Ирина Сардарева – повелителката на шапките

Известната дизайнерка разказва за занаята шапкарство

Ирина Сардарева с направена от нея шапка. Снимка: Личен архив

Ирина Сардарева е най-известната дизайнерка на шапки в България. По образование е микробиолог. Преди да се заеме с шапките, тя преподава 11 години химия в 141 ЕСПУ в София. Казва, че учителството я е подготвило за общуването с хората. Редом с преподаването води кръжок по дизайн, в който учениците са правили всичко – от рисуване върху стъкло, до ревюта на дрехи от парцали.

С частен бизнес тя започва да се занимава в края на 80-те, след като мъжът й го уволняват от БГА „Балкан“. „И аз напуснах работа и реших, че ще се захвана с нещо друго. След излезлите първи постановления, които позволяваха да се прави частно предприятие, аз започнах да шия детски дрешки. Това бяха години, в които на битака съм продавала моите неща, пред „Шератон“ също“. Мъжът ми обаче каза, че с детски дрешки няма да можем да изплатим дори машината за бродиране. Два-три месеца обмислях към какво да се насоча. Шапките винаги са били много в гардероба ми, много мои приятелки все казваха: „Искам шапка като твоята“. Мъжът ми пътуваше доста и все ми носеше отвсякъде шапки. Замислих се, че аксесоарите липсват в България. Разрових се в музея за история на София и открих, че преди 1940-та година в столицата е имало 18 ателиета за шапки. В последствие разбрах, че в Русе пък са били над 35. Българката е имала отношение към аксесоара. Но ’46-та година излиза закон срещу незаконното забогатяване, в което влизат банкери, депутати и шапкари. Шапкарите са започнали да шият дрехи, много от тях са изгорили калъпите си и занаятът е започнал да се губи.“

Една шапка може да се направи за една нощ, но може и за една година, казва известната шапкарка. Снимка: авторката
Една шапка може да се направи за една нощ, но може и за една година, казва известната шапкарка. Снимка: авторката
Една шапка може да се направи за една нощ, но може и за една година, казва известната шапкарка. Снимка: авторкатаКъщата на шапките в центъра на София има мистична история. Снимка: авторкатаШапките на Сардарева са произведения на изкуството. Снимка: авторкатаСнимка: авторкатаСнимка: авторкатаРевю на Сардарева в посолството на Украина. Снимка: авторкатаСнимка: авторкатаСнимка: авторкатаВ Къщата на шапките с часове можеш да мериш шапки и да се преобразяваш. Снимка: авторкатаВсяка шапка придава нов облик на онзи, който я сложи.  Снимка: авторкатаСнимка: авторкатаСватбена шапка  Снимка: авторкатаСнимка: авторкатаСнимка: авторкатаСнимка: авторкатаСнимка: авторкатаМодел показва шапка на Ирина Сардарева. Снимка: БулфотоСнимка: авторкатаСватбени шапки. Снимка: авторкатаМанекенката Ирен Онтева с шапка на Сардарева. снимка: БУлфотоСнимка: авторкатаВсяка от шапките е скъпа за Ирина Сардарева, независимо от цената й. Снимка: авторкатаСнимка: авторкатаШапка, подходяща за градинско парти. Снимка: авторкатаЕкипът на Ирина Сардарева. Снимка: Личен архивИрина Сардарева с направена от нея шапка. Снимка: Личен архивИрина Сардарева с направена от нея шапка. Снимка: Личен архивИрина Сардарева с направена от нея шапка. Снимка: Личен архив

Да откраднеш занаят

Когато Хрушчов слага меката мъжка шапка и в България започват да правят такива. В това време се правят предимно мъжки шапки и 5-6 модела женски. „Заминах за Киев, родния ми град, където имаше една голяма фабрика за шапки, в която правеха по 1 милион на месец. Аз исках да купя оттам шапки и заготовки. Докато уреждах плащането, ме пуснаха да разгледам фабриката и там получих първия си урок по шапкарство. Видях как се прави шапка от подстригването на заешката кожичка, до тепането, правенето на калпака и обработката на шапката. Получих информация от първа ръка. А и казват, че занаят не се учи, той се краде“

Ирина донася шапки от тази фабрика и ги продава. Разбира, че шапката е нещо много индивидуално. Жената не иска да си купи шапка на пазара. Тя иска да се скрие, да погледне новия си образ в огледалото. И не иска всички да го видят, докато не намери своя образ. Оттогава Ирина мечтае да има Къща на шапките, в която всяка жена да се скрие от излишните погледи, да намери образа си и излизайки през вратата, тя вече да влезе в роля.
През 1994-та година Ирина прави първата си колекция, част от която дава на дизайнерките Йорданка Чернаева, Румяна Илиева, както и на „Рила стил“. Името на Сардарева обаче не се упоменава по време на ревютата. „Тогава реших, че трябва да се наложа и на 7 юни 1994-та година направих първото си ревю с балерини от операта. Залата беше в агенция „Балкан“ и си спомням, че говореха зад гърба ми: „Какво е това ревю на шапки, звучи смешно“. Когато започнахме репетицията, хората се събраха и изгледаха мълчешком всичко. Тогава усетих, че успях.“

Същата година година „Рила стил“ са поканени да отворят с ревю 49-та сесия на ООН. От фирмата искат шапките на Ирина. Тя обаче е категорична: „Аз отивам с моите шапки“. Така Сардарева попада в Ню Йорк. „Беше като в приказка за мен, защото аз видях улицата на шапките, изобилие от материали. По нощите писах списъци какво да взема, за кое мога да дам пари. Купих си литература за правенето на шапки.“

Екипът на Ирина Сардарева. Снимка: Личен архив

Дизайнерката има възможност в тези години да посети най- голямото модно изложение в света – парижкото прет-а-порте. „Заедно с Жени Живкова, Любомир Стойков, Жана Жекова – бяхме в един малък хотел в Париж, гледахме прет-а-порте. Тогава знаехме само за това изложение – най-известното за мода. Там открих, че най-добрите калъпчии са във Франция. Аз започнах да обикалям библиотеките на колежите за мода в Англия и Франция и да се ровя.“

През ’97-ма година името на Ирина Сардарева се превръща в марка. „Бях нестандартна, правих свои ревюта, които бяха атрактивни, бяха спектакли. Имаше тогава за какво да се напише, защото се правеше нещо различно, всички искаха да видят спектаклите с шапки. Избирах интересни места за самите ревюта. Аз правих и по-евтини шапки.“


За Ирина всяка нейна шапка е уникат.

В Къщата на шапките с часове можеш да мериш шапки и да се преобразяваш. Снимка: авторката

Дали е за 20 лева или за 300 – тя

влага любов и мисъл във всяка една

Казва, че всички шапки са й много скъпи, тъй като зад всяка стоят часове недоспиване, мисъл, работа. „Много са ми скъпи шапките, които поемат своя живот, когато намери своя собственик. Случва ми се да видя някой с моя шапка и да се втренча в него. Човекът ме пита: „Познаваме ли се от някъде“ и аз казвам: „Да, познаваме се, вие носите моята шапка“ (смее се).

За съжаление средната класа се обезпаричи – учители, артисти, лекари постепенно отпадат като клиенти. Интелигентните хора, които оценяват не само етикета, а и цената на труда и уникалността, в момента са без пари и могат да си позволят шапка до 40-50 лева. Имам клиенти, които събират от няколко заплати, за да си купят шапка.“

На въпрос колко шапки е направила, Ирина повдига рамене. „Не знам колко шапки съм направила. Рени, колко шапки съм направила? – обръща се дизайнерката към дамата, която мълчаливо опакова плетени жилетки. „Хиляди са“, повдига глава Рени.
„Рени работи при мен от ’94-та година, продължава Ирина, и тя е свидетелят на разрастването на нашата фирма. Тя прави всичко – от плетене на синджири и правене на помпони, до контакта с жените, които плетат. Тя е факир в продаването на шапки. Съпругът ми е до мен постоянно. А първите шапки бяха скроени от синовете ми.“

Всяка шапка придава нов облик на онзи, който я сложи. Снимка: авторката


Да намериш твоята шапка

Ирина не обича да говори кои са популярните й клиентки. Веднъж в интервю тя споделила имена на няколко популярни дами, част от които се обидили, тъй като не искали да се споменават имената им и откъде пазаруват.

А капризните клиентки са много. Случвало се е моделът да е уговорен, да се направи шапката и в последния момент клиентката да каже: „Всички казаха, че много грозно ми стои този модел“. Според Ирина няма правила за това на кои лица каква шапка отива. Трябва да дойдеш, да пробваш 20 шапки и да избереш твоята. „Аз мога да кажа, кое ти отива, но дали си готов да се представиш са тази шапка, да изиграеш тази роля. Защото шапката е роля, тя променя коренно човека. Всяка шапка е различен образ. Шапката не крие, шапката показва.“

Що се касае до тенденциите в модата на шапките, то в момента основното е, че нищо не е забранено. Не се робува на стилове. Плетена шапка се слага с копринена рокля. В момента е водеща волята на човека да бъде разкрепостен.

Дизайнерката е отказвала да прави модели на шапки. „Шапката е много специфично нещо, обикновено хората като дойдат да купуват шапка, идват с някакви предварителни наблюдения. Но аз отказвам да правя „шапка като на съседката или на приятелката“. Защото шапката е част от личността.“

Магията в „Къщата на шапките“

Създаването на „Къщата на шапките“ е сантиментален момент за Ирина, която отдавна мечтае да създаде такова място. „Имах малко ателие на улица „Ломска“ и дойде време да се разширим. Запознах се случайно с един човек, който дойде в ателието ми, на когото доверих, че искам да си направя „Къща на шапките“ в центъра, но да е по-скришно, където човек може да отдели време за себе си. Въпросният познат ми показа тази къща и аз веднага разбрах, че е моята къща. Предложиха ми много висока цена обаче и ние се отказахме. Изведнъж обаче този човек се върна в малкото ми ателие и каза, че обстоятелствата около къщата са се променили, тъй като собственикът е починал и сестра му, която е наследница, е съгласна да я продаде на цена, която нас ни устройва.“

Историята на къщата показва, че тя не случайно е станала собственост на Ирина Сардарева. Къщата е построена от майката на починалия собственик и сестра му. Съпругът й бил зам.-министър на земеделието и търговец. Жената обаче решила, че иска къщата трябва да има много стаи, но се скарали по този повод със съпруга й. Тя поискала развод, зам.-министърът обаче бил категоричен: „Ако ме напуснеш, ще ти се стъжни животът“. Жената решава, че ще избяга. Но тъй като няма никакви умения, знае, че не може да се справи сама. Затова започва да учи шапкарство. Тя ипотекира къщата, която е на нейно име и бяга в Париж. Там не прави шапки, а пее. Жени се за лекар и до края на живота си харчи чужди пари. Умира в Париж през 1956-та година, като децата й я виждат след бягството й само веднъж.

Манекенката Ирен Онтева с шапка на Сардарева. снимка: БУлфото

„Къщата идва при мен не случайно, казва Ирина. Питали са ме: „Как така химичката, изведнъж се занимава с шапкарство“, аз съм била категорична, че в предишния ми живот съм била шапкарка. Когато купихме къщата, направихме сериозен ремонт, направихме план за реконструкция, който беше одобрен от съвета. И когато майсторите започнаха да работят, се оказа, че ние не правим реконструкция, а възстановяваме първоначалния вид на къщата.“

Ирина казва, че сънува моделите на шапките. „Имало е моменти, когато съм правила по десет шапки на ден. Те са улегнали в съзнанието ми. Има шапки, които правя три години. Първоначално не става, трябва да отлежи моделът, да почака. Има хора, на които трудно се правят аксесоари. Все не се получава. Вярвам, че нещата са кармични. Човек не случайно идва тук, не случайно влиза в моята къща. Ако някой не е взел шапка, не се разстройвам.“

Въпреки красотата на шапките и любовта, която е вложена в тях, животът им е кратък – не повече от 10 години. А Ирина е категорична: „Аз живея, колкото се носи шапката“.

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.