Уди Алън: Пенелопе и Скарлет, най-красивите жени в света, играят при мен

Уди Алън и Скарлет Йохансон. Рекламен плакат за филма

Последният филм на Уди Алън „Вики Кристина Барселона” бе показан у нас на Киномания 08. За снимачния период, възторга на американците от Европа и мъката да бъдеш не особено надарен музикант режисьорът говори пред в. „Ди Пресе”

– Във „Вики Кристина Барселона” разказвате за стремежа на младите хора да се занимават с изкуство или въобще да влязат в досег с хората на изкуството.

– От години се занимавам с тази тема, може би като се почне от „Интериори” от 1978 г. Винаги се изпълвам с тъга, когато видя, че наоколо има страшно много хора, чиито глави са пълни с идеи и които те желаят да изразят чрез изкуство. Но не могат. Не са надарени с никакъв талант – нито музикален, нито литературен, нито художнически. Разполагат единствено със своите чувства. За мен това е крайно ужасна и трагична ситуация.

– Известно ли ви е това чувство? Изпитвал ли сте го?

– Да, най-вече по отношение на музиката. Аз съм много лош музикант. Свиря на концерти по целия свят, само защото съм знаменитост. Ако не беше така, никой нямаше да иска да ме чуе. Като музикант съм по-зле и от средното ниво, но страшно искам да съм много добър. Често вътрешно чувам другите как свирят, затварям очи, искам да съм като тях. Но не се получава, защото в мен няма нищо. И невероятно много се натъжавам. С милиони хора се случва това, което преживява Кристина в новия ми филм, както и героите от „Интериори”. Животът им се съсипва. Те отдават цялото си време и енергия на опита да се самоизразят чрез изкуството, но никога не успяват да го направят. Много тъжно.

– Въпреки това филмът е жизнеутвърждаващ. Тази бодрост влизаше ли в първоначалния ви замисъл?

– Имах страхотен късмет! Когато Пенелопе Крус ми се обади по телефона, изобщо не знаех коя е, не бях гледал нито един филм с нея. След това видях „Завръщане” на Педро Алмодовар. Там Пенелопе е поразителна, страшно красива и някак необичайна.

Пенелопе Крус на премиерата на „Вики Кристина Барселона“ в Лос Анжелис. Снимка: Ройтерс

И така, тя ми се обади по телефона, защото разбрала, че ще снимам в Испания и ме попита дали не може да участва. Това беше направо печалба от лотарията! Веднага написах роля за нея. А Скарлет (Йохансон) ми е добра приятелка. Че тези две жени, признати за най-красивите и най-привлекателните в света, играят при мен, е чиста случайност. Но по-хубаво и не можеше да стане. Имах най-добрите условия за работа: когато сутрин отивах на снимачната площадка, Пенелопе и Скарлет вече бяха там, седяха на чаша кафе и ме чакаха.

– Едва ли работата ви в Испания може изцяло да се определи като курорт. Барселона се тресеше от социални вълнения, точно когато снимахте там.

– Всичко бе много просто. Да, движеха се големи тълпи по улиците, но не ми пречеха. Когато помолех 200 души за малко да постоях кротко, те кротваха. В Ню Йорк биха ме замервали с каквото им падне. Не разполагахме с голям бюджет и затова се кооперирахме с местните хора и институции. За мен това бе чудесен опит.

– Защо използвате във „Вики Кристина Барселона” фигурата на разказвач?

– Защото за мен това е разказ. Написах дикторския текст, без изобщо да се замислям. В много от филмите си говоря направо на публиката, разказвам им историята. Вероятно това идва от годините, когато бях комедиант и се обръщах директно към хората в залата.

– В последните си филми показвате предимно млади хора. Откривате ли себе си в тези герои, в тяхната съдба има ли моменти от вашата биография?

– Не, когато подготвям филм, аз се затварям в една стая и се замислям какъв да е той. Снимам това, което първо ми дойде на ум, все едно дали е кримка или мюзикъл. Хората винаги мислят, че имам някаква особена причина да снимам един или друг филм, че например след трилър задължително искам да правя романтичен филм. Изобщо не е така. Бих снимал десет кримки една след друга, ако ми хрумнат в този ред. Всичко е пълна случайност.

– Последните четири години живяхте и работихте в Европа. Какво означава това за вас?

– Когато бях млад и влизах в професията, всичките ми любими филми, както и тези на колегите около мен, бяха европейски. Ние не искахме нищо друго освен да станем европейски режисьори. Но за съжаление бяхме американци и работехме в съвсем различна система на филмопроизводство. Най-после след толкова много години мога донякъде да се почувствам като европейски режисьор: работя с Пенелопе Крус и Хавиер Бардем, освен това работя на други езици. Да, четири години снимам в чужбина и искам да продължа така, искам да снимам в Италия, Испания и Франция. Нищо друго не може да ми достави по-голяма радост от работата в Европа.

– Играете си с образа, който американците имат за Европа.

– Истината е, че в САЩ Европа винаги е била обвита в някаква мистерия. Хората я възприемат като много по-романтична, тайнствена, сексуално освободена и в много отношения далеч по-развита от САЩ. През последните осем години за много американци тя бе земен рай – усещане, което всъщност винаги е съществувало, когато става дума за друг свят, в който има ценности, различни от твоите. При мен същото чувство се поради от обстоятелството, че като млад изгледах много американски и европейски филми. Европейските винаги бяха по-изобретателни, задоволяващи културните ми потребности, сексуално авантюристични и по-богати. А пък американските бяха просто холивудски, направени с единствената цел печелене на пари. Затова американците имат такава представа за Европа: отиваш там и откриваш по-дълбок смисъл на собствения си живот.

Арт & ШоуИнтервю
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.