Изселниците в Измир: Да бяхме на днешния акъл, нямаше да тръгнем за Турция

Продължава от вчера. Виж тук първа част – Как българските изселници си направиха квартали в Измир

Халиде (вдясно) с детето си и съседката. Снимки: авторката

Не знам как точно да определя селището – като град от селски тип или като село от градски тип. За разликата от турските градове, където тесните сокаци правят странни извивки покрай къщите, тук улиците са широки и прави. Пресичат се перпендикулярно, всичко е точно измерено. Българските турци обичат да разказват истории как в началото са се загубвали из криволичещите улици в Измир. По правите улици в тяхното селище обаче се разхождат кокошки, което не е най-типичната гледка за град. Тук трудно разбираш, че си в Турция, може би повече прилича на айтоските села от последните години на социализма.
Къщите са почти еднакви, най-вече триетажни, на всеки етаж отделен апартамент, да има и за родителите, и за децата, като се задомят. Както и в Бурса част от тях са строени-недостроени. Вътре мебелировката също е еднаква почти навсякъде. Социалното неравенство все още не е успяло видимо да се промъкне в сплотените редици на изселниците.

Ние, които дойдохме в началото, бяхме само с по два куфара – разказва Гюлизар. – И някак еднакво се движим. Толкова години минаха, пък още ни е трудно да се измъкнем от черупката си. Тези, които пристигнаха по-късно, носеха доларите и те направиха големите пари.”

Изселниците разказват, че местните турци са затворени в дома си, трудно общуват помежду си. Докато българските турци изнасят по-голямата част от живота си на улицата, по-отворени и дружелюбни са.
За дружелюбието потвърждавам, че е така. Всички се познават и се поздравяват, щом се срещнат. Поздравяват и мен, чужденката. Отначало малко предпазливо. Разберат ли, че съм от България, на лицата им грейват усмивки. Някои от жените се хвърлят да ме прегръщат. Трудно им е да заговорят веднага на български, но смело бъркат в запасите от българската лексика.
“Как сте? Добре ли сте? Ами как ще сте… Добре ще сте… Как е в България? Добре ли? Ами как ще е… Добре ще е… Ама мноого скъпо стана там…, много скъпо…”
А как е при вас, питам ги.
“Тук по-лесно се яде – отвръща ми Халиде. – Пари повече изкарваме. Но ако преди 89-а бяхме имали възможност да видим Турция, никога нямаше да тръгнем насам. На годината поне веднъж се връщам в Момчилград, просто не издържам само тук. Но като си ида в България, пак мъка влиза в душата ми. Почти никой не е останал от приятелите ми там – кой в София, кой в Турция, повечето са в Западна Европа. Поогледам се малко и хвана автобуса за Измир. До след няколко месеца, когато пак нещо ме стегне за гърлото тука и отново тръгна за Момчилград. Така се случи с нас – ни тук, ни там сме. Подиграха ни се и от двете страни. Сега какво да правим? Теглим и мълчим. С нас ще е така. Дано децата се оправят по-добре и си намерят мястото.”

Къщи на български изселници в Измир. Снимка: авторката

Измир: Сезонът на лютеницата и голямото изчисляване на пенсиите

По уличките на Мендерес жените са стъкмили огньове, отгоре са сложили казани, стерилизират буркани с лютеница. “Местните не знаят ни лютеница, ни компоти, но на нас ни е вкусно и си варим”, казва Халиде. Викат ме да пробвам от новата лютеница. Много е хубава. Халиде е доволна от производството си. Пет килограма домати е купила за 1 лев. Къде ти в България такива цени?!
Местната кухня, в която има повече арабски оттенъци, не е оказала силно влияние върху готварските умения на домакините от Кърджалийско. Кулинарните навици са пренесени директно. Интересувам се дали са се научили да обработват маслините, които растат почти пред всяка къща. Не. “Свекърва ми опитва – обяснява Хатидже. – Слага ги в саламура, в сол ги държа… не станаха.” Плодовете на маслините падат по улицата – Господ дал, Господ взел, българските турци си купуват маслини от магазина.
Но каквото го могат изселниците, наистина го могат и това е чевермето. Имат специално място, на което се събират на родопско чеверме. Не се отказват и от свинското месо – също навик от България. В “Метро” продават, освен това много ловджии има в Мендерес, които отстрелват глигани в околните планини. Естествено, свинското върви с червено вино, за приготовлението на което някои имат специални изби. Новото е, че са научили да правят и ракия от смокини, но за съжаление нямах честта да опитам. Но пък приказките за смокиновата ракия бяха така сладки, че все едно съм пила.

Преди 80 години в кърджалийския край се казвало, че имало някой си Ахмед, който пиел, но никой никога не го бил виждал пиян. Имало и една Кадрие, която ходела по чужди мъже, но никога нито един мъж не си признал, че бил с нея. Тези здрави морални устои, подкрепяни от религията, са вече в миналото. Повечето от мъжете в Мендерес пият, както се пие в България и на това в общността не се гледа осъдително. Не срещат подкрепа обаче ония жени, които оставили мъжете си от България и забегнали с местни турци в града. Оправданието за по-лесно икономическо съществуване не се приема. За тях тук предпочитат да мълчат. “Курви дойдоха и курви останаха”, звучи присъдата.

Буркани със зимнина, направени от майката на Халиде. Това е долния етаж на къщата, предвидена за магазин, но недовършена. Снимка: авторката

Гостувам в Мендерес в края на Рамазана. Сутрин в 4,30 ч. барабанчик обикаля между къщите и събужда хората да закусят по тъмно, че после ги чака глад до вечерта. Казват ми, че само възрастните спазват религиозните догми. “Преди “възродителния процес” не бях стъпвала в джамия – разказва Сабрие. – Като почнаха да ни сменят имената, насила станах правоверна мюсюлманка. Колкото повече не ни даваха, толкова повече се настървявах. Сега пак се опитвам уж да не ям, но ми става лошо, не издържам и спирам. Но като спра, нещо отвътре почва да ме гризе, че Аллах вижда и ще ме каже. Както хем съм туркиня, но не съм от Турция, така и хем съм мюсюлманка, но съм и неверница. Може би трябва да се примиря с това раздвоение, защото е мъчително да се живее с него.”

В селището на българските турци няма джамия. Гласът на ходжата долита от центъра на Мендерес, а той е на десет минути път пеша. Разказват, как преди няколко години някой си Ахмед от изселниците отишъл в джамията и казал, че българските турци не са съвсем религиозно образовани, затова нека да дойдат няколко ходжи да ги вкарат в правия път. Ходжите дошли, но българските турци ги изгонили, като рекли, че ще се оправят и сами. А Ахмед вече рядко канят на трапезата си.

Освен да направят лютеницата, пред първото поколение от изселниците от България стои разрешаването на друг много важен въпрос – през май 2008 в Турция е приет закон, който им дава възможност да се пенсионират. Досега това е важело за турците, които са работили в Германия. За първи път се прилага и за имащите трудов стаж в България, но само за тези, които са пристигнали през 1989-1991 г. и са със статут на изселени. Преместилите се в Турция от 1992 г. насам нямат право на този вид пенсия. Аритметиката е следната: от момента на записването в социалните служби мъжете трябва да имат 25 години стаж, жените – 20. Събират се дните, отработени в Турция и към тях се прибавят дните трудов стаж от България. Но за всеки отработен ден в България изселниците плащат на турската държава по 6,49 лв.
Почти всички изселници над 40 години са подали молби за пенсиониране и сега изчисляват колко ще им струва откупуването на стажа.

Хатидже взима 2000 лв. заплата, но официално – 600

Хатидже е на 42 години и от септември месец е пенсионерка. У дома си е събрала вестници с обяснения за прилагане на закона, различни наредби. Понеже първа е минала през бюрократичното сито, е готова да обяснява и на другите.
Когато напуска Момчилград, Хатидже е на 23 години. Омъжена е и има син на 2 години. Семейството получава изселническите паспорти и заповед да напусне страната до 24 часа. По онова време, октомври 1989 г., никой от тях не иска да тръгва за Турция, избират Швеция, както голяма част от съгражданите им. “Имахме 3 600 лв. и 100 долара – спомня си тях. – Взехме две чанти с дрехи и одеяла. Не знам защо одеяла, просто в паниката това съм грабнала. На малкия не взех ни една играчка. По едно време като ревна във влака, че не искал да спи, защото му е нямало пижамата… Добре, че бях набутала един биберон, та се успокои.” Семейството пътува до ГДР, оттам се качват на влак за Швеция. “Изведнъж гледаме – влакът влиза в кораб. Ужас! Ферибот било, обаче де ние в Момчилград да сме чували за такова нещо? За мен беше страшно от Момчилград до Кърджали да ида, а тогава на международен влак, че и на кораб на всичкото отгоре!” Както повечето изселници от Кърджалийско Хатидже отива в имигрантски лагер. Започват интервюта за получаване на политическо убежище… но идва 10 ноември и шведските власти обявяват, че българските турци могат да си ходят по родните места. В България е настъпила демокрацията!

Къща на български изселници в Измир. Снимки: авторката

Още един месец да се беше задържал Тодор Живков и щяхме да станем шведски граждани – казва днес Хатидже. – Но нямахме късмет. Върнахме се в България, но то в нашия край празно, всички се изнесли за Турция. Чак тогава тръгнахме за Измир.”
Хатидже бързо си намира работа, преди това е била счетоводителка, в Турция се захваща за същото във фирма за ортопедични стелки и протези, която отскоро има представителство и в София. “Много ми беше трудно отначало с езика. Осъзнах, че знам само български и руски и нито една дума на турски от счетоводните понятия. Постепенно свикнах. Но и досега имам проблеми с езика – като ида в България, първата седмица ми се струва, че дума не мога да кажа на български. Като се върна в Турция, разбирам, че турския съм забравила и само български думи ми идват наум.”

Хатидже е доволна от работата си, добри пари взима – 2000 лева й е заплатата. Но официално се води на 605 лева, всичко отгоре е на черно. Казвам й, че и в България на повечето места е същото. “Така ли? – учудва се тя. – Значи и в България станало като в Турция. Аз пък мислех, че е по-европейско…” Колко ще й е пенсията при това положение? 700 лева. Защо предпочита да остане с по-малко пари? Млада е още, какво й пречи да работи? “Тук минеш ли 40 години, като нищо могат да те махнат от работа – казва тя. – Не, не са казали, че така ще направят с мен, но потенциално съществува такава възможност. Навлизат нови технологии, всичко се подновява и работодателите смятат, че младите хора ще се справят по-добре. Освен това напрежението става все по-силно, понякога неудържимо. В Турция се работи много повече отколкото в България. Затова предпочитам да си имам пенсия – за всеки случай. Иначе уговорката ми е да остана да работя, т.е. да взимам пенсия и заплата.”

Хатидже. Снимка: авторката


В
сяка сутрин в 6,30 ч. Хатидже се качва на автобуса и пътува до Измир. Питам защо не са останали да живеят в града някъде по-близо до офиса й. “Там ще бъдем сред чужди – отвръща тя. – По-добре да пътувам, но да знам, че мога да разчитам на комшиите си.”
Синът й вече е студент и учи телекомуникации. В университета в Измир предложили на петима студенти да продължат в друга държава. Адем избрал България и от четири години учи в Техническия университет във Варна. Ако трябва да се върне в Турция, казвал, по-надолу от Истанбул не отивал. Или оставал в България, или тръгвал към Германия. Малкият син на Хатидже, който скоро ще завърши гимназия, пък искал да следва в Пловдив. Къде ще живее пенсионерката Хатидже? “Където децата, там и ние – отсича тя. – Може Турция, може България, кой знае…”

Най-добре от всички пенсионери обаче е Айше. Когато през 89-а семейството й се изселило за Измир, децата й казали, че не желаят да живеят в Турция, хванали влака за Виена, там попаднали в емигрантския лагер “Трайскирхен”, където получили политическо убежище в САЩ. Изучили се, намерили добра работа, устроили се според желанията си. Преди седем години на Айше също й омръзнало в Измир, където заедно с мъжа си успяла да издигне къща, и взела самолета за Сан Франциско. В момента Айше се опитва да се пенсионира в три държави – България, Турция и САЩ. В Момчилград е работила в кравеферма, в Измир е чистила в различни офиси, а в Сан Франциско е правила къпана баница. Къпаната баница е кърджалийски специалитет, най-важното е разточването на корите, които след като са готови, първо се пускат в кипяща вода, после в студена. Къде в Сан Франциско да са виждали такова чудо на кулинарията като кърджалийската къпана баница, ясно е, че ще се бъркат от 20 до 60 долара според случая. Проблемът е, че Айше така и не е научила английски. Но родопската хитрост е проговорила – наела е адвокат, който настоява, че тъй като жената е претърпяла мозъчна операция, няма възможност да запомни английските думи. Айше скоро ще стане американска гражданска и веднага след това американска пенсионерка.
В Измир разказват за нея с усмивка и малко завист. И винаги с нетърпение очакват да се върне при роднините си, за да ги засипе с американски подаръци от китайските магазини.

От България за Америка Айше също не си тръгва празна. Въпреки че пренасянето на хранителните продукти е забранено, тя всеки път успява да промуши през иглените уши на американския граничен контрол поне две чанти с българска лютеница, ракия и вафли. При последното й пътуване американците я накарали да подпише, че никога повече няма да пренася извара. Но все още никой официално лично не й забранил да си вземе български локумени вафли, лютеница и гроздова.

Няколкото дни в Измир бързо си отиват. Сбогувам се с новите си познати, пожелаваме си бъдещи срещи. “Едно да запомниш от мен – настига ме Сабри – ние парите си печелим в Измир, но сънищата си сънуваме в България.”
С Мустафа се качваме на колата и тръгваме обратно за Момчилград. За роднините, останали в България той носи турски салам и турски кашкавал. Кашкавал насам, кашкавал натам. Родното си е най-хубаво.

ИStoRии
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.