СофияПловдивВарнаБургасРусе

Едвин Сугарев: Велчев има 2 предимства пред Филчев – не е луд и знае английски. Друга промяна няма

Едвин Сугарев в редакцията на „Литературен вестник“. Снимки: авторката

Едвин Сугарев, главен редактор на „Литературен вестник“, поет, един от създателите на СДС и лидер на Национално движение “Екогласност” е роден в София. Завършил е българска филология в Софийския университет “Климент Охридски”. Работил е какво ли не – пощенски раздавач, библиотекар, асистент в института за чуждестранни студенти, аспирант в Литературния институт към БАН. Там го заварват събитията в 1989 година. Бил е депутат от СДС в три народни събрания – Великото, 36-ото, 37-ото. В периода 1997 – 2002 г. е назначен за посланик на Република България в Монголия и Индия. “Сега пак съм си в Литературния институт и в “Литературен вестник”. Кръгът се затвори. Каквото направихме, направихме…, казва Едвин Сугарев.

– Г-н Сугарев, нека започнем от темата на деня, какви са очакванията ви за СДС и за новото ръководство на сините?

– Сегашното СДС е много по-различна партия от тази, в чието създаване някога участвах. По душа си оставам седесар, въпреки че вече нямам никаква организационна връзка със СДС. Наблюдавам какво се случва с партията. Оказа се, че прекият избор на лидер на организацията проработи. За моя голяма изненада от всички кандидатури беше избрана най-свястната. Като казвам най-свястната, това не значи, че има кой знае каква политическа аура и кой знае колко шансове за бъдещето. Но в сравнение с другите кандидати, Мартин Димитров е много класи над тях. Лошото е, че изборът се състоя в едно изключително свито ядро от твърди привърженици и че партията, която трябваше да промени България и да я превърне в нормална страна, каквато беше първоначално формулираната цел, в момента е включена на режим на оцеляване. За мен този режим е политически безинтересен. Аз не бих искал да работя за оставане на някакви хора в политиката на всяка цена или заради някакви носталгии. Искам в тази страна наистина нещо да се случи, така че тя да стане по-нормална.

– Бъдещето на СДС?

– Вероятно ще се стигне до някаква коалиция с ДСБ, вероятно ще влязат в парламента. Но стои големият въпрос – е и какво от това? Какво от това, че дясното ще бъде представено от десетина–петнадесет депутати в следващия парламент. Не виждам някакъв сериозен смисъл в тази операция. Питам се дали този статус на дясното не е най-подходящ за политическите ни опоненти. Дали БСП не се радва на такова твърде разпокъсано, хаотично и мизерно битие на някогашните десни партии. Дали тези партии не служат като запушалки, които пречат да се появи нещо ново, което да има по-голям хоризонт на очакванията и по-големи перспективи.

– Вие казахте, че СДС е на границата на оцеляването. Не е ли на границата на оцеляването и духовността?

– Даже някъде под границата на оцеляването, ако трябва да бъда честен (смее се). Живеем в нещо, което само формално се нарича държава. Държавност няма. По-лошото е, че няма морални примери, които да бъдат следвани. Хората свикнаха с мисълта, че успешният човек е по принцип неморален, че е по-добре да бъдеш такъв, за да оцелееш, отколкото да следваш някакви идеали. А това е много страшно за един народ. В такава ситуация той престава да бъде народ.

– Има ли изход? Имаме ли шанс нещо да променим? Как да направим привлекателна за младите духовността?

– Сами сме си виновни, че няма как да направим привлекателна духовността, защото самите ние не я уважавахме достатъчно в дългите години на прехода. Като става дума за младите, аз си спомням как се държаха студентите през 1996 и началото на 1997 година. Колко бяха изобретателни в своите протести, колко духовност имаше в това, което правеха. А сега единственото, за което биха могли да се разбунтуват е свързано с битието, с някакви техни интереси, с един трагичен случай, разбира се. Но го няма идеалът.

– Защо?

– Мога да дам някаква хипотеза. Няма ги младите, които направиха революцията през 1996-1997 г., защото това е единствената българска революция, която се е състояла. За разлика от другите народи, ние не сме имали нито пражка пролет, нито унгарски събития… Младите, които се разбунтуваха през 1997 г., са извън България. Всеки, който имаше духовна мощ, кураж и способности, реши, че България не е мястото, където тези неща са уважавани и където можеш да постигнеш нещо, ако си способен. Напуснаха. Останаха свикналите да бъдат водени, които общо взето гледат личното оцеляване, материалните интереси и други подобни неща. Малко по малко обществото деградира. Започна да свиква с мисълта, че нещата, които се случват, не могат да бъдат променени и са в реда на нещата. Стигнахме до абсолютни абсурди. 10 години по-рано това, което стана тази година – България да бъде сочена като най-лошия пример в ЕС, неизбежно щеше да предизвика падане на управляващото правителство. Сега все едно, че нищо не се е случило. Все едно, че не са бръкнали в джоба на всеки от нас и не са взели от парите, с които трябва да попълнят дупките във вече започнатите проекти.

Едвин Сугарев. Снимки: авторката

– Нямат ли, вина за това всички правителства досега, включително десните? Хората вече не очакват нещо да се промени…

– Така е. Аз съм прочут като критик на правителството на Иван Костов. Може да се говори за корупция, може да се говори за грешки, за високомерие, за феодалничене от страна на СДС в този период. Но ако трябва да го сравня с царското правителство или със сегашното, просто тези прецеденти бледнеят до такава степен, че Иван Костов изглежда като невинен ангел. Проблемът е в друго. Проблемът е, че точно това не се очакваше от СДС. Не се очакваше да разчита на финансовата зависимост на хората, за да го подкрепят. Не се очакваше да си прави структурите като раздава на ляво и на дясно магазинчета, дюкянчета, сергии по пазарища и подобни места. Не се очакваше да толерира хора, които очевидно гледаха личния си интерес, а не обществения. Всяка друга партия би могла да си го позволи. Комунистите си ги знаем… За ДПС да не говорим. Но СДС беше единствената партия, която не можеше да си го позволи и… след като си го позволи, започна да запада неудържимо. Затова мисля, че въпреки многото добри неща, които направи Иван Костов, търпимостта към корупцията и не съвсем честно говорене за нещата, които стават със СДС, му изиграха много лоша шега.

– Казват, че правителството на Филип Димитров падна, защото нямаше икономическа основа… Богатството на България остана в БСП, в неговите кадри, номенклатури и т.н.

– Бях един от най-близките до Филип и знам с подробности какво се случи. Филип Димитров беше свален не толкова от някакви външни фактори, колкото от собствените си депутати, така наречените „сини мравки“. Хората около Асен Мичковски, Димитър Луджев… са виновни за падането на първото демократично правителство. Помогна и измяната на Желю Желев, който стимулира Доган да оттегли подкрепата си за правителството и нямаше начин то повече да бъде удържано. Нямаше достатъчно депутатски гласове, за да го подкрепят. Трябваше да се примирим и да играем по свирката на други хора, или трябваше… Но като става дума за това време, искам да подчертая, че тогава СДС беше много по-различно от това СДС, което се появи по-късно, когато СДС от коалиция се превърна в партия. Не искам да бъда погрешно разбиран – аз бях един от първите, който заговори, че СДС трябва да стане политическа организация и по този повод си навлякох много врагове, Стефан Савов например.

– Защо точно тогава видяхте началото на разпада в СДС?

– Защото начинът, по който се осъществи преминаването от коалиция в партия беше направо безобразен. Тогава бяха изгонени хиляди седесари, бяха сменени всичките политически елити на СДС по места. В Партията влязоха хора, които вече виждаха как СДС ще управлява и какъв келепир може да се извади от управлението. Това беше моментът, в който идеалистите бяха заместени от „пеликаните“, както ги наричахме тогава. Хората с големите гуши. Това беше времето, когато новите структури на СДС по места се правеха от тогавашния секретар на СДС Христо Бисеров, а в София – от тогавашния лидер на софийската организация – Евгений Бакърджиев. Можете сами да си представите като видите по-нататъшната им политическа кариера, какво точно са правили те, и как са го правили. Естествено оттам нататък започна големеенето на партийните гаулайтери, събирането на пари срещу политически услуги и платеното назначение на разни постове и над всичко останало – приватизацията. За нея обвиняват най-често Александър Божков, но аз мисля, че много по-голяма вина носят местните структури на СДС, които го притискаха и го лъжеха през цялото време, че “купувачите са наши РМД-та, които ще развият предприятията“. Или, че „този човек, който се явява на търга, е наш привърженик“ и прочие. Всички се оказаха впоследствие хора прекупвачи (купуват едно предприятие и след това го продават на стари червени фигури). Или хора, които са се правили на седесари само докато вземат съответното предприятие.

Едвин Сугарев в редакцията на „Литературен вестник“. Снимки: авторката

– Вие пръв реагирахте на корупцията в СДС?

– Кой както можеше реагира. Някои просто си взеха шапките и напуснаха. Други протестираха вътре в партията. Аз предпочетох да го направя публично. Както виждате, голям ефект от това няма, защото властовите решения и мярата за партийния морал бяха в други ръце. Ние бяхме разграден двор – Филип в Щатите, аз – в Монголия…

– От къде получавахте информация за съмнителните сделки, корупционни схеми и негативни приватизационни практики ?

– Занимавам се с разследвания от 1993 година. Като лидер на НД “Екогласност” заявих, че движението ще се занимава не само с природна, но и с политическа екология. Започнахме да търсим източници, за да видим какво става. По време на правителството на Любен Беров имаше доста скандални неща. Завързах контакти с хора, които работеха по разни министерства, включително и с някои хора от специалните служби – бивши и работещи тогава. Разбира се никога не съм споменавал имената им. След като дойде на власт правителството на Иван Костов, се оказа, че именно тези хора, мои източници, бяха изхвърлени от работа. В някои случаи, защото са протестирали срещу действията на новия министър – особено драстичен случай имаше в министерството на търговията.

– По време на правителството на Иван Костов едни хора от службите събираха информация за Иван Костов, други – за Евгени Бакърджиев. Всичко вървеше на скрито ниво… Бях потресена от това вътрешно самоизяждане на СДС…

– Това изяде СДС. Не разчистиха Авгиевите обори на секретните служби и не отвориха всички досиета, а имаха абсолютна 100 процента възможност да го направят. Не им трябваше дори закон. Имаше едно постановление, гласувано от Народното събрание, съгласно което досиетата не представляват държавна тайна. Трябваше просто да ги вземат от архива на МВР с няколко камиона, да ги стоварят в Държавния архив и да ги обявят за отворени за всички. Това трябваше да направят. Не да се мотаят с някакви сложни закони, с двойни комисии, които в крайна сметка пак прикриха половината агенти, защото Иван Костов се сети доколко тази тайна информация за миналото, може да му бъде в услуга. Фатално сещане, според мен. Целият този маниер да се събират уличаващи документи за хора, които са в една партия и които пред обществото са съмишленици, беше един от факторите, които разрушиха СДС.

– Личната ви борба с главния прокурор Никола Филчев. Бихте ли сравнили Борис Велчев с предшествениците му?

– По времето, когато се обсъждаше кой да смени Филчев, участвах заедно с Иван Григоров в едно радиопредаване – той от студиото, аз по телефона. Спомням си как рязко ме прекъсна и каза: „Чакай малко, чакай да видиш колко хубав човек е Борис Велчев и колко много неща ще направи…“ Хубаво, щом трябва, ще чакам. И други хора са ме убеждавали колко качествен прокурор ще бъде Борис Велчев. Сега ако трябва да преценя неговите качества, мога да кажа, че има две предимства пред Филчев – не е луд и знае английски. Оттам нататък не виждам някаква коренна промяна в действията на прокуратурата. Много корумпирани прокурори останаха на постовете си, няма никакви ефективни резултати от важните за обществото дела. Единственият осъден по банковата криза от 1996 година се оказа Бистра Димитрова. А само тя ли беше? Нека си спомним какво време беше и как всички прокурори обещаваха да направят нещо. Нищо не направиха. Просто изтъргуваха информацията по делата срещу банкери и кредитни милионери, на което се дължи голяма част от тяхното благосъстояние. Някак не ми изглежда истински този прокурор. По-скоро е като ВИП председател на прокуратурата, отколкото реално действащ главен прокурор

– Вярващ ли сте?

– Разбира се, че съм вярващ. С тази разлика, че правя силно разграничение между религия и църква. Вярвам в думите на Христос, не вярвам в тяхната профанизация от християнските църкви. Отделно вярвам в универсалното присъствие на духовното, включително по начина, по който го интерпретират разни източни учения, примерно дзен будизмът. Но що се отнася до съмнението и разпятието на духа – в това е функцията на интелектуалеца. Той не трябва да се доверява на всичко, което му се поднася в смлян или полусмлян вид. Той трябва да се съмнява, да изстрадва тия съмнения и да ги предава на хората, да ги формулира по някакъв начин, да търси тяхното решение. Интелектуалецът друга функция няма. Все едно какво прави – дали пише романи, поезия, дали е хуманитарист, дали рисува картини или прави нещо друго. Артистите и интелектуалците не са послушните хора. Ако си послушен значи не си такъв. Трябва винаги да подлагаш на съмнение, това което изглежда много ясно и приемливо за всички останали.

Едвин Сугарев. Снимка: Таня Киркова

– Как се гледа в днешно време на таланта и по-конкретно на литературния талант?

– Литературата днес изглежда маргинализирана и това е темата, с която писателите се занимават повече, отколкото със самото творчество. Причината е следната. Тяхната роля бе хиперболизирана по времето на социализма. Те бяха привилегирована каста, която трябваше да обслужва идеологическия проект на социалистическа България – да се пишат бодряшки текстове, в които да има вяра в бъдещето и естествено – класи и класова омраза. Литературата беше напъхана в златна клетка литературата и изглежда на доста хора тази златна клетка е била доста удобна. Те си живееха добре, ходеха си по почивните станции, получаваха доста пари от разните творчески фондове и награди. Сега всичко това го няма. Сега единственият критерий за това колко си добър, е дали можеш да пишеш добре поне за хората с известни изисквания или дали се продаваш добре – за останалите. Тази ситуация на българските писатели им изглежда трудна и те вдигат голям вой. “Защо държавата не ни помага?” Ами няма да ви помага. Това не е толкова страшно и не е толкова лошо, че държавата не помага. Друг е въпросът, че има неща, които изчезват, без да бъдат сериозно субсидирани. Как може да работи един театър без субсидия. Според мен въобще не може. В нормалните страни нещата са решени чрез фондове, които не се управляват от държавата. Те са граждански фондове – имат изборно председателство, но държавата отчислява някакви суми в тях. В Унгария например се отчислява малък процент от всички хазартни дейности.

– У нас данъкът за хазарт е по-нисък, отколкото за издаване на книги, учебници…

– За хазарт данъкът е нисък, защото хората, които се занимават с тази дейност имат сериозно законодателно лоби. Докато за бедните писатели очевидно не е лесно да имат такова. Парадоксът е, че когато се формираше СДС и започваха промените в България, всички движещи хора в така наречените неформалните сдружения, бяха най-вече интелектуалци, много от тях бяха писатели – Димитър Коруджиев, Блага Димитрова… Да не ги изреждам. След това бяха изритани или сами се отказаха, защото в крайна сметка не е работа на писателя да бъде там, където се упражнява власт. Той трябва да стои отстрани, да бъде независим, критик.

– Да бъде “кинжалът” на демокрацията…

– Това с кинжалите е митология, която толкова много се проточи, че накрая уличените като кинжали започнаха да се подиграват сами със себе си. Имаше една кръчма на гърба на Полиграфическия комбинат, където се събираха “кинжалите”. На вратата имаше кинжал.

– Посланичеството в Индия и Монголия…?

– Посланическата дейност най-често е скучна работа. Но който ви разправя колко претрупани от работа са посланиците и дипломатите, ви лъже, няма такова нещо. Имат предостатъчно свободно време и всеки го използва за различни неща. Аз пътувах. Дори не се връщах в България по време на отпуската си, за да използвам времето за по-дълги пътувания. Не казвах на никого, че съм посланик, пътувах като обикновен пътник. Защото имах неприятния опит да тръгна веднъж за Сиким като посланик, понеже дотам може да се стигне само с въртолет. Прикачиха ми четирима гардове, които спяха пред врата на хотелската ми стая и никъде не можех да мръдна без тях. Беше ужасно. Най-силните ми преживявания са свързани с пътуванията – в Хималаите, в Южна Индия. Обикаляхме с джип Монголия с Ники Генов (Николай Генов е фотограф художник и журналист), видяхме много неща, снимахме много неща. Имахме много интересни срещи с обикновени хора.

– Разкажете за някой от приятелите ви от това време.

– …Един от най-колоритните ми приятели беше милиардерът Ракеш Бакши, много известна личност в Индия. Наричат го “зеленият махараджа”.

– Защо “зеленият”?

– Голямото му хоби е да прави възобновяеми енергийни източници. Не само в Индия, в Германия, къде ли не има вятърни генератори, слънчеви колектори, централи, които произвеждат енергия от отпадъци… В най-южния щат на Индия има една долина, където се срещат много ветрове. Там Бакши е направил парк с десетки хиляди вятърни генератори, които захранват с енергия щата.
Мястото, където живее, представлява огромна заградена площ, където се намират негови предприятия, в които 10 000 работника произвеждат най-различни неща. Там е резиденцията му. Там е направил мащабно ателие за извайване на фигури от мрамор. Фигурите са огромни, режат ги от блокове, колкото тази стая. От 35 години фамилията на “зеления махараджа” строи голям храм на 4000 м. надморска височина в Хималаите. Изваяните в ателието мраморни фигури ги превозват с тежки камиони високо в планината, където се прави храмът. Предполагам, че вече го е завършил. Храмът е започнат от баща му, Бакши продължи делото.

– Как гледате на партия „Атака“?

– Познавам Волен Сидеров от преди 1989 година, когато двамата участвахме в неформалната литературна група, Кръг 33. Не гледам с особено добро око, обаче, на партия „Атака“. Не приемам начина, по който се формулират тезите на „Атака“, глупостите, които Сидеров им говори и които пише в своите книги. Волен знае как да въздейства върху голяма група хора, знае че това ще върви, знае че ще намери политическа подкрепа тук-там по света – примерно в лицето на руския патриарх, бог да го прости, или някой подобен. Намерил си е нишата, но това е малко измекярска работа.

– Какво ще постигне?

– Има един анализатор, който твърди, че има два руски политически проекта в България – единият е ГЕРБ, а другият – „Атака“. Функцията на „Атака“ е да бъде плашилото, лошите националисти, за да могат добрите от ГЕРБ да просперират на техния фон. Това е силно конспиративна теория. Нещата очевидно не стоят чак съвсем така. Но идеята да се изземе политическото пространство на пропадналите десни партии от една структура, която е с доста релативно морално поведение – днес може да бъде с едни, утре с други – е изгодна за днешните управляващи в България. Сигурно за Доган не е изгодна, но Доган така или иначе е вече изхабена персона… Доган малко пресоли манджата и този път това може да му изяде главата. Просто партньорите му вече долавят, че самото им оставане в коалиция с него им яде електората. Те ще се разграничат от Доган. Но кого ще намерят? Не бих се учудил, ако следващия мандат ни управлява правителство на ГЕРБ и БСП .

– За ГЕРБ какво мислите, за харизмата на лидера им Бойко Борисов?

– Много ми е трудно. Не зная доколко думата страшно е точната, по-скоро думата смешно е по-точната… Но може да стане и страшно. Понякога от такива фигури се пръкват меки или твърди диктатори… Не е изключен и такъв вариант…

ИнтервюМнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.