Как журналист от „Таймс“ се прехвърли в тялото на българка

Валерия Петкова и манекенът Франсоа. Снимка: Ройтерс

Изследователи от института „Каролинска“ в Стокхолм, сред които и българската докторантка Валерия Петкова, разработват специално устройство, което създава у хората илюзията, че се намират в чуждо тяло. Експериментът показва, че мозъкът реално може да бъде управляван така, че човек да започне да възприема себе си в друго тяло – например мъж може да се почувства жена, а жената – мъж. По думите на невролозите този опит помага да се обясни как хората осъзнават границите на собственото си тяло. В експеримента са участвали 87 доброволци. При 70-80% от тях илюзията за размяна на телата е била много ясна. Експериментът предизвиква такъв интерес, че на него се подлага и журналистът от в. „Таймс“ Валънтайн Лоу.

Стоя в празна стая, драпирана със сини завеси в Стокхолм и преживявам излизане от тялото. В продължение на няколко минути аз съм 30-годишна докторантка с черна коса и очила, а после витринен манекен, наречен Франсоа.

Мисля за себе си: хората обикновено трябва да вземат психеделични наркотици, за да предизвикат този вид ефект. Или това, или да понесат преживяване с клинична смърт, а аз доколкото мога да кажа, се чувствам доста добре – макар че трябва да призная, че не се чувствам себе си. Всичко е много смущаващо, а най-смущаващо е когато те ме заплашват с нож, но повече за това по-късно.

Моят опит да не бъда себе си се осъществява благодарение на учтивостта на учените от института „Каролинска“, разработили експеримент, при който убеждават хората, че обитават тяло, различно от тяхното собствено.

Като опит да разбере как хората възприемат собствените си тела, научното изследване има кръг от потенциални приложения, от напредъка на роботиката до проектирането на протези на крайници. То може също да помогне на психиатрични пациенти с нарушено самовъзприемане, включително на болни с анорексия и булимия, или дори да се използва за преодоляване на расови и сексуални предразсъдъци.

Обикновено институтът провежда експеримента с хора, които не знаят какво ще стане – т. нар. „наивни индивиди“. Аз, обаче, вече съм чел за работата им и знам какво ще се случи, така че въпросът е: „Може ли съзнанието ми да бъде излъгано, че тялото ми не е моето собствено?“

Експериментът работи по този начин. Специални очила са прикрепени към главата ми, с малки екрани пред очите. Междувременно, Валерия Петкова, докторантката, която провежда изследването под надзора на Хенрик Ерсон, стои срещу мен с шлем с две камери отгоре.

Експериментът на Валерия Петкова и Хенрик Ерсон. Снимка: неуросайънс.се

Картината от камерите, които са насочени към мен, се предава по кабел до моите очила, което означава, че аз виждам стереоскопичен образ на самия себе си от гледната точка на някой, стоящ пред мен. Гледам този човек в син костюм и си мисля: „Той изглежда точно като приятелчето, което видях в огледалото тази сутрин.“ Но той няма нищо общо с мен. “

Тогава се здрависваме или по-скоро, стискаме си ръцете и ги разтърсваме ритмично в такт с метроном. Онова, което това причинява в моята глава е много, много смущаващо. Виждам тази ръка там, където нормално е моята ръка, и всеки път, когато мозъкът ми казва „стисни“, мога да я видя да стиска отсрещната ръка, онази принадлежаща на приятеля в синия костюм. Този палец, който натиска на ръката на мъжа – това е моят палец, така ли? А тези сухожилия на китката, които виждам да се напрягат – това са моите сухожилия, нали?

Това ми казва мозъкът ми, така или иначе. Но това не е моят палец, това не са моите сухожилия: те са на Валерия, а последния път, когато проверих, бях мъж, британски журналист от „Шепърдс буш“ в Западен Лондон, а не докторантка по неврология от България.

Когато се насищам да бъда Валерия Петкова, се опитвам се да направя на Франсоа. Той е манекен, висок над 1 м и 80, с релефен торс, и шлем на главата с две закрепени камери; отчасти мъжки полубог, отчасти пълен глупак. Този път камерите сочат надолу, така че Франсоа оглежда добре лъснатия си торс и пръстите си, това е образът, който виждам в моите очила.

Аз гледам също надолу към пръстите на краката си, в резултат това, което виждам, не е познатата и честно казано малко депресираща гледка на далеч не съвършения ми торс, а впечатляващите коремни плочки на манекена. Това прави промяната приятна – въпреки че не може да не забележа, че при Франсоа има някои липси в областта на шортите.

Г-жа Петкова взема две химикалки и едновременно мушка моя торс с едната и приятеля с другата. Но аз виждам не това в моите очила: всичко, което виждам, е писалката която боде гърдите на приятеля, докато чувствам как другата мушка моя. Мозъкът ми казва, че чувствам как писалката боде онези изпъкнали коремни плочки – макар че интелектуално знам, че не е така.

Изведнъж, тя прокарва нож по корема ми и аз неволно издишам като от удар. Половин секунда по-късно се чувствам пълен глупак, защото г-жа Петкова не само ме предупреди, че ще извади ножа, но и знам, че той въобще не е някъде близо до корема ми, а до корема на манекена. Просто ми изглеждаше сякаш е насочен към моя корем и мозъкът ми реагира по съответния начин.

Явно всички се заблуждават. При друг експеримент, асистентът прокарва ножа през китката на субекта, докато те с г-жа Петкова си стискат ръцете, а електроди върху кожата измерват автономната страхова реакция на тялото. Ако той го прекарва по китката на субекта – като почти не го докосва – но субектът мисли, че това е китката на г-жа Петкова, тялото не реагира. Ако той го прекара над нейната китка, но субектът мисли, че е неговата, тялото реагира сякаш е атакувано.

Така че може би не трябва да се чувствам чак такъв мухльо. Пък и всъщност това не бях аз, беше просто човек, който изглеждаше като мен. Аз дори не бях там.
По в. Таймс и Ройтерс

Здраве, Наука & Tex
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.