с него се върнах отново при Боян Пенков.

Разказах му какво е станало и помолих за среща със Сендов, който ми беше преподавател и се познавахме. На Сендов му обясних за Сталин, за затворите, за наказателните режими, за непрекъснатите си конфликти с ДС. Той ме посъветва да отида при началника на разпределение на кадрите в Министерството на труда и социалните грижи и той да прецени къде да ме разпредели. Въпросният началник се казваше Гервази Николов. Имам чувството, че той беше напълно информиран от ДС за всичко. Каза ми да отида след 3 дена, падаше се четвъртък, в 2 следобед, да решим въпроса. Отидох в четвъртък, а секретарката му каза: „Другарят Николов отсъства”. Само че момичето не можеше да лъже добре и разбрах, че ме праща за зелен хайвер. Излязох и реших да чакам този тип, докато излезе. Беше ми ясно, че е вътре. Започнах да се разхождам горе по етажа. Виждах, че разни хора влизат и излизат от кабинета. Близо 3 часа чаках. В 5 без 5 Гервази излезе с една чанта. Аз бях в другия край на коридора и не ме видя. Леко се олюляваше, явно бяха пили вътре. С няколко скока го стигнах, хванах го за ръката (а аз бях доста силен по това време), обърнах го към себе си и му казах: „Имах среща с вас днес в 2 часа. Три часа ви чакам. Докога ще ме разигравате?”. Той се поуплаши, започна да мрънка: „Ако искате ще ви дам едно писмо, че сте освободен от разпределение от цяла България”, каза той. Отговорих му, че не ми трябва такова писмо. Той започна да проплаква: „Другарю, деца имам. Елате след 14 дена, ще обясня всичко на другарите и ще ви кажа какво е решението. Предлагам ви през това време да си потърсите някъде работа, където ще се съгласят да ви вземат”.

Снимка: авторката

Оставих го да се клати по пътя си (той поотрезня междувременно) и се видях с моя вуйчо, който независимо от партийното си членство, имаше голяма слабост към мен и се е притичвал в такива моменти. Той се сети, че на другия ми вуйчо дъщерята е женена за племенник на министъра на труда и социалните грижи, по това време – Мишо Мишев. Той беше кандидат-член на политбюро, партизанин и прочие. Помолихме племенника да ходатайства пред него по моя въпрос. Отива оня там, разговаряли и министърът завъртял телефона на Гервази Николов да пита какъв е проблемът. След като затворил, обърнал се към племенника си и казал: „Мнението на ДС за този човек е, че е опасен терорист, който всеки момент може да извърши терористичен акт или покушение срещу някой от ръководителите ни”.

Това го пише и в досиетата ми на много места. Племенникът възразил, че вече 7 години, откакто съм излязъл от затвора, никого не съм разстрелял. Министърът обещал да подпише заповед за разпределението ми на своя отговорност, но ако аз сам си намеря място, където да ме приемат.

Започнах да обикалям изчислителните центрове в столицата един по един. По това време бяха 28. Като им кажа какво съм завършил, веднага са готови да издадат заповед за назначение. Само че аз не исках да ги подвеждам, а ДС впоследствие да се намеси отново и да ме махнат, затова им разказвах историята си. Някои гледаха със съчувствие, други като отровени, но резултатът беше един и същ – или направо отказваха, или искаха да намеря 6-7 отговорни партийци, които да гарантират за мен.

Един ден, вървейки по „Граф Игнатиев” срещнах Стефан Търпешев. С него се познавахме добре от деца, защото и той живееше с родителите си в Любимец. Стефан беше директор на „Булгарплодекспорт” – обединение, подчинено на Министерството на вътрешната търговия. Аз му се оплаках, че съм завършил, но не ми дават работа. Той обеща да помисли, поусмихна се и каза: „Тези говеда от Държавна сигурност мислят, че си фашист”. Покани ме на следващия ден следобед в кабинета си.

Тогава министър на вътрешната търговия беше Пеко Таков – една друга фигура от БКП. Това е бащата на Янчо Таков – едно гангстерче, което по едно време беше съпруг на Лили Иванова. Когато отидох при Стефан, той ми каза, че в тяхното министерство също имат изчислителен център и е говорил с шефа му Димитър Димов. Представил ме е за свой братовчед. Димитър Димов ме посрещна много радушно, каза, че търсят хора като мен под дърво и камък и извади коняк да полеем назначението. При тях проектирането и информатиката бяха под ръководството на французин, поканен специално от тогавашния Комитет за наука и технически прогрес (негов шеф по това време беше Иван Попов). Редът за назначаване изискваше да се видя с французина и той да си даде съгласието. Разказах му и на него, че съм бил в затвора за взривяване на статуята на Сталин, но той се съгласи, въпреки това, да започна при тях.

Шефът на изчислителния център, за да се застрахова, поиска чрез Стефан да взема съгласие и от Пеко Таков. Пеко Таков разписа, Димов издаде заповедта за назначение, а Мишо Мишев (министърът на труда) – заповед за разпределение. Започнах работа с французина върху създаването на математически модел за планиране в сферата на търговията. Той беше изключително доволен от мен, но на шестия месец ме извикаха в Първо районно управление на МВР (сега е на „Шипченски проход” – тогава „Чапаев”). Там, независимо от разпределението, което имах за 3 години, ми поискаха паспорта, удариха ми печат, че ми отнемат жителството в София и ме предупредиха да напусна работа и столицата в 14-дневен срок.

Снимка: авторката

Отказах да подпиша, но вместо мен подписаха поемни лица. Заплашиха ме, че ще нося наказателна отговорност, ако не се съобразя с разпореждането. Взех си паспорта и оттам пак при вуйчо ми. Казвам му: „Твоето намерение да направиш от мен почтен гражданин, глава на семейство и евентуално – начетен марксист, отново претърпя провал”. Показах му паспорта, той се нервира и тръгна пак да ги обикаля. Съобщих на шефа на центъра какво е станало, казах и на французина. Французинът отишъл при Иван Попов, а пък вуйчо ми отишъл направо при Тодор Живков. Само че Тодор Живков отказал да го приеме.

Тогава вуйчо ми намери пътека към шефа на ДС. По това време (1970 година) ДС беше отделена от министерството и превърната в комитет като КГБ, но тук беше КДС (б. р. – Комитет за държавна сигурност).
Шеф на комитета беше Ангел Солаков. Бащата на Ангел Солаков е бил при вуйчо ми работник в Държавната печатница преди 9 септември. Чрез него вуйчо ми си уредил среща при Ангел Солаков и му казал какъв е случаят – че съм изгонен, че съм женен за софиянка, че съм завършил с отличие и са много доволни в работата от мен. Онзи поискал да му донесат досието ми. Отваря и гледа на първа страница голяма справка – опасен терорист, може да убие някой отговорен другар по улиците и прочие.

По това време вече бях женен и живеех на „Гурко 34”. На номер 32 беше Столичната държавна сигурност, а на номер 29 и 30 е самото министерство на вътрешните работи. Откъм хола ми се виждаше дворът на министерството, а от балкона – сградата на столичната дирекция на Държавна сигурност. В досието ми писали, че е опасно да живея толкова близо до министерството. Солаков казал, че не може да поеме отговорност да изтрие това, което е поставено в паспорта ми. Предложил да се върна на работа, а той да нареди да не ме закачат, докато не му бъдат представени доказателства за твърденията в досието.

Като се замислих, той ми предлагаше да живея нелегално в София, което можеше всеки момент да се използва срещу мен. Поради връзките, които имах от затворите, бягството от България за мен не беше проблем. Много пъти ме изкушаваше мисълта да се възползвам, което всъщност стана, но след още 3 години, когато отново покрай мен се сгъстиха нещата.

Бягство през граница

Вече беше изтекъл 3-годишният задължителен период за разпределение. Ангел Солаков го бяха изритали и министър на вътрешните работи беше станал Димитър Стоянов. ДС без Ангел Солаков начело отново ме подгони от София. Проточиха се разни простъпки за постоянно жителство още 6 месеца на основание на това, че съм женен и на писмо от следващия министър на търговията Георги Караманев, който беше писал, че съм крайно необходим за работата на изчислителния център. Тези неща бяха занесени на друг член на политбюро – кмета на София Иван Панев (б. р. – по онова време още е кандидат-член на политбюро, по-късно става член), и започнаха едни протакания и обещания. Вуйчо ми ангажира някакъв кумец на Тодор Живков – Младен Костов, който беше шеф на всички общински съвети, вкл. на софийския, и с него двамата тичаха нагоре-надолу. Иван Панев им обещаваше, че нещата ще се уредят.

Снимка: авторката

Минаха 6 месеца. Аз бях дублирал документите, които бяха връчени на Панев и ги бях занесъл в районния съвет, в който живеех. Реших да отида и там да проверя какво става, а чиновничката отвори тефтер и каза: „На вас ви е отказано жителство от ДС още първата седмица, след като са постъпили документите”. Благодарих й за информацията, отидох при вуйчо ми и му казах, че ги мотаят. Притиснали Панев и той им казал: „Другари, това е работа на ДС. Внимавайте, имам впечатление , че се готви голям процес и може всички да си имаме неприятности”.

Месец преди това аз навърших 40 години. Беше през 1973 година. Отидох в Благоевград, където брат ми беше главен инженер на строй-района. Той ме посрещна на гарата и ме заведе в една кръчма. Там ме попита: „Брат ми, ти правиш ли нещо срещу властта?” Разказа ми, че бил предложен за генерален директор на строителството в окръга и подал документи да стане партиен член (защото тогава не можеше да се заемат отговорни постове, ако не си партиен член). Отказали му с мотива: „Мнението на другарите е, че брат ти продължава своята антипартийна, антидържавна, антинародна и т. н. дейност и по тази причина готвят процес, който няма да е лек”.
Тогава си помислих, че не е сериозно окръжен секретар да дава такава информация на брат ми, но след като това се потвърди и от Панев пред вуйчо ми, разбрах, че работата е узряла.

Направих сондажите и необходимото за бягство през Югославия. На 14 юли, събота (б. р. – 1973 г.), минах в столицата в нелегалност, защото виждах, че вече ме следят. На „Граф Игнатиев” имаше цветарски магазин, от който се излизаше на „Хан Крум”. Оттам ми загубиха следите. Преспахме в една квартира с още двама, с които бягахме заедно. На другия ден беше неделя и имаше събор на югославската граница край село Смолча. Някои от съборите ги правеха на българска територия, други на югославска, а имаше и такива на границата. За тях не искаха пропуск за пътуване в Югославия. Ставаха големи събори от по 20 000 души. Отидохме на събора, а оттатък беше уредено и ни пое човек с лека кола.

За 24 часа преминахме цяла Югославия. Стовариха ни в едно градче на Югославско-италианската граница. От Югославска страна се казва Нова Горица, а в италианската част се казва Гориция. През средата му минава жп-линия, а зад нея е стена, висока към метър и половина. От другата страна на стената е Италия. Бяхме трима души бивши затворници. Този, който ни преведе, ни каза, че имаме две възможности. Едната е да минем официално през граничния пункт. Там има един югославски полицай, а ние сме трима. Може да го хванем и да го вкараме с нас на италианска територия, но при това положение не се знае как ще реагират италианците. Другият вариант е през стената. С бавно приближаване към линията, от която има 10-15 метра до стената като се засилим, прехвърлянето не е толкова трудно.

Така и направихме и паднахме като круши от другата страна на италианска територия. Там има кафенета, беше рано сутринта на 16 юли. Хората си пият кафето, приказват си и като ни видяха да падаме от стената, започнаха да се смеят. Явно не е било за пръв път.

По закон от Наполеон в Париж робът става свободен

Оттам започна емигрантската ми одисея, която е доста дълга. Тя продължи 18 години. Върнах се в България през 1991 година. Първо в Италия бяхме в лагер за емигранти. Там се оказа, че Европа не приемала емигранти и ни предложиха да отидем в САЩ, Канада, Нова Зеландия или Австралия. Ние обаче искахме на всяка цена да останем в Европа. Дадоха ни политическо убежище и ни оставиха да чакаме съгласието на някоя от тези 4 страни, за да ни платят билетите и да заминем. В лагера ни имаше българин, политически емигрант, който беше преводач и поддържаше връзка с български политически емигранти в Париж. Свързахме се с тях и решихме да вървим нелегално за Франция. Стигнахме до Париж. По някакъв закон още от Наполеоново време, щом стигне до Париж, робът става свободен и му дават убежище. Така получихме политическо убежище във Франция.

Снимка: авторката

Първите 4 години работех по строежите като електротехник, защото не знаех нито дума френски, а след това започнах да работя по специалността си, в областта на информатиката. Така до 1989 година. Бях на 56 години, когато започнаха да се усещат промените в Източния блок и се очакваше да паднат режимите. На 60-годишна възраст във Франция пенсионираха. Аз нямах никакво желание да чакам да стана на 60, за да ме пенсионират, но тогава имаше една възможност, която не знам дали още съществува. Когато човек навърши 56 години, може да направи постъпки и ако работодателят, професионалните съюзи и социалните власти към държавата са съгласни, му дават възможност да прекрати трудовия си стаж и да мине в предпенсия, по време на която получава от 50 до 75% от възнаграждението си. Аз това поисках, защото си правех сметката да се връщам в България и след неколкомесечни разправии, институциите се съгласиха.

На 31 октомври 1989 година минах в предпенсия. След 10 дена свалиха Тодор Живков. Горе-долу изчисленията ми се оказаха верни. Аз исках да се върна веднага, но ме спряха познати – имали сме смъртни присъди, трябвало да изчакаме амнистия. Амнистия дадоха чак през 1991 година. Върнах се на 19 май.

Държавна сигурност го преследва и до днес

Имам такъв живот, убеждения и цели, че тръгнах за Франция, само за да се отърва от затвора. Но винаги съм бил убеден, че ще се върна. Мнозина бяха изгубили вяра, че това може да стане. Но аз познах и се върнах. Не бях изненадан от това, което видях тук, тъй като много внимателно наблюдавахме процесите и в Съветския съюз, и в останалите страни. Беше ясно, че това са промени, които са изцяло под контрол на номенклатурата – партийна, полицейска, стопанска и т. н. Не беше изненада, че опозицията е една псевдоопозиция, инфилтрирана в ръководствата си с агентура – и старите, и новите (т. нар. неформални) партии.

С Петър Дертлиев бяхме заедно в затвора. Не знам по-късно вербуван ли е бил, не е ли, но той дойде в Париж в периода от 1989 година до нашето връщане през 1991 година, беше ми на гости и разговаряхме. Беше в еуфория и ми казваше, че има намерение да направи партията си 300-хилядна. Казах му: „Докторе, вие възстановихте 7 души на 26 ноември 1989 година. От тях 6 са агенти, а седмият е под въпрос“ – тоест, той. Попитах го: „Не виждаш ли, че пред теб са бивши партийци и доносници, че всичко е под контрол и когато поискат, с вишегласие, по демократичен път, ще те свалят. Ще те държат там, само докато си параван и си удобен”.

Той тогава се ядоса и каза: „Ти си същият, не си се променил, не знаеш какво става”.

Дойдох в България видях какво става, видях и как го изритаха от СДС и как създадоха настроения срещу него. Вървял съм с него по улиците и съм чувал да викат: „Предател, мръсник”. Но когато се върнах, еуфорията още не беше минала и се занимаваше със създаване на кабинети, правене на министри и т. н. Заблуждаваше се, че играе някаква обществена роля. Тогава гласуваха конституцията и беше почти недостъпен, а след като го изритаха, идваше тук всеки ден да се оплаква. Изобщо – аз съм изповедник на пропадналите политици.

Не са ме канили в партии, коалиции и др. Единственият случай е, когато по покана на Петър Стоянов искаха да ме включат в Комисията по досиетата. Петър Стоянов си отиде и в голяма степен може би за това му помогна фактът, че поиска да постави кандидатурата ми. Вътре в самата парламентарна група на СДС, той, по моя въпрос, на два пъти беше изпадал в малцинство. Надежда Михайлова излезе два пъти публично в пресата срещу мен. Йордан Бакалов също. Аз ги имам поименно кои са били против. Да не говорим, че всички останали групи в парламента, включително т. нар. опозиционни, също бяха против – и Иван Костов, и Народен съюз с Мозерица, и „Атака“ и т. н. Едното им основание беше, че според Националната служба за сигурност (на която те не можели да не вярват), аз съм терорист, а другото – че съм анархист. Тоест, враг на идеалите на десницата, която те представляват. Това са формалните основания. (виж тук за случая от 2007 г.)
Казах им, че аз не съм мерило за всичко, но съм мерило само за едно нещо – който е против мен, е за Държавна сигурност. Накрая, когато се правеше балансът, 7 души от СДС бяха „за” кандидатурата ми.

Шефът на комисията за вътрешен ред и сигурност – Свинаров – не каза, че е за мен, но беше против това още в комисията да се елиминира кандидатурата ми. Той искаше да се остави парламентът да реши. Следователно, ако приемем, че Свинаров с позицията си е половин глас, 7 и половина депутати бяха за мен, а останалите – за Държавна сигурност. „Вие си изчислете какъв е процентът на агентите между вас”, им казах.

Когато дадоха достъп до досиетата, много пъти съм се запознавал със своето. Оказа се, че е доста обемисто. Съдържа над 50 тома, започва от 1948 година (когато съм бил 15-годишен) и ми се струва, че не приключено и до днес. В него последния път видях документ от 2007 година. Някакъв офицер (инспектор) изглежда беше забравил копие от доклада си, та можах да го прочета и да си взема бележки. Там той прави резюме на тома, който е проучвал и вади заключенията си – че съм терорист, че съм психопат, че съм опасен и т. н.

В днешните служби един немалък процент са хора от старата ДС. Няма нито една служба, която да не се оглавява от бивш офицер на ДС. Този, който през 2007 година беше шеф на Националната служба за сигурност – главен инспектор Иван Драшков, е офицер на ДС. Сегашният шеф на ДАНС Петко Сертов също е офицер на ДС. Генерал Кирчо Киров от Националната разузнавателна служба – също и т. н. Веднъж те са навсякъде, а втори път висшите им длъжности са заети от офицери на ДС. Разбира се, вече са минали 18 години. Те рекрутират и млади хора, които са на ниска позиция в началото на кариерата си. За да могат да останат там, трябва да се съобразяват с нарежданията и изискванията на шефовете си.

Днес казват, че около 30% от състава на службите принадлежи на ДС. Аз мисля, че процентът е по-голям, особено в НРС или бившето Първо главно управление на ДС, но и 30% не са малко. Когато са на ключови позиции, те са напълно достатъчни да управляват апарата и да изхвърлят всеки, който е неудобен.

Така завършва тази история. Вече карам 76-годишната си възраст и пиша мемоари.

ИStoRии