Ели избяга от казармата в Израел и се скита из Европа

Ели на летище Шипхол в Амстердам. Снимка: Личен архив

Елица Филипова е „мешаница“. Така се определя самата тя. Баща й е евреин, майка й – българка, православна християнка. Казва, че празнува и християнските, и еврейските празници – обича Коледа толкова, колкото и Ханука.

Но има един проблем – в Израел я чака затвор, защото е избягала от казармата – военна служба, която е задължителна и за момичетата. Ели отказва да се върне в Израел, призована от военните, за да довърши учебната си година в България. И започва ходене по мъките. От 6 години живее в различни страни в Европа, а родителите й са в Израел.

Ели е на 25 години, родена е в Свищов. Когато е на 13, родителите й решават да емигрират в Израел.
Решението да емигрира семейството взима окончателно през 1997-ма година. Ели си спомня, че едва е успявала да изкара седмицата с парите, които са й давали родителите тогава. Семейството тръгва към Тел Авив без да знае езика, единственото, което могат да кажат на иврит е „шалом“. Още от летището Ели помни топлия прием на израелска земя. „Първото ми впечатление от Тел Авив бяха палмите. Спомням си чистия път, подредените улици и палмите, за които дотогава само бях чувала“, казва Ели.

Семейството получава финансова помощ, като емигранти, за да си стъпят на краката. Сумата е достатъчна за да си наемат жилище, да го обзаведат и да се оправят за следващите два-три месеца, без да е нужно родителите да работят. Първата нощ в Тел Авив те прекарват в празен апартамент с печка, хладилник и едно легло, без дюшек. „Сложихме върху дървената рамка на леглото одеяла и така спахме. На втория ден вече отидохме да си купим легла. Не знаехме къде е пазарът, магазините, но се ориентирахме. На втория месец имахме телевизор и беше голяма радост. Но първоначално бяхме много шашнати – не бяхме виждали молове, нови коли, толкова развити технологии. Тогава не бях виждала водата в тоалетната да се пуска със сензор“, смее се Ели.
Незнанието на езика е много голям проблем. Ели и сестра й се справят, тъй като знаят английски. На родителите им помага руският.

Снимка: Личен архив

Двете момичета са записани в училище-пансион на два часа от Тел Авив. „Но не си представяй пансион в нашия смисъл, казва Ели. Училището беше направено като малко селце – с къщички, компютърна зала, зали за спортуване. Всички си говореха на малко име, нямаше „госпожо“, няма „вие“. Първоначално много се чудех, че децата целуват нещо до вратата, преди да влязат в училището. Оказа се, че там се поставя парченце от Танаха (Стария Завет).
За наш късмет директорката на училището се оказа българка и ни насочи какви документи са нужни. Условията бяха неописуемо добри, но за мен беше голям стрес, че ни разделиха със сестра ми, тъй като тя беше по-голяма. За да съм по-спокойна ме настаниха в къщичка с българка, която ми помагаше с езика.“
Ели разказва, че не е имал проблем с приобщаването. Тя успява да се сприятели със съучениците си и за кратко време научава иврит. „Мнението на родителите ми и това на мен и сестра ми много се разминава, що се касае до отношението към чужденците в Израел. Поколението на родителите ми по-трудно възприемат чужденци, долавя се враждебност. При нас нямаше такова нещо. Даже не можех да повярвам, че тях не ги приемат лесно, както връстниците ми приеха мен и сестра ми.“

Хората в Израел са много освободени, всеки прави каквото си иска, казва Ели. Даже ми се стори прекалено. При положение, че не познавам някого, аз се държа по-затворено, но те нямат притеснения, нямат задръжки към непознатите. Ако питаш някого на улицата как да стигнеш до дадено място, не само ще ти покажат, но и ще те заведат до там. Много обичат да са полезни.“

Семейството на Ели живее в квартал „Яфа“. „Много българи идват като туристи и остават в Израел, разказва тя. Преди няколко години имаше масова чистка и израелските власти ги изгониха. Военните минаваха по улиците и ти искаха паспорт. Ако нямаш израелски паспорт – директно в ареста и дори не ти дават възможност да си вземеш багажа, качват те на първия самолет за България.“

Според Ели страхът и паниката от атентати не се усещат в Тел Авив. „Не е като да излезеш на улицата и да се страхуваш. Може би като живееш там и свикваш. Случвало се е да вървя по улицата и войник да ми каже: „Премини на другата страна, защото ни съобщиха за бомба тук“. Случвало се е да минавам по някой път и час по-късно да разбера, че там е избухнала бомба. Но контролът в града е много голям. Качваш се в автобус и войници с детектори за метали проверяват всички. Като влизаш в магазин, в мол, в кино – задължително си показваш чантата. Понякога това обаче не е достатъчно.“

Ели във Виена. Снимка: Личен архив

Ели е израелска гражданка и отношението й към палестинците се сформира постепенно. „Не слагам всички араби под общ знаменател. Ние живеем там в квартал с араби, нямаме проблем, разбираме се добре. Но знаеш ли, майката на момчето, което се е взривило пред дискотеката каза: „Аз се гордея с моя син!“ А на следващия ден десетки майки плачеха за своите деца. Разбира се, че има агресия от страна на Израел, но тя е в отговор на нападения. Имаше слухове, че израелските военни са нападали домове на невинни граждани. Но съм категорична, че това е защото самите палестински групировки използват за убежище тези домове.“

Що се касае до религиозността на израелците, според Ели младите хора се отдалечават все повече от религията. „По-възрастните ортодоксални евреи обаче са с много голямо влияние, особено в Тел Авив. Те налагат това да няма транспорт в събота вечер, да речем. Всичко през почивните дни е затворено. Но добре, че има араби, които не признават тези правила (смее се).„

Колко са бедни бедните в Израел – ами имат по една кола, смее се Ели. Има бедни чужденци, които тепърва са дошли и още не могат да си стъпят на краката. Беден израелец ми звучи смешно даже. Те не знаят какво е да си броиш стотинките, и се чудиш как да се оправиш до края на месеца.

Има много забрани, основани на религията, но всеки намира начини да избяга от тях, разказва Ели. Да речем хазартът на територията на Израел не се разрешава, но баровците отплават с яхтите си навътре в морето и играят там, тъй като се води, че не са на израелска територия. Нелепо ми се струва кашерното хранене – нямаш право да смесваш млечни и местни продукти на едно ядене. Не можеш да си направиш сандвич с шунка и кашкавал. Не можеш да ядеш сладолед за десерт, ако си ял месо на обяд. Трябва да минат 6 часа след като си ял месно, за да ядеш млечно. А ако си ял млечно, трябва да минат 4 часа, за да ядеш месно. Докато бях в училището това се спазваше стриктно“

За нощния живот Ели разбира малко по-късно. „В Тел Авив е страшно разнообразие – от клубове с размери 3 на 5 метра, до огромни парти-халета. Музиката е предимно техно. Ходила съм в руски дискотеки. Руснаците там са около 2 милиона, има много руски заведения, руски части на града. През годините забелязвам, че забавлението на младите преминава все повече и повече дрогиране. Наркотиците са част от купона там“

Ели в Лондон

На 16 години Ели се връща в България, тъй като й е трудно да се адаптира в Израел. Оказва се обаче, че й е трудно да се върне и в България, защото за да продължи образованието си тя трябва да държи много приравнителни изпити. Ели учи в родината, но постоянно пътува до Израел, тъй като семейството й е там. „Не съм губила връзка с Израел, до момента в който ми пратиха повиквателна за казармата през 2002-а. Искаха ме в казармата на 8 май. Преди това като се връщах, минавах през военни комисии постоянно – преглеждаха ме, интервюираха ме. След всичко това бях изкарала 54 от общо 56 точки, по които определят дали те взимат в казармата. През цялото време, докато минавах комисиите си мислех, че накрая ще ми кажат, че нямат нужда от мен. За всеки случай обаче в България изкарах шофьорски курс за С категория, ако ме вземат в казармата, да съм шофьор.“

През 2002-а Ели става студентка в България, специалността й е мениджмънт на търговската дейност. Тя пуска молба до израелските военни да отложат влизането й в казармата до юли, за да си приключи годината в университета. „Казах, че доброволно ще се върна в Израел и ще служа. Така щях да прекъсна за две години , но поне щях да си завърша първата година. Военните ми отказаха и даже ме привикаха на 6 май. Аз много се ядосах и една седмица преди срока заминах за България. Мислех, че ще ме спрат на летището, но това не стана. В България си изкарах годината и не се върнах в Израел. Започнаха се ходения по мъките. Кореспондирах си първо с Израелското посолство в България. Но вече знам, да не се обръщам към хората там. Аз всъщност не исках да бягам от казармата, а да ме отложат. Но военните ми излязоха с довода, че аз съм подписала някакъв документ, по време на комисиите, с който съм обещала да не почвам да следвам, а директно да влизам в казармата. Аз такова нещо съм сигурна, че не съм подписвала. Но не можеш да спориш с тях. “

Според Ели е възможно да се измъкне от казармата по-лесно, тъй като е момиче. „Имах вариант да се омъжа и да докажа, че бракът не е фиктивен, и така отървавам казармата като бъдеща майка. Но аз се отказах да се обвързвам по такъв начин. После щях да се изкарвам болна. Една от идеите беше да си сменя второто име – да бъда записана с името на брата на баща ми. Неговите деца имат право да живеят в Израел, но не са задължени да служат. Но българското законодателство не позволява да си сменяш второто име. Друга идея беше да се направя на религиозна – една моя приятелка се покръсти и не служи. Друга идея беше да си изкарам документ за психично болна, но пък това ми остава като петно за цял живот, а аз искам да се върна в Израел. Една идея ми отнемаше по няколко месеца и така минаха години.
Продължавах да ходя в посолството през годините все с някакви молби, но нямаше резултат. През това време си завърших и тръгнах по Европа (смее се).“

Ели живее в Германия, Австрия и Испания близо 2 години. Тя работи в израелска фирма като секретарка. След това работи в Холандия в телевизионното шоу „Домино дей“ за два месеца.

„Преди да замина за Холандия сестра ми тъкмо се беше запознала с адвокат, който е помогнал на едно момче да се измъкне от затвора. Лежал е три месеца, но това е нищо, тъй като скатаването от казармата е огромно престъпление. Мен ме водят сега „умишлено избягала“ и ако ми дадат три месеца ще е цяло щастие.

Аз имам опцията да си остана в България и да не се връщам в Израел, но това не ме устройва. Семейството ми е там и вече ми омръзна тази криеница. Ако нещо се случи с тях, аз не мога да отида там. Здравеопазването там е на много високо ниво и това също е важно за мен – не сега, но може би в по-късен етап.
Новият адвокат ми дава повече надежда. Той е обществен защитник. Предишният, с който се бях свързала, ми поиска 15 хиляди долара, за да ми помогне, но се отказах от него. Най-лошият вариант сега, доколкото знам, е 6 месеца затвор. Може да ме осъдят на обществено-полезен труд. Когато се прибера там, те ще ме арестуват веднага, за това искам да пътувам с някого, който да ми прибере багажа. Страх ме е, въпреки че съм наясно какво ми предстои. Важното е, че няма как да ме изпратят на фронта, ако аз не проявя желание, за жените е така.“

Плановете на Ели са да постои два-три месеца в България и след това да замине в Израел. „Не знам дали бих останала да живея там. Хареса ми в Австрия, в Холандия. В Израел не може да се диша, въздухът е много тежък. В Испания е почти същото в това отношение. И това ми е трудно да го понеса.“

ИStoRии
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.