Сърбия: Смехът на виновните

Снимка: Ройтерс

Няколко дни след залавянето на сръбския военен престъпник Радован Караджич в един испански вестник се появиха описания на реакциите на граждани на Белград. Специалният кореспондент на изданието Татяна Джерманович, сръбска преподавателка, живееща в Барселона, съобщаваше в своята хроника, че много малко хора са се впечатлили от тази новина. Освен някои фрази от рода на „такива сме си сърбите, продаваме дори своите собствени хора”, изглежда никой не се беше развълнувал особено от факта, че виновникът за кланета като това в Сребреница най-после ще бъде изправен пред съда.

Докато на Запад новината се коментираше надълго и нашироко, сърбите привидно не се вълнуваха. На въпроса защо, който Тамара задала на своя приятелка архитектка, получила следния отговор: „А, Караджич ли? Още не сме имали време да го обсъдим в работата.” Така в информациите си Тамара стигна до извода, че повечето обитатели на Белград са убедени, че нямат нищо общо със случилото се в Босна през 90-те.
Без съмнение именно тази апатия към миналото позволява в днешно време на бившия говорител на правителството на Милошевич да продължава да заема важен пост – вътрешен министър на сегашното сръбско правителство. Освен това обяснява защо един масов убиец като Караджич може да живее повече от десетилетие в столицата, маскиран и под фалшиво име, без да бъде разпознат от своите съседи, пациенти или съграждани и без да бъде изправен пред съда.

За пример, залавянето на нацисткия офицер Айхман десет години след като той се бе установил в Буенос Айрес под друга самоличност, се дължеше главно на усилията, които положи израелското разузнаване в издирването му. Докато сръбските служби през цялото време знаеха къде се крие Караджич – на конференциите му като лечител ходеха повече тайни агенти, отколкото реални слушатели – и само чакаха удобния момент, за да го „продадат” на Европа в замяна на поканата за членство в клуба.

След предаването на Караджич на Хагския трибунал, сръбските медии продължават да разпространяват всевъзможни вицове за неговия живот под прикритие. Смехът, който предизвикват тези анекдоти, е от същия произход като апатията, която описва Тамара – отклоняват вниманието, за да прикрият колективната отговорност.
Смехът и безразличието, с които сърбите преобличат своята отговорност, не е нещо странно за тази част от Балканския полуостров, както ми обясни Тамара със завидно чувство за самокритика. Става дума за колективна реакция на самозащита, която нормално се получава в която и да е част на света след катаклизъм или някой мракобесен епизод. Подобно на сърбите и другите народи, които живяха под комунистическия режим, продължават да отказват да поемат своята част от отговорността заради пасивността си през дългите години на тоталитаризъм.

Популярността на бившия чешки президент Вацлав Хавел спадна рязко след неговото изказване за колективната вина на чехите. В една от последните си речи като държавен глава, Хавел заяви, че всеки, който се е нагодил към изискванията на тоталитаризма и вместо да протестира и да им се противопоставя, се е оставил на течението, е виновен за това си поведение пред обществото. И в този ред на мисли върху отговорността, Европа и европейците също трябва да поемем своята отговорност в конфликти като този на Балканите. Да признаем, че сме отговорни, както индивидуално, така и колективно, в края на краищата е израз на нашата свобода.

„Немците живеят с лъжи и глупости. А как само мирише глупостта!”, възкликва след завръщането си в Германия след 13-годишно отсъствие Хана Аренд, философ от еврейски произход, живяла в изгнание след като Хитлер взема властта. В писмо до съпруга си тя разказва, че германците прибягват до всевъзможни трикове, от самосъжалението до френетичната активност, за да избегнат темата за своята вина за разрушението на половин Европа и систематичното ликвидиране на евреите. Така, малко след войната, Арендт забелязала, че мнозина немски интелектуалци вместо да търсят мотивите за разрухата в нацистите, т.е. в своята собствена нация, прибягват до абстрактни и митологични обяснения. Особено популярен бил митът за изгонването на Адам и Ева от рая. Също Карл Ясперс, когато си задава въпроси за немската вина след войната, заключава, че никой не е невинен, тъй като всеки човек носи отговорност за формата на управление на своята държава. А моралната тежест на една престъпна държава пада върху нейния народ.

Днес сме много европейците, които под една или друга форма сме живели в тоталитарни режими – испанци, португалци, гърци и всички страни от бившия Варшавски договор. В случая на Испания вероятно нужната амнистия от 1977 година, която освободи от преследване противниците на франкисткия режим, освободи от отговорност също и виновниците за престъпленията извършени по време на диктатурата на генерал Франко. И заради това все още има много неща, които трябва да излязат наяве. Донякъде е разбираемо: раните от гражданската война са дълбоки и зарастват много бавно. Вярно е, че никоя друга от страните, живели под диктатура, не е минала през дантевия ад на гражданската война. Но някой ден трябва да познаем нашето собствено минало, да го осмислим, да го обсъдим, за да се доближим до случилото се както в единия, така и в другия лагер. Също като германците, които десетилетия наред изпитваха своята съвест, така и испанците трябва да осмислят своите действия през годините на франкистката диктатура. Само така може да се стигне до едно зряло общество.

Да, всеки от нас трябва да помисли върху причините, които ни накараха да изстрадаме толкова години под тоталитарни режими. Тъй като едно общество, което позволява да го подчини една диктатура в продължение на десетилетия, е болно общество. Също както е болно и сръбското общество, което позволи на своето правителство да извърши престъпления в една доскоро братска страна. И бацилите на тази болест могат да се загнездят дълбоко в тялото на обществото, както и във всеки един от нас. Затова е нужно да познаем случилото се и да помислим върху него. Защото никоя болест не се лекува със забрава.

За да скрият своята вина и своя срам, народите надяват различни маски. Има ги всякакви. Една от най-ефективните е тази на вица и смеха, към която прибягнаха сърбите. Друга е маската на объркването: при реденето на фактите се създава объркване, измислят се нови несъществували битки, за да скрият зад тях реално извършеното. Друг начин е да се правят всевъзможни интерпретации върху неоспоримите факти на една диктатура или на една война или фактите да се превърнат в обикновени мнения, както според Аренд предпочетоха да направят германците. Нещо подобно се случва и тук, в Испания. Маската, която надянаха чехите бе тази на ожесточените нападки срещу всеки, който се опита да ги изобличи, като например Хавел. Много полезна и удобна е също маската на самосъжалението и изтъкването на положението ни на жертви. С усърдното избягване на болната тема предпочитаме да се съсредоточим в личните си отношения, да се затворим в индивидуалното и да пренебрегнем събитията по света.

Въпреки всичко забравата не може да изчисти нашата съвест, нито може да заглади колективния ни път: носенето на карнавална маска толкова дълго време разранява кожата. Нещо подобно се случва, когато едно общество крие собствената си вина в опита да се освободи от нея чрез забрава. Обществата и техните гражданите трябва да признаем, че носим отговорност за делата на нашите правителства. И това е един от най-великите актове на човешко достойнство.

*Моника Згустова е преводачка и писателка от чешки произход. От години живее и работи в Каталуния, Испания.

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.