Ирак, Афганистан, Пакистан – умора от войната

Поддръжници на пакистански ислямистки партии горят знамето на САЩ на протест срещу американските удари срещу районите по афганистанската граница. Снимка: Ройтерс

Това вероятно ще бъде началото на края. Следващия месец мандатът на ООН за окупацията на Запада над Ирак изтича и ще бъде заменен от американско-иракско споразумение, което иракският парламент се готви да ратифицира. С него присъствието на чуждестранните сили в страната се ограничава до три години. Само бавноразвиващи се могат да разглеждат това като суверенитет.

При положение че радикалните махдисти настояват за незабавно изтегляне, споразумението ще бъде успешно само ако се спазва. То предвижда прекратяване на сухопътните операции догодина, когато британските войски така и така ще се изтеглят. Барак Обама едва ли ще се отметне от графика. Великобритания, а сега и САЩ, се ръководят от хора, които никога не са били привърженици на тази война и искат само да излезат от нея с известно достойнство. Прехваленото увеличаване на числеността предложи подобна защита. Военната треска отстъпи на умората от войната. Никой няма представа, а още по-малко се интересува от това, какво ще се случи оттук нататък в Ирак. Катастрофалната бъркотия от враждуващи провинции и шейхства, както след падането на режима на Саддам Хюсеин, вероятно ще се запази. Всеки предявява претенции за плячка от изключителните петролни богатства на страната.

Ирак ще бъде разделен между кюрдския Север, сунитския Запад и шиитските и проиранските общности в останалите части, като пределите на конфедерацията се определят от влиянието на местните милиции. Страната няма да бъде нито продемократична, нито прозападна, произраелска или каквото и да са си въобразили американските (и британските) неоконсерватори в момент на лудост, предизвикал цяло идеологическо приключение. Подетото по инициатива на местните власти възстановяване ще се осъществи единствено след като Западът се оттегли. Белезите от 2005-2007 година обаче, когато Ирак беше най-ужасното място на Земята, ще останат за дълго.

Никога в съвременната история една западна интервенция не е била толкова погрешна и объркана. В понеделник бившият върховен съдия – лорд Бингам, нападна яростно решението на британското правителство за присъединяване към инвазията като „сериозно нарушаване на международното право“, надхвърлящо „всякакви представи“. Той порица неспособността на кабинета да възпре своите собствени, както и американските посегателства над човешките права по време на окупацията. Към това лорд Бингам прибави и престъпления като превръщането на 2 милиона иракчани в бежанци, изоставянето на иракските сътрудници на произвола, провала при възстановяването на обществените служби дори до равнището им от времето на Саддам, продължаващото „прочистване“ от християни и оскверняването на исторически паметници.

След петгодишна окупации и 7 милиарда лири обществени средства най-проницателните умове на Лондон се съюзиха с вашингтонските, за да превърнат една страна, която би трябвало да бъде сред най-богатите в света в пълен хаос. В сравнение със съседите си Иран, Турция, Сирия и Йордания Ирак остава фалирала държава както в икономическо, така и в социално отношение. Окупацията доказа прозрението на Лорънс Арабски, че имперският светоглед никога няма да проникне в същността на арабския свят. Липсата на компетентност във всяко отношение беше така смайваща, че лиши атлантическите сили от практическата и моралната претенция да са световен жандарм през 21-ия век. Това е истинското измерение на завещаното от Буш и Блеър наследство.

Както е видно, все още няма разследване доколко законно е било нахлуването. Нито пък ще има отговор от страна на бившия главен прокурор лорд Голдсмит на обвиненията на лорд Бингам различен от този, че в началото всичко изглеждало както трябва. Не е правена ревизия за милиардите, похарчени за войната на гърба на британските данъкоплатци. Семействата на 176-те убити британски войници също не получиха друго обяснение за смъртта на близките си освен безсмислените твърдения, че са се „борили с тероризма“, което всъщност не беше така.

Причината да не допуснем Ирак да попадне неоплакан в историята е, че този епизод трябва да изпълни едно последно предназначение. Той трябва да послужи за поука, че чуждестранните походи, предприети в духа на патриотарска отмъстителност, с безразсъден оптимизъм и без стратегически план, обикновено са лоша идея. Тази поука не може да бъде по-уместна, след като в Афганистан се допуска същата грешка, при това от същите двама души, които лично (в случая на Обама) или публично изразиха резерви относно Ирак. В последното си изказване самият Гордън Браун изглежда не осъзна аналогиите, говорейки така, сякаш още един напън, още една кампания за завладяване „на умовете и сърцата“, може да прати „Джони чужденеца“ по родните му места, така че свестните хора да могат мирно и кротко да се движат из улиците на Лондон.

Афганистанският президент Хамид Карзай все повече се обезсърчава с очебийния неуспех на НАТО да донесе сигурност на страната му. Той не е фантазьор. Много добре знае, че извън столицата е безсилен, защото само някой гений на далаверите може да установи контрол върху парите на нарколордовете и да притисне талибаните до стената. Талибаните печелят позиции, а и изтича времето му за преговори с техните лидери. Оттам дойде и избликът миналата седмица, при който Карзай заяви решителността си да преговаря с талибаните и за целта да предложи сигурна защита от страна на Кабул за бившия им лидер молла Омар. Въпреки възраженията на американците, той заяви: „Когато казвам, че искам закрила за молла Омар, международната общност има две възможности – да ме свали или да се оттегли.“

Междувременно, американските специални сили водят своя битка срещу всеки човек с оръжие в източните части на страната, а бомбардирането на пакистански села е толкова непоследователно и с такъв обратен ефект, че показва липса на всякакъв тактически контрол. На юг британците нямат друга стратегия освен отново да разиграят „зулуска война“ с космическа цена както в парично измерение, така и в човешки загуби. Кампанията в Хелманд е внушителна, но безумна. Наети бяха журналисти, които да докажат, че „донякъде“Афганистан си е добре, и като всяко нещо си има добри и лоши страни. Истината е, че дори Кабул вече не е безопасен за чужденците. Конфликтът е далеч по-трудно овладяем, отколкото в Ирак, тъй като основната отглеждана култура тук е не петролът, а опиумът, и границата с Пакистан е безнадеждно нестабилна. През цялата си история тези земи са били арена на поражението.

Миналия месец талибаните, действащи отвъд пакистанската Северозападна гранична провинция отрязаха прохода Хайбер (ключова връзка за снабдяване на Кабул), който е проходим единствено за добре въоръжени военни колони. Това е същият капан, в който попадат от век и половина нашественическите войски, било то британски, руски или, както сега – американски. То е равносилно на грубата грешка да тръгнеш на поход срещу Москва. НАТО обаче го направи. Изглежда никой не извлича поука от историята. Грешката в Афганистан е далеч по-сериозна от тази в Ирак. Ако произтеклото от нея бунтовничество започне „да се изнася“ към Пакистан обаче, и двете грешки ще ни се сторят пренебрежими, тъй като Пакистан е шестата по големина държава в света и разполага с ядрено оръжие.

Най-страшната перспектива обаче е, че Обама и Браун може да се окажат твърде слаби, за да се поучат от Ирак и да изтеглят своите сили. Те ще продължат слепешком, и не към чист провал, а към нещо далеч по-лошо – война на изтощение, чиято отрова може да се разпространи из целия субконтинент.

По БТА

Свят
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.