Какво разбра англичанинът Робин от „сложната“ българска Коледа

Коледната украса на Варна струва 600 000 лв. Снимка: Булфото

Робин е англичанин. Идва от време на време в България, но не може да се каже, че познава страната. Разхождаме го из София в декемврийския студ – Народното събрание, джамията, ЦУМ, „Св. Неделя“. Докато гледа невзрачната украса на „Витошка“, той се усмихва извинително и казва: „Мислех, че в България няма да има Коледа.“

Докато в София кметът Бойко Борисов официално се изтъпанва на централния пешеходен булевард, за да запали забележително мижавите светлинки, които няколко дни по-късно започват да се разпадат и да гаснат, в Лондон, където живее Робин, всички грее още от края на ноември.

Което прави не по-приветливия от София град поне малко усмихнат. Но как да обясним на Робин всички парадокси на българската Коледа и на България изобщо? Като примерно, че София е най-богата община в България, но същевременно изглежда най-депресиращо. Кметът Бойко Борисов нещо май не си върши работата, градът му е мръсен, неподреден и непогледнат, но в същото време той е една от най-популярните политически фигури в страната. И вероятно бъдещ премиер.

При това шашардисващо положение, дребният факт, че почти липсва празнична украса, направо няма какво да се обсъжда. Затова казваме на Робин, че Коледа в България все пак има, но е „сложна“. Обяснението е профанско, но как иначе да помогнем на един средностатистически британец да разбере защо в България християнските коледни празници се организират от кметове бивши комунисти, които преди двайсетина години в публичните си речи са заклеймявали религията като опиум. Или, че има много общини, където Коледа наистина няма, но коледното настроение е по-истинско от това в София. А пък даже има и места, където Коледата се усеща не по-слабо от Лондон, нищо че са далеч по-бедни от столицата.

Пълна каша, която, мисля, съвсем се забърква в главата на англичанина, когато отиваме в село Брезница, Гоцеделчевско. Това е първото място, където той вижда тотално отсъствие на Коледа, която не е идвала и няма и да дойде. Обясняваме на Робин, че в Брезница почти всички жители са помаци – или българи, които преди доста време са приели исляма. Днес предпочитат да бягат от тази исторически най-достоверна версия, защото ролята на хора, сменили религията си, никак, ама никак не е престижна. Турците ги смятат за мюсюлмани втора ръка, религиозно менте. Българите ги смятат за отстъпници и предатели, които могат да се нарекат българи само, ако целунат кръста. Все едно ние всеки ден го целуваме по три пъти.

В Брезница Коледа няма, но християни и мюсюлмани живеят добре заедно, а църквата и джамията са една до друга. Снимка: Добрин Кашавелов

Въпреки това и въпреки че нямат Коледа, помаците не мразят. Не мразят и рижавия невярващ християнин Робин, който не знае нищо за тях. Обясняват му, че в Брезница почти никой не празнува Коледа, но християни и мюсюлмани живеят добре заедно. „Носим си подаръци, черпим се, помагаме си винаги – не само на празниците“, казва Ахмед Хаджи, председател на настоятелството на джамията в Брезница. В същото време възрастна жена връчва на Робин нещо като поничка – тази година Байрямът е през декември.

Ахмед Хаджи, с когото запознаваме англичанина, е най-уважаваното духовно лице в Брезница. Дори в противния студ в шест часа сутринта, малко преди първата за деня служба в джамията, очите му имат това странно излъчване на отдадените на религията хора. „Можем да разглеждаме различието си, но то е знамение, че трябва да се опознаваме и да взаимстваме доброто един от друг, обяснява той. Винаги се карам на моите ученици, когато обиждат християните. Християнството е небесна религия, която заслужава не по-малко уважение от исляма. И християни и мюсюлмани сме се родили на тази земя заедно и трябва да вземаме доброто един от друг, да си помагаме.“

„Това е истински коледен дух“, усмихва се Робин, докато стои пред на книга най-отдалеченото от Коледа място на света – брезнишката джамия. И все пак е прав. Усещането му се потвърждава, когато се запознава с Ахмед Мула, жизнерадостния собственик на магазинче и кръчма в Брезница. Докато го черпи с домашно вино, Ахмед обяснява: „Тук не се делим, който може и има желание, може да си прави каквото иска. Няма разделение, и в града е така. Не ми прави впечатление дали работя с мюсюлмани или християни. Ние си говорим на български, не на турски, че да имаме проблеми“.

Отраснал в либерална Великобритания, Робин се чуди дали помаците не искат да са официално малцинство или да се отделят от България. Ахмед се смее: „Няма нужда, не може и да стане да се отделим като малцинство. Няма никакъв смисъл. Няма какво да се делим, казва той. И сега всеки може да отиде в Турция, ако иска, но никой не отива. Тук си имаме всичко – и планина, и земя, и река. Ние сме си от тука. Дядо ми е бил на война, бил се е за България. И сега да има война – ние къде ще отидем. В българската армия, да защитаваме България, много ясно. Не може и дума да става. Единственото разделение е в религията, но то не пречи.“

Наслушалият се на страшни приказки за Косово и Босна британец Робин изглежда видимо щастлив. За да претрепем нагло ентусиазма му, обясняваме, че отношението към помаците не винаги е било особено прекрасно. Разказваме накратко за няколкото „възродителни“ процеса, опити за смяна на религията и имената, убийствата и затворите. Ахмед е един от хората, които са пряко пострадали от всичко това.

Той е около десетгодишен, когато стават събитията по последния „възродителен“ процес за помаците – през 70-те. Стои на моста в селото и гледа как хората се връщат от местността между Корница и Брезница, където властта им е направила засада. „Бяха изпопребити, изпохапани от кучета. Бяха се гаврили с тях. Повечето бяха жени, деца, младежи. После дойдоха в селото в два часа през нощта, заградиха къщата, изкараха ни и ни накараха да пишем какво име искаме да си изберем“, разказва Ахмед.

„Какво избра ти?“, пита англичанинът. „Българско име ли? Не искам да си спомням повече за това, заминало отдавна. Другият ден отиваш на училище и започват да ти четат новото име. Ти само държиш главата надолу… много тегаво“, обяснява Ахмед, вече никак не жизнерадостно. Обаче вижда, че скапва предколедното въодушевление на Робин и добавя: „Добре, че влязохме в ЕС – никога няма да се случи това пак. Вече няма по-различно отношение към мен, заради това, че се казвам Ахмед.“

За да върне съвсем усмивката на Робин, му сипва още вино, черпи го с телешка луканка и му разказва, че хората в брезнишко открай време живеят добре заедно. Даже по суровите хайдушки времена, когато ВМРО е била единствената власт в района. „Яне Сандански бил един от най-големите лидери на ВМРО тогава, но голям разбойник, обяснява Ахмед. Абе, като тия мутрите, дето си ги видял в София. Та той грабел от всички – християни, мюсюлмани, без значение. Видял обаче, че Брезница е богато село и казал на Гоце Делчев, другият голям ВМРО-вец, че тия хора там са поганци и турски слуги и трябва да се избият.“

Мюсюлмани се молят в джамията в Брезница. Там този декември се празнува Байрям, не Коледа. Снимка: Добрин Кашавелов

Робин не разбира и подпитва какви са тия ВМРО и защо са под турско, след като вече има свободна българска държава. Обяснението е дълго и нелицеприятно за един британец, но криво-ляво му казваме.

„Та Сандански искал да изколи всички помаци тука, но Гоце Делчев го спрял. Защото знаел от майка си, че най-хубавата градина е тази с многото видове цветя, не само с един вид. Затова, когато по-късно искали да убият Гоце Делчев, помаците го спасили. А за Яне никой не се погрижил и го гръмнали. Гробът му е ей-тука, наблизо. Там всяка година се бият българи и тия дето се мислят за македонци.“

„Ама и македонци ли има тука?“, пита Робин. „Нали казахте, че Сандански и Делчев са били българи, пък от Македония?“ Обяснението тук става прекалено сложно. Само казваме, че има някакви македонци, добре си живеем и с тях, а освен това празнуват Коледа. „Бе, нека са македонци, щом искат“, смее се Ахмед. Робин е объркано доволен.

Малко по в свои води се чувства във Варна, където коледната украса си е толкова блестяща, комерсиална и обилна, както той е свикнал. Англичанинът стои под цял покрив от сини лампички в центъра на града, които водят до прекрасно осветената и украсена катедрала. Сърце не ни дава да му обясним, че цялата симпатична украса се прави от фирма концесионер, която трябва да се избира чрез търг, но винаги печели жената на кмета. Никой не знае колко пари на данъкоплатците отиват в нейния джоб за празничните светлинки, но вероятно са малко повечко от необходимото.

Но тези малки тайни е по-добре да си останат за нас. Като тази, че Бойко Борисов е участвал пряко или косвено в издевателствата над хора като Ахмед Мула – без сега да го е срам. Или, че жертвите мюсюлмани стотина години преди това са клали българи като за курбан. А наглед дейният кмет на Варна Кирил Йорданов е смятан от мнозина за жалка марионетка на групировката ТИМ, наричана мафиотска, която, заедно със съмнителните си руски колеги, държи града в почти пълен контрол.

За Робин остава вкусната предколедна маса, на която сяда във Варна. Докато му сипва кисело зеле и свинска луканка, сервитьорката го пита: „И как ви се струва Коледата в България?“ „Сложна, но хубава“, казва Робин. Научил си е урока.

България
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.